— Кога стана това?

— Днес след полунощ. Веднага след като при господарката дойде негово достойнство князът- престолонаследник… — отвърна пазачът.

— Как, значи, князът е бил през нощта при господарката ви? — попита Мефрес.

— Ти каза истината, велики пророче.

— Чудно нещо! — прошепна Мефрес на номарха.

Вторият свидетел беше готвачката на Сара, третият — камериерката. Двете твърдяха, че след полунощ князът се изкачил на горния етаж в стаята на Сара. Там постоял малко, после избягал бързо в градината, а веднага след него се появила със страшен вик Сара.

— Но князът-престолонаследник не е излизал през цялата нощ от стаята си в двореца… — каза номархът.

Полицейският офицер поклати глава и заяви, че в преддверието чакат няколко души от дворцовата прислуга.

Извикаха ги. Свети Мефрес им зададе редица въпроси и се оказа, че престолонаследникът… не е спал в двореца!… Той напуснал стаята си преди полунощ и излязъл в градината; а се върнал, когато засвирили първите тръби за ставане.

Когато изведоха свидетелите, а двамата сановници останаха сами, номархът се хвърли на пода, като стенеше, и заяви на Мефрес, че е тежко болен и предпочита да загуби живота си, отколкото да води следствието. Първожрецът беше много блед и развълнуван, но отвърна, че въпросът за убийството трябва да се изясни и в името на фараона заповяда на номарха да дойде с него в жилището на Сара.

Градината на престолонаследника не беше далеко и двамата сановници бързо стигнаха на местопрестъплението.

Когато се изкачиха в стаята на горния етаж, те видяха Сара коленичила при люлката в такава поза, сякаш кърмеше бебето. По стената и на пода се червенееха кървави петна.

На номарха му прилоша и той трябваше да седне, но Мефрес беше спокоен. Той се приближи до Сара, докосна я по рамото и каза:

— Майко, ние идваме тук в името на негово величество…

Изведнъж Сара скочи на крака и като видя Мефрес, извика със страшен глас:

— Проклятие вам!… Вие искахте да имате еврейски цар, ето го царя… О, нещастна аз, защо послушах вашите коварни съвети!…

Тя се олюля и отново падна при люлката, стенейки:

— Моето синче… Моят малък Сети!… Толкова беше хубав, толкова умен… Току-що беше почнал да протяга към мен ръчички… Йехова!… — викна тя. — Върни ми го, ти можеш да направиш това… Богове египетски, Озирис… Хорус… Изида… Изида… та ти сама си била майка!… Невъзможно е никой в небесата да не чуе молбите ми… Такова мъничко дете… Хиена би се смилила над него…

Първожрецът я хвана под мишниците и я изправи на крака. Стаята се изпълни с полицаи и слуги.

— Сара — каза първожрецът, — в името на негово величество господаря на Египет призовавам те и ти заповядвам да отговориш, кой уби твоя син?

Тя гледаше пред себе си като умопобъркана и търкаше челото си. Номархът й подаде вода с вино, а една от присъствуващите жени я напръска с оцет.

— В името на негово величество — повтори Мефрес — заповядвам ти, Сара, да кажеш името на убиеца…

Присъствуващите почнаха да се отдръпват към вратата, номархът запуши уши с отчаяно движение.

— Кой го уби ли?… — каза Сара със сподавен глас и впи поглед в лицето на Мефрес. — Кой го уби ли, питаш?… Познавам ви аз вас — жреци!… Зная вашата справедливост…

— Кой?… — настояваше Мефрес.

— Аз!… — викна с нечовешки глас Сара. — Аз убих детето си, защото го направихте евреин.

— Това е лъжа! — изсъска първожрецът.

— Аз… Аз!… — повтаряше Сара. — Хей, хора, които ме виждате и чувате — обърна се тя към присъствуващите, — знайте, че аз го убих… аз… аз!… — викаше тя и се биеше в гърдите.

