тесен и съвсем тъмен сандък и му казаха да гледа на стената.

След малко запяха религиозни песни и през това време върху вътрешната стена на сандъка се появи светло кръгче. Скоро светлата багра се помъти и князът видя песъчлива равнина, сред нея скали, а при тях азиатски постове.

Жреците запяха по-живо и картината се промени. Сега се виждаше друга част от пустинята, а там тълпа хора, не по-големи от мравки. Въпреки това движенията, облеклото, дори лицата на отделните хора се виждаха толкова ясно, че князът можеше да ги опише.

Учудването на престолонаследника нямаше граници. Той търкаше очи, пипаше движещия се образ… Внезапно извърна глава, образът изчезна и стана тъмно.

Когато излезе, старшият жрец го попита:

— Е, ерпатре, вярваш ли сега в силата на египетските богове?

— Наистина — отвърна той — вие сте толкова мъдри, че целият свят трябва да ви принася жертви и да ви оказва почести. Ако умеете също така да виждате и бъдещето, нищо не ще може да ви противостои.

При тия думи един от жреците влезе в олтара и започна да се моли. Тутакси оттам се обади глас, който каза:

— Рамзес!… Решена е съдбата на държавата; преди да настъпи пълнолуние, ти ще станеш неин владетел…

— Богове!… — извика ужасен князът. — Нима баща ми е толкова болен?…

Той падна по лице на пясъка, а един от придружаващите го жреци попита дали не иска да узнае още нето?

— Кажи, татко Амон — отвърна престолонаследникът, — дали ще се изпълнят намеренията ми?

След малко гласът от параклиса каза:

— Ако не започнеш война с Изтока, ако принасяш жертви на боговете и уважаваш техните слуги, чака те дълъг живот и пълно със слава царуване…

След тия чудеса, които се случиха посред бял ден, в открито поле, князът тръгна развълнуван към шатрата си.

„Нищо не може да се противопостави на жреците!…“ — мислеше той разтревожен. В шатрата си намери Пентуер.

— Кажи ми, съветнико — каза князът, — можете ли вие, жреците, да четете в човешкото сърце и да откривате тайните му намерения?

Пентуер поклати глава.

— По-скоро — отвърна той — човек ще види какво се крие в сърцевината на скалата, отколкото да проникне в човешкото сърце. То е затворено дори за боговете и само смъртта открива неговите мисли.

Князът си отдъхна дълбоко, но не можа да се освободи от безпокойството си. А когато вечерта трябваше да свика военен съвет, покани на него Ментезуфис и Пентуер.

Никой не спомена за внезапната смърт на Патрокъл; може би защото имаше по-важни въпроси. Бяха пристигнали либийски пратеници, които молеха от името на Мусаваса милост за неговия син Техен а и обещаваха да се подчинят на Египет и да пазят вечен мир.

— Зли хора — казваше един от пратениците — измамиха нашия народ, като говореха, че Египет е слаб, а неговият фараон — само сянка на владетел. Но вчера ние се убедихме колко силна е вашата ръка и смятаме за по-умно да ви се подчиним и да плащаме данък, отколкото да излагаме хората на сигурна смърт, а имоти-те си на унищожение.

Когато военният съвет изслуша тая реч, заповядаха на либийците да излязат от шатрата, а княз Рамзес се обърна най-напред за мнение към свети Ментезуфис, което учуди генералите.

— Вчера — каза достопочтеният пророк — бих посъветвал да се отхвърли молбата на Мусаваса, да се пренесе войната в Либия и да се унищожи гнездото на тия разбойници. Днес обаче получих такива важни вести от Мемфис, че ще гласувам за милост към победените.

— Нима моят свещен баща е болен? — попита развълнувано князът.

