вожд Мусаваса.

При изхода от теснината, на няколкостотин крачки от египтяните, стоеше тъжната група либийци, които молеха победителя за милост.

Когато Рамзес излезе със свитата си на възвишението, където щеше да приеме неприятелските пратеници, армията го приветствува с такива гръмки възгласи, че хитрият Мусаваса се разтревожи още повече и прошепна на либийските старейшиии:

— Казвам ви, така викат само войници, които обичат своя вожд!…

Тогава един от най-неспокойните либийски князе, известен разбойник, каза на Мусаваса:

— Не мислиш ли, че в такъв момент ще постъпим по-благоразумно, ако се доверим само на бързината на нашите коне, отколкото на милостта на фараоновия син?… Той, изглежда, е свиреп лъв, който, дори когато милва, раздира кожата, а ние сме като агнета, откъснати от цицките на майка си…

— Прави, каквото искаш — отвърна Мусаваса, — цялата пустиня е пред тебе. Но мене народът ме е изпратил да изкупя нашите грехове; освен това там е синът ми, Техена, върху когото князът ще излее гнева си, ако не съумея да го умилостивя.

До групата либийци препуснаха двама азиатски конници и съобщиха, че господарят ги чака да дойдат и да изразят своята покорност.

Мусаваса въздъхна горчиво и тръгна към хълма, на който стоеше победителят. Никога досега той не беше минавал такъв тежък път!… Грубата власеница на каещ се едва покриваше плещите му; слънчевата жар измъчваше посипаната му с пепел глава; едрият пясък бодеше босите му крака, а скръбта — собствената и на победения народ — гнетеше сърцето му.

Той измина едва няколкостотин крачки, но трябваше на няколко пъти да се спира и да почива. Също така често се оглеждаше назад да провери дали голите роби, които носеха даровете за княза, не крадат златни пръстени или още по-лошо — скъпоценни камъни. Мусаваса, като човек с жизнен опит, знаеше, че хората винаги са готови да използуват чуждото нещастие.

„Благодаря на боговете — утешаваше се в своята беда хитрият варварин, — че ми се падна да се смиря пред княз, който всеки ден може да сложи фараонска шапка. Владетелите на Египет са великодушни, особено в дни на победа. Ако успея да трогна моя господар, той ще укрепи положението ми в Либия и ще ми позволи да събирам големи данъци. Цяло чудо е това, че престолонаследникът сам е пленил Техена; той не само че няма да му направи нищо лошо, но ще го обсипе с почести…“

Така мислеше Мусаваса и постоянно се оглеждаше, защото робът, макар и гол, може да скрие откраднатата скъпоценност в устата си, пък дори да я глътне. На тридесет крачки пред колесницата на престолонаследника Мусаваса и съпровождащите го най-знатни либийци паднаха ничком и така лежаха в пясъка, докато адютантът на княза не им каза да станат. Като пристъпиха още няколко крачки, те отново паднаха ничком и това сториха три пъти, а всеки път Рамзес трябваше да им заповядва да станат.

През това време Пентуер, който беше в колесницата на княза, шепнеше на господаря си:

— Гледай лицето ти да не изрази нито жестокост, нито радост. Най-добре е да бъдеш равнодушен като бог Амон, който презира враговете си и не се радва на обикновени победи…

Най-сетне каещите се либийци застанаха пред лицето на княза, а той ги гледаше от позлатената си колесница както свиреп хипопотам патета, които няма къде да се скрият от неговата сила.

— Ти ли си — обади се внезапно Рамзес, — ти ли си Мусаваса, мъдрият либийски вожд?

— Аз съм твой слуга — отвърна запитаният и отново се хвърли на земята.

Престолонаследникът му заповяда да стане и продължи:

— Как можа да си позволиш такъв тежък грях, да вдигнеш ръка срещу земята на боговете? Нима те е напуснало някогашното благоразумие?

— Господарю! — отвърна хитрият либиец. — Мъката помъти разума на изгонените войници на негово величество и те се завтекоха към собствената си гибел, като повлякоха подире си мене и моите хора. И само боговете знаят колко би продължила тая грозна война, ако начело на армията на вечно живия фараон не застана сам Амон в твое лице. Като пустинен вихър връхлетя ти, когато не те очаквахме, там, където не те очаквахме, и както бикът чупи тръстиката, така ти смаза заслепения неприятел. После всички наши хора разбраха, че дори страшните либийски полкове струват нещо само тогава, когато ги управлява твоята ръка.

