Като грабеха по пътя, разпуснатите либийски полкове стигнаха много бързо до отечеството си. Херхор не беше издал заповед да им се пречи по пътя и това улесни придвижването им. Първите измежду изгонените войници, щом стигнаха на либийска земя, почнаха да говорят небивалици пред сънародниците си.

Според думите им, диктувани от озлоблението и личните им интереси, Египет бил днес тъй слаб, както едно време при нахлуването на хиксосите. Съкровището на фараона било съвсем празно и равният на боговете владетел трябвало да разпусне либийците, които представлявали най-добрата, дори единствено годната част от армията. Всъщност армия почти нямало освен шепа негодни за нищо войници на източната граница.

Освен това между негово величество и жреците съществували несъгласия. На работниците не плащали възнагражденията, а селяните просто се задушавали от данъци, поради което народните маси били готови за бунт, стига да намерят подкрепа. А също така и номарсите, които някога били независими владетели и от време на време повдигали въпрос за правата си, днес, като виждали слабостта на управлението, се готвели да смъкнат и фараона, и върховния жречески съвет!…

Тия вести като орляк птици се пръснаха по либийското крайбрежие и веднага бяха приети с доверие. Разбойниците и варварите винаги бяха готови да нападат Египет, толкова повече днес, когато бивши войници и офицери на негово величество ги уверяваха, че ограбването на тая страна е много лесно нещо. Заможните и умни либийци също повярваха на изпъдените наемници, защото от много години за тях не беше тайна, че египетската аристокрация обеднява, че фараонът не държи властта, че селяните и работниците, тласкани от глада, се осмеляват да се бунтуват.

Така цяла Либия трескаво закипя. Изгонените войници и офицери биваха посрещани като вестители на добра новина. А понеже страната беше бедна и нямаше запаси, за да приеме гости, реши се незабавно да се почне война с Египет, та по възможност най-бързо да се отърват от пришълците.

Дори хитрият и умен либийски княз Мусаваса се поддаде на общото увлечение. Него обаче го убедиха не емигрантите, а някакви важни и достопочтени хора, които, по всичко изглежда, бяха агенти на върховния египетски съвет.

Тия велможи, уж недоволни от положението в Египет, уж обидени от фараона и жреците, пристигнаха в Либия по море. Те страняха от тълпата, избягваха да се срещат с изгонените войници, а на Мусаваса обясняваха в най-голяма тайна и с доказателства в ръцете, че сега именно би трябвало да нападне Египет.

— Там ще намериш — казваха те — бездънно съкровище и житница за себе си, за хората си и за внуците на техните внуци.

Мусаваса, макар опитен вожд и дипломат, се хвана на въдицата. Като енергичен човек, той веднага обяви свещена война против Египет и понеже разполагаше с хиляди храбри бойци, хвърли първия корпус на изток под командуването на сина си, двадесетгодишния Техена.

Старият варварин познаваше войната и разбираше, че който иска да побеждава, трябва да действува бързо и той да нанася първите удари.

Подготовката на либийците трая много кратко време. Наистина бившите войници на негово величество бяха дошли без оръжие, но те знаеха занаята си, а в ония времена набавянето на оръжие не беше трудна работа. Няколко ремъка или въженца за прашка, копие или заострена тояга, топор или тежка палка, една торба с камъни, а втора с фурми — и това беше всичко.

И така Мусаваса даде на сина си две хиляди бивши войници и около четири хиляди души либийска паплач, като му поръча да нахлуе колкото може по-бързо в Египет, да заграби, каквото успее, и да приготви хранителни припаси за истинската армия. А сам почна да трупа значителни сили и изпрати бързоходци по оазисите, като призоваваше под своите знамена всички, които нямат какво да загубят.

Отдавна в пустинята не бе имало такова оживление, както сега. От всеки оазис излизаха група след група такива отчаяни бедняци, които, макар и да бяха почти голи, все пак още можеха да бъдат наречени дрипльовци.

