духаха на ръцете си, а либийците трепереха.

Изведнъж нещо захрущя под краката им. Пентуер се спря и се наведе.

— На това място — каза той — дъждът е образувал плитка локва. И сега виж, достойни господарю, какво е станало с водата…

Като каза това, той се изправи и показа на княза нещо като стъклена пластинка, която се топеше в ръцете му.

— Когато е много студено — добави Пентуер, — водата става на прозрачен камък.

Азиатците потвърдиха думите на жреца и добавиха, че далеко на север водата много често се превръщала в камък, а парата в бяла сол, която обаче нямала никакъв вкус, само щипела пръстите и предизвиквала болка в зъбите.

Небето откъм север вече се изясни и откри съзвездието Малка мечка, а в него звездата Есхмун. Жрецът отново прочете молитва, скри в торбата идолчето, което ги бе водило, и заповяда да се угасят факлите, като оставиха една връв само да тлее, за да поддържа огъня, а постепенното и изгаряне да определя колко часа са изминали.

Князът каза на отреда си да бди и като взе Пентуер под ръка, излезе с него няколко десетки крачки напред.

— Пентуер — обади се Рамзес, — от тоя момент те назначавам за свой съветник, още отсега, а и за тогава, когато боговете пожелаят да ми дадат короната на Горен и Долен Египет…

— С какво съм заслужил това благоволение?

— Пред очите ми направи неща, които свидетелствуват за голямата ти мъдрост и за твоята мощ над духовете. Освен това ти беше готов да спасиш живота ми. И при все че си решил да криеш от мене много неща…

— Прости, достойни господарю — прекъсна го жрецът. — Когато ти потрябват предатели, ще ги намериш срещу злато и скъпоценности дори между жреците. Но аз не искам да бъда от тях. Помисли сам: нима, като изменям на боговете, можеш да бъдеш сигурен, че няма да постъпя така и с тебе?

Рамзес се замисли.

— Мъдри са думите ти — отвърна той. — Чудно ми е все пак защо ти, жрецът, храниш симпатия към мене? Преди една година ме благослови, а сега не ми позволи да отида сам в пустинята и ми оказа големи услуги…

— Защото боговете ме предупредиха, че ти, достойни господарю, ако пожелаеш, можеш да изтръгнеш от беднотията и унижението нещастния египетски народ.

— Какво те интересува тебе простолюдието?

— Аз произхождам от него… Баща ми и моите братя по цели дни са черпели вода от Нил и са ги биели с тояги…

— С какво мога аз да помогна на тоя народ? — попита престолонаследникът.

Пентуер се оживи.

— Твоят народ — заговори той развълнувано — работи прекалено много, плаща непосилни данъци, бедствува и е угнетяван. Тежка е съдбата на селянина!…

„Червей изяжда половината от реколтата му, носорог — другата половина; по полето има множество мишки, скакалци нападат нивите, добитъкът ги тъпче, врабците ги изкълвават. А каквото остане на хармана, крадци го задигат. О, жалка съдба на земеделеца!… Сега пък на брега пристига писарят и иска зърното, помощниците му са донесли тояги, а негрите — палмови пръчки. Казват: «Дай тук зърното!» — «Нямам никакво зърно.» Тогава го бият, разпъват го и го връзват, хвърлят го в канала, топят го с главата надолу. Жена му и децата му също връзват пред неговите очи. А съседите бягат, за да спасят житото си.“38

— Сам съм виждал това — отвърна замислено князът — и дори прогоних един такъв писар. Но нима мога да бъда навсякъде, за да предотвратявам несправедливостта?

— Ти, господарю, можеш да заповядаш да не измъчват хората без нужда. Можеш да намалиш данъците, да определиш почивни дни за селяните. Можеш най-сетне да дариш всяко семейство поне с две-три лехи земя, реколтата от която да принадлежи само на него и да служи за изхранването му. В противен случай и занапред селяните ще се хранят с лотос, папирус и умряла риба, докато накрай народът ти се изроди… Но ако ти проявиш към него милост, той ще закрепне.

— Точно така ще направя! — извика князът. — Добрият стопанин не позволява добитъкът му да умира от глад, да работи пряко сили или да го бият без основание… Това трябва да се промени!…

Пентуер се спря.

— Обещаваш ли ми това, достойни господарю?…

— Заклевам се! — отвърна Рамзес.

— Тогава и аз ти се кълна, че ще бъдеш най-славният фараон, пред когото ще избледнее дори Рамзес Велики! — извика жрецът, който вече не се владееше.

Князът се замисли.

— А какво ще направим двама срещу жреците, които ме ненавиждат?…

— Те се боят от тебе, господарю — отговори Пентуер. — Боят се да не би много рано да започнеш война с Асирия…

Жрецът наведе глава и разпери ръце, но мълчеше.

— Тогава аз ще ти кажа!… — викна раздразнен князът. — Те не желаят войната, защото се боят да не се върна от нея победител с много богатства и роби… Те от това се боят, понеже искат всеки фараон да бъде слабо оръдие в ръцете им, ненужна вещ, която могат да изхвърлят, щом пожелаят… Но с мене няма да бъде така!… Аз или ще направя това, което искам, за което имам право като син и наследник на богове, или… ще загина…

Пентуер отстъпи назад и прошепна заклинание.

— Не говори така, достойни господарю — каза той смутено, — да не би злите духове, които блуждаят из пустинята, да подхванат думите ти… Запомни, владетелю, че думата е като камък, хвърлен с прашка; удари ли о стена, връща се назад и може да се насочи срещу тебе…

Князът махна презрително с ръка.

— Все ми е едно — отвърна той. — Няма стойност такъв живот, при който всеки би стеснявал волята ми… Ако не боговете, то пустинните ветрове; ако не злите духове, то жреците… Каква ще бъде тогава властта на фараона?… Искам да върша това, което желая, и да давам отчет само пред вековечиите си прадеди, а не пред всяка бръсната глава, която уж обяснява намеренията на боговете, а всъщност заграбва властта и пълни съкровищата си с моите богатства!…

Неочаквано на няколко десетки крачки от тях се чу странен вик, нещо средно между цвилене и блеене и премина някаква огромна сянка. Тя се носеше като стрела и доколкото можеше да се забележи, имаше дълга шия и гърбато туловище.

Хората от свитата на княза зашепнаха ужасени.

— Това е грифон. — Много добре видях крилете му… — казваха азиатците.

— Пустинята гъмжи от чудовища!… — добави старият либиец.

Рамзес беше объркан; на него също му се видя, че прелетялата сянка имаше глава на змей и нещо като къси криле.

— В пустинята явяват ли се чудовища? — попита той жреца.

— Сигурно — каза Пентуер, — в такова безлюдно място се навъртат зли духове в най-странни образи. Но струва ми се, че това, което премина покрай нас, беше животно. То прилича на оседлан кон, само че е по-голямо и по-бързо. Жителите на оазисите разправят, че това животно може изобщо да не пие вода или пък съвсем рядко. Ако е така, бъдещите поколения ще могат да използуват това странно животно, което днес буди само страх, за пътувания през пустинята.

— Аз не бих посмял да седна на гърба на такъв урод! — отвърна князът и поклати глава.

— Същото са казвали прадедите ни за коня, който е помогнал на хиксосите за завладеят Египет, а днес е станал необходимост за нашата армия. Времето променя човешкото мнение!… — каза Пентуер.

Последните облаци по небето изчезнаха и настана светла нощ. Макар и да нямаше луна, беше толкова ясно, че върху фона на белия пясък можеха да се различат общите очертания на предметите; дори на дребните или много далечни предмети.