— Мъдро говориш, Мусаваса — каза князът, — а още по-добре направи, че излезе да посрещнеш армията на божествения фараон, без да чакаш тя сама да дойде при вас. Иска ми се обаче да узная доколко е искрено вашето смирение.

— „Проясни лицето си, велики повелителю на Египет39 — отговори на това Мусаваса. — Ние идваме при тебе като покорени, та името ти да стане велико в Либия и да бъдеш наше слънце, както си слънце на девет народа.

Заповядай само на своите подчинени да бъдат справедливи към покорения и присъединен към твоята мощ народ. Нека началниците ти ни управляват съвестно и справедливо, а не според злите си желания, като правят неверни доноси за нас и подбуждат твоята немилост срещу нас и нашите деца. Заповядай им, наместнико на добрия фараон, да ни управляват според волята ти, като щадят свободата, имота, езика и обичаите на нашите бащи и деди.

Нека твоите закони бъдат еднакви за всички подчинени на тебе народи, нека твоите чиновници не бъдат строги към едни, а да покровителствуват други. Присъдите им да бъдат еднакви за всички. Да събират данъците, предназначени за твоите нужди и полза, но да не искат от нас други данъци, скрито от тебе, които няма да влизат в съкровището ти, а само ще обогатят твоите слуги и слугите на слугите ти.

Заповядай да управляват справедливо нас и нашите деца; нали си наш бог и владетел навеки. Вземай пример от слънцето, което пръска за всички своя блясък и дава сила и живот. Молим те за твоята милост ние, либийските поданици, и навеждаме чело пред тебе, наследнико на великия и могъщ фараон.“

Така говореше хитрият либийски княз Мусаваса и когато свърши, отново падна ничком на земята. А като слушаше тия мъдри думи, очите на престолонаследника блестяха и ноздрите му се разширяваха като на млад жребец, който след обилна паша препуска на ливадата между кобилите.

— Стани, Мусаваса — обади се князът, — и послушай какво ще ти кажа. Твоята съдба и съдбата на твоите народи не зависи от мене, а от милостивия господар, който така се издига над всички нас, както небето над земята. Затова те съветвам теб и либийските старейшини: тръгнете оттук за Мемфис и там, паднали по лице пред владетеля и бога на тоя свят, повторете покорната си реч, която чух тук.

Не зная какъв ще бъде резултатът от вашите молби, но понеже боговете никога не се отвръщат от разкаяните и молещите милост, предчувствувам, че няма да бъдете зле приети.

А сега покажете ми даровете, предназначени за негово величество, та да преценя дали ще трогнат сърцето на всемогъщия фараон.

В тоя момент Ментезуфис даде знак на Пентуер, който стоеше в колесницата на княза. Когато жрецът слезе и се приближи почтително към светия мъж, Ментезуфис му прошепна:

— Боя се да не би триумфът да главозамае нашия млад господар. Не смяташ ли, че ще бъде по-разумно да прекъснем по някакъв начин това тържество?…

— Напротив — отвърна Пентуер, — не прекъсвайте тържеството, а аз ви уверявам, че той няма да има ликуващо лице.

— Чудо ли ще направиш?

— Нима бих могъл? Ще му покажа само, че на тоя свят голямата радост е съпроводена с голямо страдание.

— Постъпвай както искаш — каза Ментезуфис. — Боговете са ти дали мъдрост, достойна за член на върховния съвет.

Отекнаха тръби и барабани, започна триумфален поход.

Начело вървяха голи роби с дарове, пазени от знатни либийци. Те носеха златни и сребърни идоли, кутийки с благовония, емайлирани съдове, тъкани, домашни вещи, най-сетне златни подноси, пълни с рубини, сапфири и смарагди. Робите бяха с бръснати глави и с превръзки на устата, та да не би някой да открадне от скъпоценностите.

Княз Рамзес беше опрял ръце на колесницата и от височината гледаше либийците и войската си както жълтоглав орел пъстри яребици. Гордост го изпълваше от глава до пети и всички чувствуваха, че няма победител, по-могъщ от него.