Според мненията на съветниците си, които само преди месец бяха офицери на негово величество, Мусаваса съвсем основателно предполагаше, че синът му ще успее да ограби няколкостотин села и градчета между Теренутис и Сенти-Нофер, преди да срещне по-сериозни египетски сили. Освен това донесоха му, че още при първата вест за раздвижването на либийците не само че всички работници от стъкларската работилница избягали, но дори отстъпила и войската, която заемала форта в Сохет-Хемау, край Содовите езера.

Това беше много добро предзнаменование за варварите, защото стъкларската фабрика представляваше сериозен източник на доходи за съкровището на фараона.

Но Мусаваса извърши същата грешка, която направи и върховният жречески съвет; той също не предусети военния гений на Рамзес. И стана нещо необикновено: преди първият либийски корпус да стигне до областта на Содовите езера, там вече се намираше два пъти по-многобройната армия на престолонаследника.

Либийците не можеха дори да бъдат обвинени в липса на предвидливост. Техена и щабът му създадоха много добра разузнавателна служба. Либийските шпиони бяха много пъти в Мелкатис, Наукратис, Саи, Ме- луф, Теренутис и много пъти преплуваха канопския и болбитанския ръкав на Нил. Но никъде не срещнаха войски и сметнаха, че тяхното движение беше възпрепятствувано от разливането на реката. И почти навсякъде виждаха, че населението е изпаднало в паника и бяга от пограничните села.

Затова те носеха на военачалника си много благоприятни сведения. А в това време армията на княз Рамзес въпреки разлива на реката за осем дни достигна до пустинята и снабдена с вода и храна, изчезна между височините около Содовите езера.

Ако Техена би могъл да се издигне като орел над тача на войската си, той би изтръпнал от ужас, защото щеше да види, че във всичките теснини на околността се крият египетски полкове и всеки момент корпусът му може да бъде обкръжен.

След като войската на Долен Египет излезе от Пи-Баст, придружаващият княза пророк Ментезуфис получаваше и изпращаше по няколко депеши дневно.

Една кореспонденция той водеше с министър Херхор. Ментезуфис изпращаше доклади до Мемфис за движението на войската и за действията на престолонаследника, като не скриваше възхищението си от него. Достопочтеният Херхор пък нареждаше да се даде на престолонаследника пълна свобода, като отбелязваше, че върховният съвет няма да се огорчи, ако княз Рамзес загуби първото сражение.

„Едно малко поражение — пишеше Херхор — ще научи на предпазливост и скромност княз Рамзес, който още отсега се смята за равен на най-опитните военачалници, при все че не е извършил още нищо.“

А когато Ментезуфис отговори, че мъчно може да се очаква престолонаследникът да загуби сражение, Херхор даде да се разбере, че в такъв случай триумфът не бива да бъде особено голям.

„Държавата — казваше той — няма да загуби, ако войнственият и буен престолонаследник има през следващите няколко години забавление на западната граница. Сам той ще добие опит във военното изкуство, а нашите разпуснати и дръзки войници ще си намерят подходящо занимание.“

Втора кореспонденция Ментезуфис водеше със светия отец Мефрес и тя му се струваше по-важна. Обиденият някога от княза жрец Мефрес без заобикалки обвиняваше престолонаследника, че убил детето на Сара под влияние на Кама. А когато в продължение на една седмица се разкри, че Рамзес е невинен, първожрецът стана още по-раздразнителен, не преставаше да твърди, че князът, като неприятел на отечествените богове и съюзник на жалките финикийци, е способен на всичко.

През първите дни работата по убийството на детето изглеждаше толкова подозрителна, че дори върховният съвет от Мемфис попита Ментезуфис какво мисли. Ментезуфис отговори, че през всичкото време наблюдава княза, но нито за миг не допуска той да е убиец.

Такива именно послания кръжаха като орляк хищни птици около Рамзес, докато той разпращаше разузнавачи по посока на неприятеля, съвещаваше се с командирите или подканяше войската да ускорява похода.

На четиринадесетия ден цялата армия на престолонаследника се съсредоточи на юг от град Теренутис.