по-рано са служили на негово величество, а после са се присъединили към неприятеля, трябва да бъдат убивани незабавно. Така гласи законът.
— А ако аз бях тук?
— Като главнокомандуващ и син на фараона, вие можете да спирате действието на известни закони, които аз трябва да изпълнявам — отвърна Ментезуфис.
— Не можа ли да почакаш, докато се върна?
— Законът заповядва да се убиват незабавно и аз изпълних това изискване.
Князът беше толкова смаян, че прекъсна по-нататъшния разговор и се отправи към шатрата си. Едва там, след като се строполи на стола, каза на Тутмозис:
— Но аз още от днес съм роб на жреците!… Те избиват пленниците, заплашват офицерите ни, не зачитат дори поетите от мен обещания… Нищо ли не казахте на Ментезуфис, когато заповяда да избият тия нещастници?…
— Той се оправдаваше с военния закон и с някакви нови заповеди на Херхор…
— Но нали всъщност аз съм тук главнокомандуващ, при все че се отделих за половин ден.
— Ти недвусмислено предаде командуването на мен и на Патрокъл — отвърна Тутмозис. — Но когато пристигна свети Ментезуфис, трябваше да отстъпим, защото той има по-висок чин от нас…
Князът си помисли, че улавянето на Техена беше изкупено с много големи нещастия. В същото време почувствува силно значението на закона, който не позволява на главнокомандуващия да напуска войската. Той трябваше да признае в себе си, че не е прав, но това още повече дразнеше неговата гордост и го изпълваше с ненавист към жреците.
„И така — казваше си той, — аз съм в плен, преди дори да съм станал фараон (дано негово величество баща ми да живее вечно!). Тогава ще трябва още днес да се измъквам от това пленничество и преди всичко — да мълча… Пентуер е прав: да мълча, винаги да мълча, а гнева си да крия в своята душа като скъпоценност. Но когато той се натрупа… О, пророци, тогава вие ще ми платите!…“
— Не питате, ваше височество, за резултата от сражението! — обади се Тутмозис.
— Ах, да… Какъв е?
— Повече от две хиляди пленници, повече от три хиляди убити, а са избягали само няколкостотин.
— Колко голяма е била тогава либийската армия? — каза учудено князът.
— Шест-седем хиляди души.
— Не може да бъде… Нима в това сблъскване е загинала цялата войска?…
— И все пак така е; битката беше страшна — отвърна Тутмозис. — Ти ги обгради от всички страни, а останалото извършиха войниците и… достопочтеният Ментезуфис… Надгробните надписи на най-славните фараони не споменават за такова поражение на неприятелите на Египет.
— Върви вече да спиш, Тутмозис, изморен съм — прекъсна го князът, защото почувствува, че тщеславие замайва главата му.
„Значи, аз спечелих такава победа?… Невъзможно!…“ — помисли той.
После се хвърли върху една кожа, но въпреки смъртната си умора не можеше да заспи.
Само четиринадесет часа бяха изтекли, откак бе дал знак да се почне битката… Едва четиринадесет часа… Невъзможно!… И спечели такава битка!… Но той дори не видя сражението, а само жълтия гъст облак прах, от който се изливаха потоци нечовешки крясъци. Ето и сега вижда тоя облак, чува врявата, усеща зноя, а никаква битка няма…
После видя необхватната пустиня, сред която се движеше по пясъка с болезнено усилие. Той и хората му имаха най-добрите коне в цялата армия, но въпреки това пълзяха като костенурки… А пък каква жега… Нима може човек да издържи на такъв огън…
Но ето че се надига тайфун, закрива света, гори, хапе, задушава… От фигурата на Пентуер се сипят бледи искри… Над главите трещят гръмотевици — явление, което не беше виждал никога досега… После тиха нощ в пустинята… Грифон, който тича бързо, тъмен силует на сфинкс върху варовиковото възвишение…
„Толкова неща видях, толкова преживях — мислеше Рамзес. — Бях при строежа на нашите светилища, дори при раждането на големия сфинкс, който вече няма възраст, и… всичко това се е случило само за четиринадесет часа?…“
Още една последна мисъл проблесна в главата на княза: „Човек, който е преживял толкова, не може да живее дълго…“
Студени тръпки го побиха от главата до петите и той заспа. На другия ден се събуди няколко часа след изгрев слънце. Нещо го бодеше в очите, боляха го всички кости, покашляше, но мисълта му беше ясна и сърцето пълно със смелост.
На вратата на шатрата стоеше Тутмозис.
— Какво има?… — попита князът.
— Разузнавачите от либийската граница донасят странни вести — отвърна Тутмозис. — Насам към теснината се приближавала голяма тълпа, но това не било войска, а хора без оръжие, жени и деца начело с Мусаваса и с най-знатните либийци…
— Какво може да означава това?
— Изглежда, искат да молят за мир.
— Само след една битка ли?… — учуди се князът.
— Но каква битка!… При това страхът увеличава в очите им нашата войска… Те се чувствуват слаби и се боят от нападение и смърт…
— Да видим дали това не е военна хитрост!… — отвърна князът, след като помисли. — А нашите как са?
— Здрави, сити, напоени, отпочинали и весели Само…
— Какво?…
— Патрокъл умрял тая нощ — прошепна Тутмозис.
— Умрял? От какво?… — извика князът и скочи.
— Едни казват, че препил, други… че това е наказание на боговете… Лицето му беше синьо, а устата — пълна с пяна…
— Както оня роб в Атрибис, помниш ли?… Наричаше се Бакура. Втурна се в залата, където пирувахме, за да се оплаква от номарха… Разбира се, още същата нощ умря от преливане!… Нали?…
Тутмозис наведе глава.
— Трябва да бъдем много предпазливи, господарю мой… — прошепна той.
— Ще се постараем — отвърна князът спокойно. — Дори няма да изразя учудване от смъртта на Патрокъл… Та и какво ли странно може да има в това, че умрял някакъв пияница, който обиждаше боговете, хм… не само тях, дори и жреците…
Но в тия иронични думи Тутмозис почувствува заплаха.
Князът много обичаше верния като куче Патрокъл. Той можеше да забрави много обиди, нанесени лично на него, но смъртта на Патрокъл нямаше да прости никога.
Преди обед в лагера на престолонаследника пристигна от Египет нов полк — тиванският; освен това от няколко хиляди души и на няколкостотин магарета бяха донесени големи запаси храна и шатри. В същото време откъм Либия пристигнаха нови разузнавачи и съобщиха, че тълпата беззащитни хора, които идат към теснината, непрекъснато расте.
По заповед на престолонаследника многобройни отреди конница изследваха околността по всички посоки — да не би някъде да се укрива неприятелска армия. Дори жреците взеха със себе си малък подвижен олтар на Амон и се изкачиха на върха на най-високия хълм, за да извършат там богослужение. А когато се върнаха в лагера, увериха престолонаследника, че наистина се приближава тълпа от няколко хиляди невъоръжени либийци, но армия няма никъде или поне в радиус от три мили.
Князът започна да се смее на тоя рапорт.
— Аз имам добри очи — каза той, — но на такова разстояние не бих могъл да видя войска.
След като се посъветваха помежду си, жреците заявиха на княза, че ако обещае да не разгласява на непосветени хора това, което види, ще се убеди, че може да се вижда много далеч.
Рамзес се закле. Тогава жреците поставиха на едно възвишение олтара на Амон и започнаха молитви. А когато князът се изми, събу сандалите си и подари на бога златна огърлица и благовония, въведоха го в един
