отстранили оттам… Изглежда, че твоят любовник е отишъл при друга жена, не е при тебе…

— Какво търсиш тук?… Бягай!… — прошепна Кама.

— Но с тебе — отвърна той. — На улицата чака кола, с която ще стигнем до Нил, а оттам с моята лодка…

— Ти си полудял!… Градът и пътищата са пълни с войска…

— Именно затова можах да вляза в двореца и двамата ще се измъкнем лесно — каза Ликон. — Събери всичките си скъпоценности… Аз ще се върна веднага и ще те взема…

— Къде отиваш?…

— Ще подиря господаря ти — отвърна той. — Не мога да си отида, без да му оставя спомен…

— Ти си луд…

— Мълчи!… — прекъсна я Ликон, блед от гняв. — О, значи, ти искаш и да го защищаваш…

Финикийката се олюля, сви юмруци, а в очите й блесна злокобен блясък.

— Ами ако не го намериш?… — попита тя.

— Тогава ще убия няколко от спящите му войници… ще подпаля двореца… знам ли какво ще направя… Но без спомен няма да си отида.

Широко отворените очи на финикийката имаха такъв страшен израз, че Ликон се смая.

— Какво ти е?… — попита той.

— Нищо. Слушай. Ти никога не си приличал толкова на княза, колкото днес!… Затова, ако искаш да направиш нещо добро…

Тя приближи лице до ухото му и зашепна. Гъркът слушаше слисан.

— Жено — каза той, — най-лошите духове говорят чрез тебе… Вярно, подозренията ще паднат върху него!…

— Това е по-добро от кама — отвърна тя със смях. — Нали?…

— Никога не би ми дошло наум!… А не е ли по-добре и двамата?…

— Не!… Тя нека живее… Това ще бъде отмъщението ми…

— Каква коварна душа!… — прошепна Ликон. — Но ми харесваш… Ще им платим по царски…

Той се отдръпна към прозореца и изчезна. Кама се наведе над прозореца и се вслушваше трескаво, забравила напълно за себе си. Може би около четвърт час след излизането на Ликон откъм маслиновата горичка се разнесе пронизителен женски вик. Той се повтори няколко пъти и утихна.

Вместо очакваната радост страх обзе финикийката. Тя падна на колене и с обезумели очи се взираше в тъмната градина.

Долу някой изтича безшумно, стълбът на тераска-та се заклати и на прозореца отново се появи Ликон с тъмен плащ. Той дишаше тежко, ръцете му трепереха.

— Къде са скъпоценностите?… — прошепна той.

— Остави ме на мира — отвърна Кама. Гъркът я хвана за врата.

— Мизернице!… — каза той. — Нима не разбираш, че преди слънцето да изгрее, ще те затворят, а след няколко дни ще те удушат?…

— Аз съм болна…

— Къде са скъпоценностите?…

— Под леглото.

Ликон влезе в стаята и при светлината на светил-ника извади тежкото сандъче, наметна Кама с плащ и я дръпна за ръката.

— Тръгвай. Къде е вратата, през която влиза при тебе тоя… тоя твой господар?…

— Остави ме…

Гъркът се наведе над нея и зашепна:

— Аха!… Мислиш, че ще те оставя тук ли?… Днес толкова ме е грижа за тебе, колкото за негодна кучка, загубила обоняние… Но трябва да вървиш с мене… Нека господарят ти разбере, че има някой по-умен от него. Той открадна жрицата на богинята, а аз му задигам любовницата…

— Казвам ти, че съм болна…

Гъркът извади тънка кама и я опря на врата й. Кама цялата се затресе и прошепна:

— Тръгвам…

През тайната врата те излязоха в градината. Откъм княжеския дворец долиташе глъчката на войниците, които палеха огньове. Тук-таме между дърветата се виждаха светлини; от време на време покрай тях минаваше някой от прислугата на престолонаследника. На портата стражата спря Ликон и Кама.

— Кои сте вие?

— Тива — отвърна Лакон.

Двамата излязоха безпрепятствено навън и изчезнаха из уличките на квартала, където живееха чужденците в Пи-Баст.

Два часа преди разсъмване из града затръбиха тръби и забиха барабани.

Тутмозис още спеше дълбоко, когато княз Рамзес дръпна плаща му и извика с весел глас:

— Ставай, зорки командире!… Полковете вече тръгнаха.

Тутмозис седна на леглото и потърка сънливите си очи.

— Ах, ти ли си, господарю?… — попита той, като се прозяваше. — Е, наспа ли се?

— Както никога! — отвърна князът.

— А пък аз бих спал още.

Двамата се изкъпаха, облякоха дрехите, надянаха броните и възседнаха конете, които се дърпаха от ръцете на конярите.

След малко престолонаследникът напусна града с малка свита и изпревари по пътя войсковите колони, които се движеха бавно. Нил се беше разлял много и князът искаше да присъствува при преминаването на каналите и бродовете.

Когато слънцето изгря, последната обозна кола беше вече далеч от града, а достойният номарх на Пи- Баст говореше на прислугата си:

— Сега отивам да спя и горко на този, който ме събуди преди вечерния пир! Дори божественото слънце почива след всеки ден, а пък аз не съм лягал от първи хатор.

Но преди да довърши хвалбите си за своето усърдие, пристигна един полицейски офицер и помоли да бъде приет лично от номарха по много важна работа.

— Дано земята ви погълне! — избърбори сановни-кът, но нареди да повикат офицера и го попита сърдито: — Не можеше ли да почакаш няколко часа?… Нил сигурно няма да избяга…

— Стана голямо нещастие — отвърна офицерът. — Синът на престолонаследника е убит…

— Какво?… Кой?… — викна номархът.

— Синът на Сара, еврейката.

— Кой го е убил?… Кога?…

— Тази нощ.

— Но кой е могъл да направи това?… Офицерът наведе глава и разпери ръце.

— Питам те кой го е убил… — повтори сановни-кът, повече уплашен, отколкото разгневен.

— Благоволи, господарю, сам да проведеш следствието. Устата ми няма да повторят това, което чуха ушите ми.

Ужасът на номарха стана още по-голям. Той заповяда да доведат прислужницата на Сара, а същевременно изпрати да повикат първожреца Мефрес. Ментезуфис, като представител на министъра на войната, беше заминал с княза.

Мефрес пристигна учуден. Номархът повтори новината за убийството на детето и това, че полицейският офицер не смее да даде никакви обяснения.

— А свидетели има ли? — попита първожрецът.

— Чакат заповедите на ваше достойнство, отче свети.

Въведоха вратаря на Сариния дом.

— Чу ли — попита го номархът, — че детето на господарката ти е убито?

Човекът падна на земята и отговори:

— Аз дори видях невинните останки разбити о стената и задържах нашата господарка, която изтича в градината с викове…