отбелязваше на картата движението на египетските войски и разположението на неприятеля според пристигащите сведения.
Той се придвижваше така бързо от едно място на друго, че навсякъде го очакваха, но въпреки това долиташе внезапно като ястреб. Една сутрин той беше на юг от Пи-Баст и проверяваше хранителните припаси; час по-късно се появи на север от града и откри, че от полка Леб липсват сто и шестдесет души. Надвечер настигна авангардите, присъствува при преминаването на един от ръкавите на Нил и направи преглед на двеста военни коли.
Свети Ментезуфис като пълномощник на Херхор познаваше добре военното изкуство и не можеше да се начуди на Рамзес.
— Знаете ли, ваши достойнства — рече веднъж той на Сем и Мефрес, — аз не обичам престолонаследника, откак открих злобата и коварството му. Но нека Озирис ми бъде свидетел, че тоя младеж е роден за пълководец. Ще ви кажа нещо нечувано: ние ще струпаме силите си при границата три или четири дни по-рано, отколкото се предполагаше. Либийците вече загубиха войната, при все че не са чули още свистенето на нито една наша стрела!…
— Затова такъв фараон е още по-опасен за нас… — обади се Мефрес с присъща на старците упоритост.
Надвечер на шести хатор княз Рамзес се изкъпа и заяви на щаба, че ще тръгнат на другия ден сутринта, два часа пред изгрев слънце.
— А сега искам да се наспя — завърши той. По-лесно обаче беше да искаш да спиш, отколкото да спиш.
Целият град гъмжеше от войници, а при двореца на престолонаследника лагеруваше полк; войниците ядяха, пиеха и пееха, без да мислят за почивка.
Князът се усамоти в най-затънтената стая, но и тук не му дадоха да се съблече. Всеки няколко минути притичваше някакъв адютант със съвсем незначително донесение или да получи заповеди, които командирът на полка би могъл да разреши сам. Довеждаха шпиони, които не даваха никакви нови сведения, идваха знатни лица с нищожни отреди и предлагаха услугите си като доброволци. Мъчеха се да влязат при него финикийски търговци, които желаеха да им се възложат доставки за войската, или доставчици, за да се оплачат от взискателността на генералите.
Не липсваха дори прорицатели и астролози, които искаха да съставят в последния момент преди тръгването хороскопи за княза, както и магьосници, предлагащи сигурни амулети срещу неприятелска стрела.
Всичките тия хора се вмъкваха в стаята на княза без позволение. Всеки от тях смяташе, че съдбата на войната е в неговите ръце и че при такива обстоятелства е излишна всякаква етикеция.
Престолонаследникът изслушваше търпеливо всеки просител. Но когато след астролога в стаята му се промъкна една от неговите жени и изрази недоволството си, че Рамзес, изглежда, не я обича, защото не бил се сбогувал с нея, и когато четвърт час по-късно под прозореца се разнесе плачът на друга негова любовница, престолонаследникът не можа повече да издържи.
Той извика Тутмозис и му рече:
— Седни в тая стая и ако имаш желание, утешавай жените от моя дом. Аз ще се скрия някъде в градината, защото иначе не мога да заспя и утре ще изглеждам като кокошка, извадена от кладенец.
— Къде да те търся в случай на нужда? — попита го Тутмозис.
— Охо-хо!… — засмя се престолонаследникът. — Никъде не ме търсете. Когато затръбят за ставане, аз сам ще си дойда.
Като каза това, князът наметна дълъг плащ с качулка и се измъкна в градината.
Но и в градината се мяркаха войници, момчета от кухнята и други прислужници на престолонаследника. Защото, както става обикновено преди тръгване на война, редът бе нарушен на цялата територия на двореца. Щом забеляза това, Рамзес свърна към най-гъстата част на парка, намери там някаква беседка, обрасла с лози, и доволен се хвърли на пейката.
— Тук вече няма да ме намерят нито жреците, нито жените — измърмори той.
