— Според мен те са хора слаби, които видният халдейски жрец Бероес е успял да наплаши. Той им казал, че вече цели десет години лоша съдба заплашва Египет и че ако в това време започнем война с Асирия, ние ще бъдем бити…

— И те повярваха ли?

— Бероес като че ли им показал някакви чудеса… Дори се издигнал над земята… Без съмнение това е чудо, но аз никога няма да разбера защо трябва да загубим Финикия, понеже Бероес се издигнал над земята?

— Значи, и ти не вярваш в чудесата?…

— Зависи в какви — отвърна Саменту. — Изглежда, че Бероес наистина върши необикновени неща, но — нашите жреци само мамят както населението, така и владетелите.

— Ти ненавиждаш ли жреческото съсловие? Саменту разпери ръце.

— И те не могат да ме търпят; нещо повече, държат се надменно спрямо мене, защото служа на Сет. Но що за богове са тия, главите и ръцете на които трябва да се движат с помощта на върви?… И що за жреци са ония, които се преструват на благочестиви и въздържани, а имат по десет жени, харчат по двадесетина таланта годишно, крадат даровете, принася-ни пред олтарите, и са съвсем малко по-мъдри от учениците във висшето училище?

— Но ти вземаш дарове от финикийците, нали?

— А от кого да вземам?… Само финикийците почитат истински Сет и се боят той да не потопи корабите им. У нас го уважават само бедняците. Ако се задоволявах с техните жертви, щях да пукна от глад — аз и децата ми.

Фараонът помисли, че все пак тоя жрец не е лош човек, при все че издава тайните на светилищата. Освен това изглежда мъдър и говори истината.

— Ти чувал ли си нещо — попита отново владетелят — за канала, който трябва да съедини Средиземно море с Червено?

— Запознат съм с тоя въпрос. Нашите инженери са изработили проекта още преди няколкостотин години.

— А защо не е приложен досега?

— Защото жреците се боят да не би в Египет да нахълтат чужденци, които могат да подкопаят нашата религия, а с това и техните доходи.

— А вярно ли е това, дето каза Хирам за народите, които живеят далеко на изток?

— Напълно вярно. Ние отдавна знаем за тях и не минават десет години, без да получим от ония страни някаква скъпоценност, рисунка или вещ.

Фараонът отново се замисли и неочаквано попита:

— Ще ми служиш ли вярно, ако те направя свой съветник?…

— Ще служа на ваше величество на живот и смърт. Но… ако стана съветник на трона, ще се възмутят жреците, които ме ненавиждат.

— Смяташ ли, че те могат да бъдат свалени?…

— И много лесно! — отвърна Саменту.

— Какъв ще е твоят план, ако бъда принуден да се отърва от тях?

— Би трябвало да сложим ръка на съкровището в Лабиринта — заяви жрецът.

— Би ли успял да стигнеш до него?

— Аз разполагам вече с много указания, а останалото — ще го намеря, защото знам къде да търся.

— И какво още? — попита фараонът.

— Би трябвало да се заведе процес срещу Херхор и Мефрес за измяна към отечеството, за тайни връзки с Асирия…

— А доказателства за това?…

— Ще ги намерим с помощта на финикийците — отвърна жрецът.

— Няма ли да възникне от това някаква опасност за Египет?

— Никаква. Преди четиристотин години фараон Аменхотеп IV съборил жреческата власт и установил вяра само в едно божество, в Ра-Хармахис59. Разбира се, той използувал този случай и взел съкровищата от светилищата на другите богове… И тогава нито населението, нито войската, нито благородниците се застъпили за жреците… Какво остава сега, когато някогашната вяра толкова много е отслабнала!…

— Кой е помагал на Аменхотеп? — попита фараонът.

— Обикновеният жрец Ей.

— Но той след смъртта на Аменхотеп IV станал наследник на престола му — каза Рамзес, като гледаше проницателно жреца в очите.

Саменту обаче отговори спокойно:

— Тая случка доказва, че Аменхотеп е бил негоден владетел, който се е грижел повече за чествуването на Ра, отколкото за държавата.

— Ти наистина си голям мъдрец!… — каза Рамзес.

— Готов съм да ти служа, ваше величество.

— Назначавам те за свой съветник — каза фараонът. — В такъв случай обаче ти не бива да идваш скришом при мене, а ще заживееш у мен!

— Прости, господарю, но докато членовете на върховния съвет не се озоват в затвора за преговорите им с враговете на държавата, моето присъствие в двореца ще донесе повече вреда, отколкото добро… Затова ще служа и ще давам съвети на ваше величество, но тайно…

— И ще намериш ли пътя за съкровището в Лабиринта?…

— Надявам се, господарю, че докато се върнеш от Тива, тая работа ще ми се удаде.

А когато пренесем съкровищата в двореца ти, когато съдът осъди Херхор и Мефрес, които след това ваше величество може да помилва, тогава с твое позволение ще изляза явно… и ще престана да бъда жрец на Сет, който само отблъсква хората от мене…

— И мислиш ли, че всичко ще се свърши благополучно?…

— Гарантирам с живота си!… — извика жрецът. — Народът обича ваше величество, затова може лесно да бъде подбуден против предателите сановници… Войската те слуша, както не е слушала никой фараон от времето на Рамзес Велики… Тогава кой ще ти се опре?… А на това отгоре ваше величество има зад себе си финикийците и парите — най-голямата сила на света!…

Когато Саменту се сбогуваше с фараона, владетелят му позволи да целуне краката му и му подари тежка златна огърлица, както и гривна, украсена със сапфири.

Не всеки сановник можеше да спечели такова благоволение дори при дългогодишна служба.

Посещението и обещанията на Саменту изпълниха с нови надежди сърцето на фараона.

Да можеше да завладее съкровището на Лабиринта!… Само с малка част от него би могъл да освободи благородниците от дълговете им към финикийците, да подобри положението на селяните и да изкупи заложените дворцови имения.

А с какви строежи би обогатил държавата!…

Да, средствата от Лабиринта можеха да отстранят всички затруднения на фараона. Защото каква полза, че финикийците му предлагат голям заем? Заемът ще трябва някога да се изплаща заедно с лихвите и рано или късно той ще бъде принуден да заложи и останалите царски имения. Следователно с тоя заем може само да отсрочи разорението, но не и да го избегне.

Към средата на месец фаментут (януари) започна пролетта. Целият Египет се зеленееше от поникващата пшеница, а по изораните черни късове земя сновяха множество селяни, които засяваха детелина, бакла, фасул и ечемик. Във въздуха се носеше уханието на портокалов цвят. Водата спадна съвсем и всеки ден откриваше нови площи земя.

Приготовленията за погребението на Озирис-Мер-амен-Рамзес бяха привършени.

Достопочтената мумия на царя беше вече затворена в бял ковчег, горната част на който отлично възпроизвеждаше чертите на покойника. Фараонът сякаш гледаше с емайловите си очи, а божественото му