— Болен е. Но докато не свършим с либийците, ваше височество не бива да мисли за това…

А когато престолонаследникът наведе тъжно глава, Ментезуфис добави:

— Трябва да изпълня още едно задължение… Вчера, достойни княже, аз се осмелих да ти направя бележка, че за такава жалка придобивка като Техена командирът не биваше да напуска армията. Днес виждам, че съм се лъгал. Защото, ако ти, господарю, не беше пленил Техена, ние нямаше да имаме толкова бързо мир с Мусаваса… Твоята мъдрост се оказа по-висока, над военните закони…

Князът се замисли над разкаянието на Ментезуфис.

„Защо той говори така?… Изглежда, не само Амон знае, че моят свещен баща е болен…“

И в душата на престолонаследника отново се пробудиха старите чувства: презрение към жреците и недоверие към техните чудеса.

„Значи, не боговете ми предричаха, че скоро ще стана фараон, а е дошла вест от Мемфис и жреците в параклиса ме измамиха. А щом ме излъгаха за това, кой ще ми гарантира, че и тия гледки от пустинята, които се появиха на стената, не бяха също така измама?…“

Понеже князът непрекъснато мълчеше, което приписваха на тъгата му поради болестта на фараона, а генералите също не смееха да се обадят след решителните думи на Ментезуфис, военният съвет завърши. Реши се единодушно да се вземе колкото може по-голям данък от либийците, да се изпрати в Либия египетски гарнизон и да се прекрати войната.

Сега вече всички очакваха, че фараонът ще умре. А за да може да направи на владетеля си прилично погребение, Египет се нуждаеше от продължителен мир.

Когато напускаше шатрата на военния съвет, князът попита Ментезуфис:

— Храбрият Патрокъл угасна тая нощ; възнамерявате ли вие, свети мъже, да почетете тленните му останки?

— Той беше безбожник и голям грешник — отвърна, жрецът. — Но той има толкова големи заслуги за Египет, че трябва да му осигурим задгробен живот. Затова, ако позволиш, ваше височество, още днес ще изпратим тялото му в Мемфис, за да го направят на мумия и да го откарат в Тива за вечно пребиваване сред царските гробници.

Князът се съгласи с готовност, но подозренията му нараснаха.

„Вчера — мислеше той — Ментезуфис ме кореше като ленив ученик и трябва да благодаря на боговете, че не ме наби с тояга; а днес ми говори като послушен син на баща си и едва ли не пада ничком пред мен. Не е ли това знак, че към шатрата ми се приближава властта, а с нея и часът, когато ще си видим сметките?…“

При тези мисли гордост изпълваше душата на княза, а в сърцето му нарастваше все по-силен гняв срещу жреците. Тоя гняв беше по-лош, защото беше тих като скрит в пясъка скорпион, който с отровното си жило клъцва невнимателен крак.

През нощта постовете съобщиха, че тълпата, която иде да моли милост за либийците, вече е влязла в теснината. И наистина над пустинята се виждаше сиянието на либийските огньове.

При изгрев слънце прозвучаха тръби и цялата египетска армия се строи с оръжие в ръка на най- широкото място в долината. Съгласно заповедта на княза, който искаше да уплаши още повече либийците, поставиха носачите между войнишките редици, а между конниците — магаретарите, възседнали магаретата. По такъв начин египтяните изглеждаха многобройни като пясъка в пустинята и либийците сигурно щяха да се разтреперят като гълъби, над които се вие ястреб.

В девет часа сутринта пред шатрата на княза спря позлатената му бойна колесница. Конете, окичени с щраусови пера, се дърпаха така, че всеки трябваше да бъде държан от двама коняри.

Рамзес излезе от шатрата си, седна в колесницата и сам взе в ръце поводите. На мястото на коларя пък седна жрецът Пентуер, неговият съветник. Един от генералите разтвори над княза голям зелен чадър, а отзад и от двете страни на колесницата тръгнаха гръцки офицери с позлатено оръжие. На известно разстояние зад свитата на княза се движеше малка гвардейска част, а сред нея Техена, синът на либийския