— Ако ще и смъртта да ме чака там!… — отвърна престолонаследникът с променен глас.

Жрецът го изгледа възхитен: той не бе очаквал такава упоритост от княза.

До скалите не беше далеко, но пътят беше неописуемо тежък. Не само трябваше да се върви пеш, но и да се издърпват конете от пясъка. Всички газеха до над глезените; случваха се обаче места, където можеше да се хлътне и над коленете.

А на небето слънцето пламтеше непрекъснато — страшното слънце на пустинята; всеки негов лъч не само пареше и ослепяваше, но и бодеше. Дори най-издръжливите азиатци падаха от умора: на едного подпухнаха устните и езикът, на друг главата бучеше, а пред очите му се въртяха черни петна, трети го обзе непреодолимо желание за сън. Всички усещаха болки в ставите и престанаха да чувствуват горещината. Ако запитаха някого дали е горещо, той не би могъл да отговори.

Почвата под краката пак стана твърда и свитата на Рамзес навлезе между скалите. Князът, който беше най-бодър от всички, чу пръхтене на кон, сви встрани и в сянката, хвърляна от възвишението, видя група хора, проснати кой както беше паднал. Бяха либийците.

Един от тях, двадесетгодишен младеж, носеше везана риза в пурпурен цвят, златна огърлица на шията и богато украсен меч. Той сякаш лежеше безчувствен; очите му бяха обърнати с бялото нагоре, а на устата му имаше малко пяна. Рамзес позна в него водача. Той се приближи, дръпна огърлицата от шията му и откачи меча.

Като видя това, един стар либиец, който, изглежда, беше по-малко изморен от другите, се обади:

— При все че си победител, египтянино, отнеси се с уважение към княжеския син, който ни беше главнокомандуващ.

— Това син на Мусаваса ли е? — попита князът.

— Ти каза истината — отвърна либиецът, — това е Техена, син на Мусаваса, наш пълководец, който е достоен да стане дори египетски княз.

— А къде е Мусаваса?

— Мусаваса е в Гляукус и събира голяма армия, която ще отмъсти за нас.

Другите либийци не се обаждаха; те дори не благоволяваха да погледнат към победителите си. По заповед на княза азиатците ги разоръжиха без трудности и сами седнаха в сянката на скалата.

В тоя миг тук нямаше нито приятели, нито врагове, а смъртно изморени хора; смъртта дебнеше всички, но те желаеха само да си починат.

Като забеляза, че Техена все още е в безсъзнание, Пентуер коленичи пред него и се наведе над главата му така, че никой да не може да види какво прави. Тутакси Техена започна да диша тежко, да се мята и отвори очи; после седна, затърка челото си като пробуден от дълбок сън, от който още не се е отърсил.

— Техена, военачалнико на либийците — каза Рамзес, — ти и твоите хора сте пленници на негово величество фараона.

— По-добре ме убий веднага — измърмори Техена, — Щом ще трябва да загубя свободата си.

— Когато баща ти, Мусаваса, се покори и сключи мир с Египет, ти ще бъдеш пак свободен и щастлив…

Либиецът извърна глава и легна, равнодушен към всичко. Рамзес седна при него и след малко изпадна в някаква летаргия; вероятно заспа.

Сепна се след около четвърт час малко по-бодър. Погледна към пустинята и извика от възхищение: на хоризонта се виждаше потънала в зеленина страна, вода, гъсти палмови дървета, а малко по-високо — градчета и храмове…

Всички наоколо спяха: и азиатците, и либийците. Само Пентуер стоеше на една издадена скала и заслонил очи с ръка, гледаше някъде.

— Пентуер!… Пентуер!… — извика Рамзес. — Виждаш ли там оня оазис?…

Той скочи и се завтече към жреца, чието лице беше загрижено.

— Виждаш ли оазиса?…

— Това не е оазис — отвърна Пентуер, — това е блуждаещ в пустинята дух на някаква страна, която вече не съществува на света… Но онова там… то е истина!… — добави той и посочи с ръка към юг.

