друг — разцепена главата чак до туловището, на трети се показваха вътрешностите. Някои виеха в конвулсии, а от пълните им с пясък уста изригваха проклятия или молби да бъдат доубити.

Престолонаследникът отмина бързо, без да се оглежда, при все че някои ранени издаваха слаби възгласи в негова чест.

Недалеч от това място той срещна първата група пленници. Тия хора паднаха ничком пред него и почнаха да го молят за милост.

— Обещайте милост на победените и покорните — обърна се той към свитата си.

Няколко конници се пръснаха в различни посоки. Тутакси засвири тръба, а след нея се чу мощен глас:

— По заповед на главнокомандуващия, негово височество княза, ранените и пленените няма да бъдат убивани!…

В отговор се обадиха развълнувани и смутени викове, навярно на пленници.

— По заповед на главнокомандуващия — викаше с напевен тон друг глас на друга страна — ранените и пленниците няма да бъдат убивани!…

А в това време боят по южните възвишения престана и двете най-големи групи либийци сложиха оръжие пред гръцките полкове.

Поради горещината, както твърдеше той, или поради силните напитки, както смятаха другите, храбрият Патрокъл едва се държеше на коня. Той потърка насълзените си очи и се обърна към пленниците.

— Кучета крастави! — развика се гъркът. — Вие, които вдигнахте грешна ръка срещу войската на негово величество (дано червеи ви ядат!), ще загинете като въшки под нокътя на благочестивия египтянин, ако веднага не отговорите къде е вашият вожд — дано проказа разяде ноздрите му и изпие гноясалите му очи! …

В тоя миг пристигна престолонаследникът. Генералът го поздрави почтително, но не прекъсна разпита.

— Ще заповядам да дерат ремъци от вас!… На колове ще ви набия, ако не узная веднага къде е тая отровна гад, родена от дива свиня и хвърлена в тора…

— Ето къде е нашият вожд!… — извика един от либийците и посочи група конници, които се отдалечаваха бавно навътре в пустинята.

— Какво е това? — попита князът.

— Жалкият Мусаваса бяга!… — отвърна Патрокъл и за малко не падна на земята.

Кръв нахлу в главата на Рамзес.

— Значи, там е Мусаваса? И бяга?… Хей, който има добър кон, след мене!…

— Ха — каза Патрокъл, като се смееше. — Сега тоя крадец на овни сам ще заблее!…

Пентуер се изпречи пред княза.

— Ваше височество не може да преследва бегълците!…

— Какво?… — викна престолонаследникът. — През цялото сражение не вдигнах ръка срещу никого, а сега трябва да се откажа и от либийския вожд ли?… Какво биха казали войниците, които изпратих срещу копията и топорите?…

— Армията не може да остане без командир…

— А нима тук не са Патрокъл, Тутмозис, пък и Ментезуфис? Защо съм военачалник, ако нямам право да устроя хайка, за да заловя неприятелите?… Те са на няколкостотин крачки и конете им са изморени…

— След… един час ще се върнем с тях… Само ръка да протегнем… — мърмореха конниците азиатци.

— Патрокъл… Тутмозис… оставям на вас войската… — извика престолонаследникът. — Починете си, а аз сега ще се върна…

Той пришпори коня и се понесе в тръс, като затъваше в пясъка. Последваха го двадесетина конници и Пентуер.

— А ти защо си с нас, пророче? — попита го князът. — По-добре иди да спиш… Днес ти ни направи големи услуги…

— Може би ще дотрябвам още — отвърна Пентуер.

— Не, остани… заповядвам ти…

— Върховният съвет ми е поръчал да не се отделям нито на една крачка от ваше височество.

Престолонаследникът трепна гневно.

— А ако попаднем в засада? — попита той.

— И тогава няма да те изоставя, господарю — каза жрецът.

В гласа на Пентуер имаше толкова доброжелателство, че учуденият княз млъкна и му позволи да тръгне с него.

Намираха се в пустинята; на двеста-триста крачки зад тях стоеше армията, на няколкостотин пред тях бягаха либийците. Но колкото и да биеха конете, и тия, които бягаха, и тия, които ги преследваха, се движеха с големи усилия. Отгоре ги обливаше непоносима слънчева жега, в устата, носа и особено в очите се вбиваше дребен, но бодлив прах, а на всяка стъпка краката на конете хлътваха в нагорещения пясък. Във въздуха цареше мъртва тишина.

— Няма да бъде все така — каза престолонаследникът.

— Ще става все по-лошо — отговори Пентуер. — Виждаш ли, ваше височество — посочи той към бегълците, — че техните коне газят до над колене в пясъка.

Князът се засмя, защото в тоя момент излязоха на малко по-твърда почва и изминаха стотина крачки тръс. Ала веднага ново пясъчно море прегради пътя им и те пак трябваше да се движат крачка по крачка.

Пот обля хората, конете се покриха с пяна.

— Горещо! — прошепна престолонаследникът.

— Слушай, господарю — обади се Пентуер, — днешният ден не е добър за хайка в пустинята. Още от сутринта свещените насекоми бяха много неспокойни, а после изпаднаха в летаргия. Моето жреческо ножче пък влезе съвсем малко в глинената ножница; това означава необикновена жега. А тия две явления: горещината и летаргията на насекомите, предсказват буря. По-добре е да се върнем, защото не само вече загубихме лагера от очи, но дори никакъв шум от него не долита до нас.

Рамзес погледна жреца почти презрително.

— И ти мислиш, пророче — каза той, — че аз бих могъл да се върна с празни ръце поради страх от горещината и бурята, когато вече заявих, че ще уловя Мусаваса?

Продължиха ездата. На едно място почвата отново стана твърда и благодарение на това се приближиха до бегълците на един хвърлей с прашка.

— Хей, вие там!… — извика престолонаследникът. — Предайте се…

Либийците дори не се обърнаха, а продължиха да се движат с усилие по пясъка. За миг можеше да се помисли, че Рамзес и хората му ще ги настигнат. Но изведнаж отредът на престолонаследника отново попадна в дълбок пясък, а бегълците ускориха хода си и изчезнаха в неравния терен.

Азиатците проклинаха, князът стисна зъби.

Накрай конете взеха да затъват все повече и да спират; ездачите се видяха принудени да слязат и да тръгнат пеш. Внезапно един от азиатците почервеня и падна на пясъка. Князът нареди да го покрият с плащ и каза:

— Ще го вземем на връщане.

С големи усилия достигнаха върха на една пясъчна височина и видяха либийците. И за тях пътят беше убийствен: спрели им бяха два коня.

Лагерът на египетските войски се беше скрил напълно зад вълнообразния терен и ако Пентуер и азиатците не умееха да се ориентират по слънцето, не биха могли да го намерят.

От свитата на княза падна втори ездач и от устата му заизлиза кървава пяна. Оставиха и него заедно с коня. На всичко отгоре сред пясъците се показа група скали; либийците се загубиха между тях.

— Господарю — каза Пентуер, — там може да има засада…