лице изразяваше тиха тъга, но не за света, който беше напуснал, а за хората, осъдени да се мъчат през временния си живот.

Изображението на фараона имаше на главата си египетска шапка на бели и сини ивици, на шията — нанизи от скъпоценни камъни, на гърдите — образ на човек, коленичил с разперени ръце, на краката — изображения на божества, на свещени птици, а очите му не гледаха никакво лице, а сякаш се взираха някъде далеч.

Така подготвените останки на фараона лежаха върху скъпоценно ложе, в малък кедров параклис, чиито стени бяха покрити с надписи, които разказваха за живота и делата на покойника. Над останките висеше великолепен ястреб с човешка глава, а при ложето денем и нощем бдеше жрец, преоблечен като Анубис — бога на погребението, с глава на чакал.

Освен това беше приготвен и тежък базалтов саркофаг, който представляваше външен ковчег на мумията. Саркофагът също имаше формата и чертите на починалия фараон и бе покрит с надписи и изображения на молещи се хора, свещени птици и скарабеи.

На 17 фаментут мумията заедно с параклиса и саркофага беше пренесена от квартала на умрелите в царския дворец и сложена в най-голямата зала.

Залата веднага се изпълни с жреци, които пееха тъжни химни, с придворните и слугите на починалия фараон и преди всичко с неговите жени, които ридаеха толкова високо, че крясъците им се чуваха чак на отвъдния бряг на Нил.

— О, господарю!… О, господарю наш!… — викаха те. — Защо ни напускаш?… Ти си толкова хубав, толкова добър!… Ти, който с такова удоволствие разговаряше с нас, сега мълчиш! Защо?… Нали обичаше да бъдеш сред нас, защо днес си толкова далеч?

В същото време жреците пееха:

Хор I. „Аз съм Тум и съм единствен…

Хор II. Аз съм Ра в своя пръв блясък…

Хор I. Аз съм бог, който сам се създава…

Хор II. Който сам се назовава и никой от боговете не може да ме спре!…

Хор I. Зная името на великия бог, който е там…

Хор II. Защото аз съм великата птица Бену, която опитва това, което съществува…“60

След два дни ридания и богослужения пред двореца спря голяма кола във форма на лодка. Краищата й бяха украсени с овнешки глави и с ветрила от щраусови пера, а над скъпоценния балдахин се извисяваха орел и змията уреус, символи на фараоновата власт.

На тая кола сложиха свещената мумия въпреки ожесточената съпротива на дворцовите жени. Едни от тях се вкопчваха в ковчега, други заклинаха жреците да не им отнемат добрия господар, трети си дращеха лицата и скубеха косите, дори биеха хората, които носеха останките.

Крясъкът беше страшен.

Най-после погребалната кола прие божественото тяло и потегли сред множеството народ, изпълнил огромното пространство между двореца и Нил. И тук имаше хора, изцапани с кал, изподраскани, покрити с траурни наметала, чиито ридания стигаха до небето. А наред с тях, според траурния ритуал, по целия път бяха поставени хорове.

Хор I. „В страната на залеза, към дома на Озирис, в страната на залеза отиваш ти, който беше най-пръв измежду хората и който мразеше лицемерието.

Хор II. В страната на залеза! Не ще разцъфне вече човекът, който така обичаше истината и се отвращаваше от лъжата.

Хорът на коларите. В страната на залеза, волове, които теглите траурната кола, в страната на залеза!… Вашият господар иде след вас.

Хор III. В страната на залеза, в страната на залеза, към земята на праведните! Мястото, което възлюби, стене и плаче за тебе.

Тълпа от народ. Върви в мир към Абидос!… Дано стигнеш в мир до тиванската страна на залеза!…

Хор на оплаквачките. О, господарю наш, о, господарю наш, когато ти отиваш в страната на залеза, самите богове плачат.

Хор на жреците. Той е щастлив, най-почи-таният между хората, защото съдбата му позволява да си почине в гробница, която сам си е приготвил…

Хор на коларите. В страната на залеза, волове, които теглите траурната кола, в страната на залеза!… Вашият господар иде след вас…

Тълпа от народ. Върви в мир към Абидос… Върви в мир към Абидос, към западното море!“61

На всеки няколкостотин крачки бе застанала войскова част, която посрещаше владетеля с глухите удари на барабани, а го изпращаше с пронизителните звуци на тръби. Това не беше погребение, а триумфален поход към страната на боговете.

На известно разстояние зад колата вървеше Рамзес XIII, обкръжен от голяма свита военачалници, а зад него — царица Никторис, подкрепяна от две дворцови дами. Нито синът, нито майката плачеха, защото им беше известно (нещо, което простият народ не знаеше), че починалият господар се намира вече при Озирис и е толкова доволен от пребиваването си в родината на блаженството, че не би искал да се върне на земята.

След няколко часа поход, съпровождан от непрестанни крясъци, погребалната кола с останките спря на брега на Нил.

Тук те бяха свалени от колата във форма на ладия и пренесени на позлатен кораб, покрит с резба и рисунки, с бели и с пурпурни платна.

Дворцовите жени се опитаха още веднъж да отнемат мумията от жреците; още веднъж се обадиха всички хорове и военни музики. После на кораба с мумията се качиха царица Никторис и двадесетина жреци, народът започна да хвърля букети и венци — чуха се ударите на веслата…

За последен път Рамзес XII напускаше своя дворец, за да се отправи по Нил към гробницата в Тива. А по пътя, като грижлив владетел, щеше да се отбие във всички прочути места, за да се прости с тях.

Пътуването продължи много дълго. До Тива имаше около сто мили, плаваше се срещу течението на реката и по тоя път мумията трябваше да посети петнадесетина светилища и да вземе участие в тържествени богослужения.

Няколко дни след заминаването на Рамзес XII на вечна почивка Рамзес XIII тръгна след него, за да възкреси с фигурата си примрелите от скръб сърца на своите поданици, да приеме техните почести и да принесе жертви на боговете.

Подир починалия владетел бяха потеглили, всеки на собствен кораб, всички първожреци, много висши жреци, най-богатите земевладелци и по-голямата част от номарсите. Затова новият фараон си мислеше не без горчивина, че неговата свита ще бъде твърде малобройна.

Стана обаче другояче. Редом с Рамзес XIII се оказаха всички военачалници, голям брой чиновници, много дребни благородници и цялото нисше духовенство. Този факт повече учуди, отколкото зарадва фараона.

Това обаче беше само началото. Защото, когато корабът на младия владетел заплава по Нил, срещу него излязоха толкова много големи и малки, бедни и богати лодки, че почти закриха водата. В тях седяха голи семейства на селяни и занаятчии, нагиздени търговци, пъстроцветно облечени финикийци, сръчни гръцки моряци, дори и асирийци и хети.

Тази тълпа вече не крещеше, а виеше, не се радваше, а лудееше. На кораба на фараона постоянно се качваха делегации, за да целунат палубата, която бяха докосвали краката на владетеля, и да поднесат дарове: шепа жито, парче тъкан, обикновена глинена кана, няколко птици и преди всичко цветя. Затова, докато фараонът отмине Мемфис, неговият кораб трябваше няколко пъти да бъде опразван от подаръците, за да не потъне.

По-младите жреци говореха помежду си, че освен Рамзес Велики никой друг фараон не е бил поздравяван с такова въодушевление.

Така измина цялото пътуване от Мемфис до Тива, а опиянението на народа, вместо да отслабва, се засилваше. Селяните напускаха нивите си, а занаятчиите — работилниците, за да се нарадват на новия