— Планини?… — попита князът.

— Погледни по-добре.

Князът впи продължително поглед и внезапно каза:

— Струва ми се, че тая тъмна маса се издига нагоре… Изглежда, че погледът ми е изморен.

— Това е Тифон — прошепна жрецът. — Само боговете могат да ни спасят, ако пожелаят…

И наистина Рамзес усети по лицето си полъх, който сред горещината на пустинята му се стори топъл. Отначало съвсем лек, тоя полъх почна да се засилва, да става все по-топъл, а в същото време тъмната ивица се издигаше към небето с удивителна бързина.

— Какво ще правим? — попита князът.

— Тия скали — отвърна жрецът — ще ни запазят от засипване, но няма да спрат нито праха, нито жегата, която непрекъснато ще се засилва. А след ден, два…

— Значи, тайфунът духа толкова дълго?

— Понякога три, дори четири дни… Случва се да духа и само няколко часа и изведнъж секва, като орел, пронизан от стрела. Но това, разбира се, става много рядко.

Князът загуби настроение, но не се уплаши. А жрецът извади изпод дрехата си малко зелено флаконче и продължи:

— Ето тук има еликсир… Той трябва да ти стигне за няколко дни… Колкото пъти ти се доспи или почувствуваш страх, изпий капка от него. По тоя начин ще се подкрепиш и ще издържиш…

— А ти?… А другите?…

— Съдбата ми е в ръцете на единствения. А колкото до другите хора… Те не са престолонаследници!

— Не искам тая течност — каза князът и отблъсна флакончето.

— Трябва да я вземеш!… — извика Пентуер. — Помни, че египетският народ е възложил на тебе своите надежди… Помни, че над тебе бди неговата благословия…

Черният облак закриваше вече половината небе, а горещият вихър духаше толкова силно, че князът и жрецът трябваше да слязат в подножието на скалата.

— Египетският народ?… Благословия?… — повтаряше Рамзес.

Внезапно той запита високо:

— Ти ли преди една година ми говори през нощта в градината?… То беше веднага след маневрите…

— Тоя ден, когато ти съжали обесилия се от отчаяние селянин, защото му бяха засипали канала — отвърна жрецът.

— Ти ли спаси чифлика ми и еврейката Сара от тълпата, която искаше да я убие с камъни?…

— Аз — каза Пентуер. — Но ти скоро след това освободи от затвора невинните селяни и не позволи на Дагон да измъчва хората ти с нови данъци. За тоя народ — каза жрецът, — за милосърдието, което винаги си проявявал към него, аз и днес ще те благословя… Може би само ти единствен ще оцелееш тук, но помни… помни, че те спасява потиснатият египетски народ, който чака спасение от тебе…

Изведнъж притъмня, от юг се изсипа дъжд от горещ пясък и се вдигна толкова силен вятър, че обърна един кон, който стоеше на открито. Всички — и азиатците, и либийските пленници, се събудиха, но всеки се прилепи по-добре о подножието на скалата и мълчеше, обзет от тревога.

В природата ставаше нещо страшно. Над земята се спусна нощ, а по небето в луд бяг се гонеха рижи или черни пясъчни облаци. Сякаш пясъкът от цялата пустиня оживя, вдигна се нагоре и сега летеше нанякъде с бързината на камък, хвърлен с прашка.

Горещо беше като в баня: кожата по ръцете и лицето се пукаше, езикът съхнеше, дишането предизвикваше болки в гърдите. Дребните песъчинки пареха като искри.

Пентуер приближи насила флакончето до устата на княза. Рамзес изпи няколко капки и почувствува странна промяна: болката и горещината престанаха да го измъчват, мисълта отново затече свободно.

— И това може да продължи няколко дни?…

— Четири — отвърна жрецът.

— А вие, мъдреци, довереници на боговете, не притежавате ли начин да спасявате хората от такава