Пронизващият студ също намаля. Известно време свитата се движеше мълчаливо, като потъваше до глезените в пясъка. Внезапно между азиатците отново се вдигна шум и се чуха викове:

— Сфинкс!… Гледайте, сфинкс!… Ние няма да излезем вече живи от пустинята, щом постоянно ни се показват призраци.

Наистина върху белия варовиков хълм съвсем ясно се очертаваше силует на сфинкс. Лъвско тяло, грамадна глава с египетска шапка и сякаш с човешки профил.

— Успокойте се, варвари — каза старият либиец. — Та това не е сфинкс, а лъв, но няма да ви стори нищо, защото е зает с жертвата си.

— Вярно, че е лъв! — потвърди князът и се спря. — Но колко много прилича на сфинкс…

— Та нали той е баща на нашите сфинксове — подхвърли полугласно жрецът. — Лицето му напомня чертите на човек, а гривата му — перука…

— И нашият голям сфинкс, тоя под пирамидите, също ли прилича?…

— Много векове преди Менес — каза Пентуер, — когато още не е имало пирамиди, на онова място се издигала скала, която наподобявала легнал лъв, сякаш боговете искали по тоя начин да отбележат къде започва пустинята.

Тогавашните свети жреци наредили майстори да обработят по-добре скалата и да попълнят с изкуствен градеж това, което й липсвало. А майсторите, които по-често виждали хора, отколкото лъвове, направили лицето човешко и така се родил първият сфинкс…

— На който отдаваме почести като на бог… — усмихна се князът.

— И с право — отвърна жрецът. — Защото първите очертания на това творение са направени от боговете, а хората са го довършили пак по внушение на боговете. Със своята грандиозност и тайнственост нашият сфинкс напомня пустинята; той прилича на духовете, които блуждаят в нея, и като тях вселява ужас в хората. Той наистина е син на боговете и баща на страха…

— А всъщност всичко има земно начало — отвърна князът. — Нил не извира от небето, а от някакви планини, които се намират отвъд Египет. Пирамидите, за които Херхор ми казваше, че били образ на нашата държава, са строени по подобие на скалистите върхове. Пък и нашите храмове със своите пилони и обелиски, със своя мрак и хладина нима не напомнят пещерите и скалите покрай Нил?… Колкото пъти при лов съм се обърквал сред източните скалисти възвишения, винаги съм попадал на някакви натрупани камъни, което ми е напомняло храмовете. Много пъти дори по грапавите им стени съм виждал йероглифи, написани от ръката на вихрите и дъжда…

— Това е, ваше височество, доказателство, че нашите храмове са били издигани по пример, даден от самите богове — каза жрецът. — И както дребната костилка, хвърлена в земята, ражда висока до небето палма, така образът на скала, на пещера, на лъв, дори на лотос, посят в душата на благочестив фараон, ражда алеи от сфинксове, храмове и могъщи колони. Това са божествени, а не човешки дела. И щастлив е тоя владетел, който, като гледа наоколо си, умее да открие в земните неща божията мисъл и по-ясно и разбрано да я представи на следващите поколения.

— Само че такъв владетел трябва да има власт и голямо богатство — подхвърли хапливо Рамзес, — а не да зависи от това, което се явява на жреците…

Пред тях сега се простираше дълго пясъчно възвишение, на което се появиха няколко ездачи.

— Наши ли са или либийци?… — попита князът. От възвишението се обади рог, на който отговориха отреда на княза. Конниците се спуснаха толкова бързо, колкото им позволяваше дълбокият пясък. Когато се приближиха, един от тях извика:

— С вас ли е престолонаследникът?…

— Тук е, жив и здрав! — отговори Рамзес. Ездачите слязоха от конете и паднаха ничком.

— О, ерпатре! — обади се старшият на отреда. — Твоята войска разкъсва дрехите си и посипва с пепел главите си, защото мисли, че си загинал… Цялата конница се пръсна из пустинята, за да търси следите ти, и едва на нас, недостойните, боговете позволиха да те поздравим първи…

Князът назначи старшия на отреда за стотник и заповяда на другия ден да представи подчинените си за награда.