И веднага заспа като заклан.
От няколко дни финикийката Кама не се чувствуваше добре. Към нервното раздразнение се прибави и някакво особено неразположение и болки в ставите. Освен това сърбеше я лицето, особено челото над веждите.
Тия незначителни признаци й се сториха толкова обезпокоителни, че тя престана да се бои да не я уби-ят а постоянно седеше пред огледалото, като каза на слугите си да правят каквото щат, само да я оставят на мира. Сега тя не мислеше нито за Рамзес, нито за омразната й Сара; цялото й внимание беше заето от петната по челото, които едно неопитно око дори не би могло да забележи.
— Петна… Да, има петна… — казваше си тя, изпълнена със страх. — Две… три… О, Асторет, нима ще накажеш по такъв начин жрицата си!… По-добре смърт… Ех, що за глупост!… Когато търкам челото си с пръсти, петната стават по-червени… Изглежда, че нещо ме е ухапало или съм се намазала с нечисто маслинено масло… Ще се измия и до утре петната ще изчезнат…
Дойде „утре“, но петната не изчезнаха. Кама извика прислужницата си.
— Слушай — каза й тя, — погледни ме…
Но веднага седна в по-слабо осветената част на стаята.
— Слушай и гледай… — каза тя със сподавен глас. — Виждаш ли по… лицето ми някакви петна?… Само че… не се приближавай!…
— Нищо не виждам — отвърна прислужницата.
— А под лявото око?… Ами над веждите?… — попита с нарастващо раздразнение финикийката.
— Благоволи, господарко, да обърнеш божественото си лице към светлината — каза прислужницата.
Тази молба вбеси Кама.
— Махай се, негоднице!… — извика тя. — И да не се показваш пред очите ми…
А когато прислужницата избяга, господарката й се хвърли трескаво към своята тоалетка, отвори няколко бурканчета и начерви лицето си с една четчица.
Надвечер тя нареди да извикат лекар, защото все още усещаше болки в ставите и много по-лошо от болките безпокойство. Когато й казаха, че лекарят е дошъл, Кама се погледна в огледалото и я обзе нов припадък на безумие. Тя хвърли огледалото на пода и извика с плач, че не й трябва лекар.
През целия ден шести хатор тя не яде и не искаше да види никого.
Когато след залез слънце една робиня донесе запален светилник, Кама легна на леглото и покри главата си с шал. Тя накара робинята да си излезе веднага, а после седна на едно кресло далеч от светилника и така прекара няколко часа в полусънно вцепенение.
„Няма никакви петна — мислеше тя, — а ако има, те не са «такива»… Това не е проказа…“
— Богове!… — викна тя и се хвърли на земята. — Не може да бъде, аз… богове, спасявайте ме!… Ще се върна в светилището… Цял живот ще изкупвам греха си…
Отново се успокои, но скоро пак се замисли:
„Нямам никакви петна… От няколко дни търкам кожата си, затова е зачервена… Откъде пък такава болест?… Кой е слушал жрица и жена на престолонаследник да се е разболяла от проказа?… О, богове!… Това не е било никога, откак свят светува!… Само рибарите, затворниците и жалките евреи… О, тая подла еврейка!… Върху нея спуснете проказа, сили небесни…“
В тоя миг на прозореца на първия етаж се мярна някаква сянка. После се чу шумолене и от двора в средата на стаята скочи… княз Рамзес.
Кама се вцепени. Изведнъж тя се хвана за главата, а в очите й се изписа безграничен ужас.
— Ликон?… — прошепна тя, като се държеше за главата. — Ликон, ти тук?… Ще загинеш!… Преследват те…
— Зная — отвърна гъркът, като се смееше саркастично. — Преследват ме всички финикийци и цялата полиция на негово величество… Въпреки това — добави той — аз съм при тебе, а бях и в дома на твоя господар…
— Бил си у княза?…
— Да, в собствената му стая… И бих оставил камата си в гърдите му, ако злите духове не бяха го
