Но изведнъж очите на княза загубиха блясъка си, а по лицето му се отрази неприятно учудване. Застаналият зад него Пентуер му бе прошепнал:

— Чуй ме, господарю… Откак напусна град Пи-Баст, там са станали странни събития… Твоята жена, финикийката Кама, избягала с гърка Ликон…

— С Ликон?… — повтори князът.

— Не мърдай, господарю, и не показвай пред хилядите роби, че си тъжен в деня на триумфа…

В тоя момент ниско долу пред княза минаваше дълга върволица либийци, които носеха кошове с овощия и хляб и грамадни делви с вино и зехтин за войската. При тая гледка дисциплинираната войска зашумя радостно, но Рамзес, замислен над думите на Пентуер, не забеляза това.

— Боговете — прошепна пророкът — наказаха изменницата финикийка…

— Заловена ли е?… — попита князът.

— Заловена е, но трябвало да бъде изпратена в източните колонии… Сполетяла я проказа.

— О, богове!… — прошепна Рамзес. — Не заплашва ли проказа и мен?…

— Бъди спокоен, господарю! Ако беше се заразил, досега щеше да проличи…

Студени тръпки побиха княза от главата до петите. Колко лесно боговете могат да тласнат човека от най-високите върхове в пропастта на най-дълбоката мизерия!…

— А тоя негодник Ликон?…

— Той е голям престъпник — каза Пентуер. — Престъпник, какъвто рядко земята е раждала…

— Зная го. Той прилича на мене като образа ми, отразен в огледало… — отвърна Рамзес.

Сега се приближаваше група либийци, които водеха странни животни. Начело вървеше едногърба камила с възбял косъм, една от първите, уловени в пустинята. Зад нея — два носорога, стадо коне и опитомен лъв в клетка. По-нататък — множество клетки с разноцветни птици, маймунки и малки кученца, предназначени за дворцовите дами. Накрая караха голямо стадо волове и овни — месо за войската.

Князът едва хвърли поглед към животните и попита жреца:

— А Ликон уловен ли е?…

— Сега ще ти съобщя най-лошото, нещастни господарю — прошепна Пентуер. — Ала помни, че неприятелите на Египет не бива да забележат твоята скръб…

Престолонаследникът се раздвижи.

— Твоята втора жена, еврейката Сара…

— Също ли е избягала?…

— Умряла в затвора…

— О, богове!… Кой е посмял да я хвърли там?…

— Сама се обвинила, че убила сина ти…

— Какво?…

Долу под княза се разнесе силен вик: минаваха либийците, взети в плен през време на сражението, начело с унилия Техена.

В тоя момент сърцето на Рамзес беше така препълнено с болка, че той кимна към Техена и каза:

— Застани при баща си Мусаваса, за да те докосне и да те види, че си жив…

При тия думи всички либийци и цялата войска нададоха мощен вик, но князът не го слушаше.

— Нима синът ми не е жив?… — запита той жреца. — Сара се е обвинила в детеубийство?… Безумие ли е овладяло душата й?…

— Детето е убил негодникът Ликон…

— О, богове, дайте ми сили!… — простена князът.

— Дръж се, господарю, както прилича на победител…

— Нима е възможно човек да победи такава болка!… О, безсърдечни богове!…

— Детето е убито от Ликон, а Сара се е самообвинила, за да спаси тебе… Когато видяла убиеца през нощта, тя помислила, че си ти…

— А пък аз я изгоних от дома си!… И я направих прислужница на финикийката!… — прошепна князът.

Сега се появиха египетски войници, които носеха кошове, пълни с отсечени ръце на загиналите либийци.

Като видя това, княз Рамзес закри лице и заплака горчиво.

Веднага генералите заобиколиха колесницата и почнаха да утешават господаря си. А свети пророк Ментезуфис предложи отсега нататък египетската войска никога да не реже ръцете на падналите в боя неприятели. Веднага всички се съгласиха с него.

С тая непредвидена случка завърши първият триумф на египетския престолонаследник. Но сълзите, които той проля над отсечените ръце, привързаха по-силно либийците към него, отколкото победоносната битка. Затова никой не се чудеше, че египетските войници и либийците седнаха заедно около огньовете, деляха хляба си и пиеха вино от едни чаши. Враждата и ненавистта, които можеха да продължат цели години, бяха заместени от дълбоко чувство на спокойствие и доверие.

Рамзес поръча Мусаваса, Техена и най-първите либийци да заминат веднага за Мемфис, като им даде охрана не толкова за надзор, колкото да пази тях и съкровищата, които носеха. А сам той се скри в шатрата си и не се показа няколко часа. Не прие дори Тутмозис. Скръбта му беше достатъчна и бе заменила и най- близкия другар.

Надвечер при княза дойде делегация от гръцки офицери, водени от Калипос. Когато престолонаследникът ги попита какво искат, Калипос отговори:

— Идваме да те молим, господарю, тялото на нашия командир и твой слуга Патрокъл да не се дава на египетските жреци, а да го изгорим по гръцки обичай.

Князът се учуди.

— Навярно знаете — каза той, — че жреците искат да направят от останките на Патрокъл великолепна мумия и да я сложат край гробниците на фараоните. Може ли да има за човека по-голяма чест на тоя свят?

Гърците мълчаха и се колебаеха. Най-сетне Калипос събра цялата си смелост и отговори:

— Господарю наш, позволи да отворим сърцето си пред тебе. Ние добре знаем, че превръщането на тялото в мумия е по-полезно за човека, отколкото изгарянето. Защото душата на изгорения веднага се пренася в страните на вечността, а душата на балсамирания може да живее хиляди години на тая земя и да се радва на красотата й.

Но египетските жреци, господарю (нека това не дразни ушите ти!), мразеха Патрокъл. Кой може да ни увери, че те ще направят от него мумия не за да задържат душата му на земята, а само за да я подложат на мъки?… И какво бихме стрували ние, ако не предпазим душата на нашия съотечественик и военачалник, щом подозираме отмъщение?…

Учудването на Рамзес нарасна още повече.

— Правете, каквото смятате за необходимо — каза той.

— Ако не ни дадат тялото?…

— Пригответе само клада, а с другото ще се заема аз.

Гърците излязоха, а князът изпрати да повикат Ментезуфис.

Жрецът изгледа изкосо престолонаследника и го намери много променен. Рамзес беше бледен, като че ли бе отслабнал през тия няколко часа, а очите му бяха загубили блясъка си и хлътнали дълбоко.

Като чу какво искат гърците, Ментезуфис не се поколеба нито миг да им предаде тялото на Патрокъл.

— Гърците са прави — каза светият мъж. — Ние бихме могли да измъчваме сянката на Патрокъл след смъртта му. Но те са глупци, щом допускат, че който и да е египетски или халдейски жрец би си позволил подобно престъпление. Нека вземат тялото на съотечествелика си щом смятат, че под защитата на техните обичаи той ще бъде по-щастлив след смъртта!…

Князът изпрати веднага офицер със съответна заповед, а Ментезуфис задържа. Очевидно искаше да му каже нещо, но се колебаеше.