При такова ясно самообвинение номархът се съвзе и загледа съчувствено Сара. Жените ридаеха, вратарят бършеше сълзите си. Само свети Мефрес сви посинелите си устни. Най-сетне каза с тържествен глас, като гледаше полицейските чиновници:

— Слуги на негово величество, предавам ви тая жена, за да я отведете в съда…

— Но синът ми с мене!… — викна Сара и се хвърли към люлката.

— С тебе… С тебе, бедна жено — каза номархът и закри лице.

Сановниците излязоха от стаята. Полицейският офицер заповяда да донесат лектика и с най-голямо уважение заведе Сара долу. Нещастната взе от люлката окървавеното вързопче и без съпротива седна в лектиката.

Цялата прислуга я съпроводи до сградата на съда. Когато Мефрес и номархът се връщаха през градината, управителят на провинцията извика развълнуван:

— Жал ми е за тази жена!…

— Тя ще бъде основателно наказана… за лъжа — отвърна първожрецът.

— Ваше достойнство, мислиш…

— Сигурен съм, че боговете ще намерят и ще осъдят истинския убиец…

При вратичката на градината им препречи пътя управителят на двореца на Кама, който викаше:

— Финикийката я няма!… Тая нощ е изчезнала…

— Ново нещастие… — прошепна номархът.

— Не бой се — каза Мефрес. — Заминала е подир княза.

По тия думи достопочтеният номарх позна, че Мефрес мрази княза и сърцето му замря. Защото, ако успеят да докажат, че Рамзес е убил собствения си син, той никога няма да се качи на бащиния си трон, а коравият жречески ярем още по-силно ще затежи над Египет.

Тъгата на сановника нарасна повече, когато вечерта му казаха, че двама лекари от светилището Хатор са прегледали трупа на детето и изразили мнение, че убийството е могъл да извърши само мъж. Някой, казвали те, е хванал момченцето с дясната си ръка за двете крачета и му разбил главата о стената. Ръката на Сара не може да обхване двете крачета, върху които се виждали следи от големи пръсти.

След това обяснение първожрецът Мефрес, съпроводен от първожреца Сем, отиде в затвора при Сара и я заклинаше в името на всички египетски и чужди богове да заяви, че не е виновна за смъртта на детето и искаше тя да опише как е изглеждал убиецът.

— Ще повярваме на думите ти — казваше Мефрес — и веднага ще те освободим.

Но Сара, вместо да се трогне от това доказателство на благосклонност, изпадна в гняв.

— Чакали — викаше тя, — не ви стигат две жертви, а искате и нови… Аз, нещастната, направих това, аз… защото кой друг би могъл да бъде толкова подъл, че да убива дете?… Мъничко детенце, което не е направило никому зло!…

— А знаеш ли, упорита жено, какво те чака? — попита свети Мефрес. — Три дни ще държиш на ръце останките на детето си, а после ще отидеш за петнадесет години в затвора.

— Само три дни ли? — попита тя. — Но аз навеки не искам да се разделя с него, с моя малък Сети… И не в затвора, но в гроба ще отида подир него, а моят господар ще заповяда да ни погребат заедно…

Когато първожреците напуснаха Сара, благочестивият Сем се обади:

— Случвало ми се е да виждам майки-детеубийци и да ги съдя, но никоя не е приличала на тая.

— Защото тя не е убила детето си — отвърна гневно Мефрес.

— Кой тогава?…

— Този, когото са видели слугите, който се е втурнал в дома на Сара и след малко е избягал… Тоя, който, когато е тръгнал срещу неприятеля, е взел със себе си финикийската жрица Кама, осквернителка на олтара… Тоя най-сетне — довърши възбудено Мефрес, — който прогони от дома си Сара и я направи робиня, защото синът й станал евреин…

— Страшни са твоите думи! — отвърна разтревожен Сем.

— Престъплението е още по-лошо и въпреки упорството на тая глупава жена то ще бъде разкрито.

Светият мъж дори не предполагаше колко бързо ще се изпълни пророчеството му.