След половин час видяха гъстите огньове на египетската армия и скоро отредът на княза пристигна в лагера. От всички страни тръбите засвириха тревога, войниците грабнаха оръжието си и сред викове почнаха да се строяват. Офицерите се хвърляха ничком в краката на престолонаследника и както предишния ден след победата, вдигнаха го на ръце и тръгнаха да обикалят с него частите. Стените на теснината трепереха от възгласите: „Да живееш вечно, победителю!… Боговете са с тебе!…“

Свети Ментезуфис се приближи, обкръжен от факли. Щом го видя, престолонаследникът се изтръгна от ръцете на офицерите и се завтече към жреца.

— Знаеш ли, отче свети — извика Рамзес, — уловихме либийския вожд Техена!…

— Жалка придобивка — отвърна сурово жрецът, — за която главнокомандуващият не биваше да зарязва армията, особено като се има предвид, че всеки момент може да пристигне нов неприятел.

Князът почувствува цялата справедливост на укора, но именно затова в него избухна негодувание. Той сви юмруци, очите му заблестяха.

— В името на майка си мълчи, господарю!… — прошепна Пентуер, който беше застанал зад него.

Престолонаследникът толкова се учуди от неочакваната намеса на съветника си, та за миг изстина и веднага разбра, че най-правилно ще бъде да признае грешката си.

— Ти казваш истината, ваше достойнство — отвърна князът. — Нито армията трябва да напуска вожда си, нито вождът — армията. Смятах обаче, че ти ще ме заместиш, свети човече, който тук си представител на министъра на войната…

Спокойният отговор смекчи Ментезуфис, затова жрецът вече не припомни на княза миналогодишните маневри, при които престолонаследникът също бе изоставил войската и с това бе изпаднал в немилост пред фараона.

Тутакси до тях се приближи Патрокъл, който силно крещеше. Гръцкият командир беше пак пиян и отдалеко викаше на княза:

— Гледай, престолонаследнико, какво направи свети Ментезуфис… Ти обяви пощада за всички либийски войници, които напуснат нападателите и се върнат в армията на негово величество… Тия хора избягаха при мене и благодарение на това аз разбих лявото неприятелско крило… Но достопочтеният Ментезуфис заповяда всички да бъдат избити… Загинаха близо хиляда пленници, все наши бивши войници, които щяха да бъдат помилвани!…

Кръвта отново нахлу в главата на княза, но Пентуер, който все още стоеше зад него, прошепна:

— Мълчи, в името на боговете, мълчи!…

Но Патрокъл нямаше съветник и продължаваше да вика:

— Отсега ние завинаги загубихме доверието на чуждите, пък — и на нашите… В края на краищата и нашата армия ще се разстрои, щом разбере, че начело на нея стоят предатели…

— Жалък наемнико — отвърна студено Ментезуфис, — как смееш да говориш така за войската и за доверените хора на негово величество?… Откак свят светува, не е чувано такова богохулство!… И аз се страхувам, че боговете ще си отмъстят за нанесеното оскърбление…

Патрокъл се засмя грубо.

— Докато спя между гърци, не се боя от отмъщението на нощните богове… А когато съм буден, нищо не могат да ми направят дневните…

— Върви, върви да спиш… между твоите гърци, пияницо — каза Ментезуфис, — та да не би заради теб да падне гръм и върху нашите глави…

— Върху твоята бръсната глава, ненаситни човече, няма да падне, защото ще я помисли за нещо друго!… — отвърна пияният грък, но щом видя, че князът не го подкрепя, той се върна в лагера си.

— Наистина ли, отче свети — попита Рамзес жреца, — си заповядал да избият пленниците въпреки обещанието ми, че ще бъдат помилвани?…

— Ваше височество не беше в лагера — отвърна Ментезуфис — и не носи отговорност за това действие. А аз спазвам нашите военни закони, които заповядват да убиваме войниците-предатели. Войници, които