Когато крачките им стихнаха в коридора, номархът погледна изпитателно полицейския началник и рече:

— Е, какво ще кажеш?…

— Наистина — отвърна началникът — светите пророци почват да се бъркат дори в работи, които никога не са били в тяхна власт…

— И ние трябва да търпим това!… — прошепна номархът.

— Още малко — въздъхна полицейският началник. — Доколкото познавам човешките сърца, всички военни и всички чиновници на негово величество, най-сетне цялата аристокрация се възмущава от произволите на жреците. Всичко си има край.

— Велики думи каза ти — отговори номархът и му стисна ръка, — а някакъв вътрешен глас ми говори, че ще дойде време да те видя върховен началник на полицията там — при негово величество…

Отново минаха няколко дни. През това време па-расхитите балсамираха тялото на сина на Рамзес, а Сара все още седеше в затвора и чакаше да я призоват пред съда, уверена, че ще бъде осъдена.

Кама също беше в затвора, но я държаха в клетката, защото се бояха от проказата й. Вярно, че един прочут лекар я посети, прочете й няколко молитви и й даде да пие някаква вода, която лекувала всичко. Въпреки това постоянно имаше висока температура, а бакърените петна над веждите и по бузите й ставаха все по-видими. Накрая от канцеларията на номарха излезе заповед Кама да бъде откарана в източната пустиня, където съществуваше изолирана от хората колония на прокажени.

Една вечер в светилището на Птах дойде полицейският началник и поиска да говори с първожреците. Заедно с началника бяха дошли двама агенти и някакъв човек, увит от главата до петите в чувал.

След малко му казаха, че първожреците го чакат в свещената стая под статуята на божеството.

Началникът остави агентите пред вратата, улови за ръка човека, покрит с чувал, и тръгна след един жрец към свещената стая. Когато влезе там, видя Мефрес и Сем, облечени в първожречески одежди, със сребърни плочки на гърдите.

Той падна пред тях на земята и рече:

— Съгласно вашата заповед водя ви, свети отци, престъпника Ликон. Искате ли да видите лицето му?

А когато те се съгласиха, полицейският началник стана и смъкна чувала от покрития човек.

Двамата първожреци ахнаха смаяни. Гъркът наистина толкова приличаше на престолонаследника, че човек мъчно можеше да не се излъже.

— Ти ли си Ликон, певецът от езическото светилище на Астарта?… — попита свети Сем вързания грък.

Ликон се усмихна презрително.

— И ти ли уби детето на княза?… — добави Мефрес.

Гъркът посиня от злоба и се помъчи да скъса връзките.

— Да! — викна той. — Убих вълчето, защото не намерих баща му, вълка… Дано го гръм удари!…

— Какво ти е виновен князът, убиецо?… — попита възмутен Сем.

— Какво е виновен!… Открадна ми Кама и я хвърли в болест, от която няма отърваване… Бях свободен, можех да избягам жив, имах пари, но реших да си отмъстя и ето ме пред вас… Той има щастие, че вашите богове са по-могъщи от моята ненавист. Днес можете да ме убиете… Колкото по-скоро, толкова по- добре.

— Това е страшен престъпник — обади се първожрецът Сем.

Мефрес мълчеше и се взираше в святкащите от ярост очи на гърка. Възхищаваше се от смелостта му и размишляваше. Неочаквано той се обърна към полицейския началник:

— Свободен си, достопочтени. Тоя човек принадлежи на нас.

— Тоя човек — отвърна възмутено началникът — принадлежи на мен… Аз го хванах и аз ще получа награда от княза.

Мефрес стана и извади изпод одеждата си златен медал.

— В името на върховния съвет, чийто член съм аз — каза той, — заповядвам ти да ни предадеш тоя човек. Помни, че неговото съществуване е върховна държавна тайна и за тебе наистина ще бъде сто пъти по добре, ако съвсем забравиш, че си го оставил тук…

Полицейският началник отново падна ничком и излезе, като едва сдържаше гнева си.

„Ще ви плати за това нашият господар, престолонаследникът, когато стане фараон!… — мислеше той. — А и аз ще добавя моята част, ще видите…“

Агентите пред портата го попитаха къде е арестуваният.

— Върху арестувания — каза той — легна ръката на боговете.

— А нашето възнаграждение?… — обади се нерешително старшият агент.

— И върху вашето възнаграждение легна ръката на боговете — каза началникът. — Представете си, че тоя арестант ви се е присънил, и ще се чувствувате по-сигурни и по отношение на службата, и по отношение на здравето си.

Агентите наведоха мълчаливо глави. Но в душата си се заклеха да отмъстят на жреците, които ги бяха лишили от толкова висока награда.

След като полицейският началник си излезе, Мефрес извика няколко жреци и прошепна нещо на ухото на най-старшия. Жреците заобиколиха гърка и го изведоха от свещената стая. Ликон не се съпротивяваше.

— Мисля — каза Сем, — че тоя човек трябва да бъде предаден на съда като убиец.

— Никога! — отвърна решително Мефрес. — Върху тоя човек тежи несравнимо по-тежко престъпление: прилича на престолонаследника…

— И какво ще направиш с него, ваше достойнство?

— Ще го запазя за върховния съвет — каза Мефрес. — Там, където престолонаследникът посещава езическите храмове и краде от тях жени, където страната е заплашена от опасна война, а жреческата власт от бунт, там Ликон може да се окаже нужен…

На другия ден към обед първожрецът Сем, номархът и полицейският началник отидоха в затвора при Сара. Нещастницата не беше яла няколко дни и беше така изнемощяла, че дори когато видя толкова много сановници, не стана от пейката.

— Сара — обади се номархът, когото тя познаваше от по-рано, — носим ти добра новина.

— Новина?… — повтори тя с апатичен глас. — Синът ми е мъртъв, ето новината!… Гърдите ми са пълни с кърма, но сърцето ми е още по-пълно с тъга…

— Сара — каза номархът, — ти си свободна. Не си убила ти детето.

Мъртвите й черти се оживиха. Тя скочи от пейката и викна:

— Аз… аз го убих… само аз!…

— Слушай, Сара, синът ти е убит от мъж, от гърка Ликон, любовник на финикийката Кама…

— Какво говориш?… — прошепна тя и го улови за ръце. — О, тая финикийка!… Аз знаех, че тя ще ни погуби… Но гъркът?… Не познавам никакъв грък… Та и с какво ли се е провинил моят син пред него?…

— Не зная — продължи номархът. — Тоя грък вече не е жив. Но слушай внимателно, Сара: тоя човек толкова приличаше на княз Рамзес, та когато влязъл в твоята стая, ти си помислила, че това е нашият господар. И предпочиташе да обвиниш себе си, отколкото твоя и нашия господар.

— Значи, не е бил Рамзес?… — извика тя и се хвана за главата. — А аз, безчестната, позволих на чужд човек да извлече сина ми от люлката… Ха!… Ха!… Ха!…

Сара почна да се смее все по-тихо. Внезапно сякаш краката й се подкосиха, тя рухна на земята, размаха няколко пъти конвулсивно ръце и издъхна, като се смееше.

Но на лицето й остана израз на бездънна скръб, която дори смъртта не можа да пропъди.

На дължина повече от сто мили западната граница на Египет представлява стена от голи варовикови хълмове, високи по няколко метра и прорязани от дълбоки теснини. Тя минава на една миля покрай Нил, а понякога и само на километър.

Ако човек се изкатери на някой от хълмовете и обърне лице към север, би видял едно много