своеобразно явление. Надясно, долу, ще забележи тясна зелена ливада, пресечена от Нил, а наляво ще съзре безкрайна жълта равнина, изпъстрена с бели или тухленочервени петна.
Монотонен изглед, дразнеща жълтина на пясъка, жега и преди всичко безбрежен простор — ето главните характерни черти на Либийската пустиня, която се простира на запад от Египет.
Но ако човек я разгледа по-отблизо, пустинята ще му се види не толкова еднообразна. Тук пясъците не образуват равна плоскост, а представляват редица валове, които напомнят огромни вълни на бушувало, но сега сякаш замряло море.
Обаче ако някой би имал смелост да повърви по това море час-два, а някъде и цял ден към запад, той би видял нова гледка. На хоризонта се появяват възвишения, понякога скали и урви с най-чудновати форми. Пясъкът под краката става все по-плитък и изпод него почват да се показват пясъчни скали като суша сред морската шир.
И наистина това е твърда земя, дори цяла страна сред пясъчно море. Край варовиковите хълмове се виждат долини, по тях корита на реки и потоци, по-нататък — равнина, а сред нея езеро с начупена брегова линия и хлътнало дъно.
Но по тия равнини и възвишения не расте нито стръкче трева, в езерото няма капка вода, по коритата на реките не тече нищо. Тоя пейзаж наистина има доста разнообразни форми на повърхността си, но от него е изчезнала всичката вода, изсъхнала е и най-малката влага, пейзаж мъртъв — загинала е не само всяка растителност, но дори плодородният слой на почвата се е стрил на прах или се е всмукал в скалата.
По тия места се беше случило най-страшното нещо, което може да се помисли: природата беше умряла, останал бе само скелет и прах, които зноят разлага без остатък, а огненият вятър прехвърля от едно място на друго.
Зад тая умряла, но непогребана суша отново се простира море от пясък, а тук-таме по него се виждат ос-тровърхи конуси, които понякога се издигат на височина колкото двуетажна сграда. Върхът на всяко такова възвишение завършва с букет сиви прашни листа, за които мъчно може да се каже, че живеят; те само не могат да увехнат.
Странният конус показва, че на това място водата още не е изчезнала съвсем, а се е скрила от зноя под земята и поддържа що-годе влагата в почвата. На това място е паднала тамариндова семка и от нея с голямо усилие е поникнало растение.
Но владетелят на пустинята, Тифон, забелязал растението и почнал бавно да го засипва с пясък. И колкото повече фиданката се стреми нагоре, толкова по-високо се издига задушаващият я пясъчен конус. Заблудилият се в пустинята тамаринд прилича на удавник, който напразно протяга ръце към небето.
И отново се разлива безбрежното жълто море с пясъчните си вълни и вечно агонизиращи остатъци от растителен свят. Внезапно пред очите се появява скалиста стена, а в нея пролуки като врати…
Невероятно! Зад една от тия врати се вижда широка зелена долина, много палми, сини води на езеро. Вижда се дори как пасат овце, добитък, коне; далеко по склоновете е кацнало цяло градче, а по върховете се белеят стените на светилища…
Това е оазис — остров сред пясъчния океан.
По времето на фараоните е имало много такива оазиси, може би няколко десетки. Те образували верига от пустинни острови по дължината на западната граница на Египет. Намирали се на десет, петнадесет, до двадесет мили от Нил и имали от десет-петнадесет до няколко десетки квадратни километра повърхност.
Възпяваните от арабските поети оазиси в действителност никога не са били преддверия на рая. Езерата им най-често са блата; от малките им дъна извира топла вода, която понякога смърди и е отвратително солена; растителността в никакъв случай не може да се сравнява с египетската. Въпреки това тия кътчета представлявали истинско чудо за пътниците през пустинята които намирали в тях малко зеленина за окото, малко хлад, вода и фурми.
Броят на населението по тия острови сред пясъчния океан бил най-различен: от няколкостотин до петнадесетина хиляди души, в зависимост от големината на оазиса. Това били все египетски, либийски, етиопски нехранимайковци или техни потомци. Защото в пустинята бягали хора, които нямали какво повече да загубят: затворници от каменните кариери, престъпници, преследвани от полицията, селяни, претоварени с ангария, работници, които предпочитали опасностите пред тежкия труд.
По-голямата част от бегълците загивали в пустинята. Но някои след неописуеми мъчения успявали да се доберат до оазис; тук те живеели мизерно, ала свободно и винаги били готови да нахлуят в Египет за грабеж. Между пустинята и Средиземно море се простирала доста дълга, макар и не особено широка ивица плодородна земя, населена с различни племена, които египтяните наричали либийци. Едни от тях се занимавали със земеделие, други с риболов и мореплаване; ала във всяко от тях имало диви главорези, които предпочитали кражбата, войната и грабежа пред системния труд. Това разбойническо население гинело непрекъснато в мизерия или военни приключения, но и постоянно се увеличавало поради непрестанния приток на сардинци и сицилийци, които по онова време били още по-големи варвари и разбойници, отколкото местните либийци.
Понеже Либия граничела на изток с Долен Египет, варварите често нападали и грабели земята на фараона, за което били жестоко наказвани. Но като се убедил, че войната с либийците не води до нищо, фараонът или по-скоро жреците изменили политиката си. На коренните либийски семейства позволявали да се заселват в крайморските блатисти земи на Долен Египет, а разбойниците и нехранимайковците взимали в армията и ги превърнали във великолепни войници.
По тоя начин държавата си осигурила мир на западната граница. А за да се държат в покорство отделните либийски разбойници, достатъчни били полицията, охраната в полето и няколко полка редовна войска, разположена покрай канопския ръкав на Нил.
Това положение продължило близо сто и осемдесет години: последната война с либийците водил Рамзес III, който издигнал грамадни купища от отсечените ръце на паднали неприятели и докарал в Египет тринадесет хиляди роби. Оттогава никой не се страхувал от нападение откъм Либия. Едва в края на царуването на Рамзес XII странната политика на жреците отново разпали по ония места пожара на войната.
Тя избухна по следните причини:
Негово достойнство Херхор, министър на войната и първожрец, не можа да сключи с Асирия договор за подялба на Азия поради съпротивата на негово величество фараона. Но в желанието си във връзка с предупрежденията на Бероес да осигури дълготраен мир с асирийците, Херхор увери Саргон, че Египет няма да им попречи на войната с източните и северните азиатци.
А понеже пълномощникът на цар Асар, изглежда, не вярваше на тия клетвени уверения, Херхор реши да му даде реално доказателство за миролюбив и за тая цел издаде заповед да бъдат уволнени веднага двадесет хиляди наемни войници, предимно либийци.
За уволнените невинни и винаги верни войници това решение беше равно едва ли не на смъртно наказание. Пред Египет се изправяше опасност от война с Либия, която не можеше по никакъв начин да даде убежище на толкова хора, привикнали само на военни учения и удобства, а не на труд и лишения. Но Херхор и жреците не се стесняваха от такива дреболии, когато ставаше въпрос за големи държавни интереси.
Прогонването на либийските наемници наистина донасяше големи облаги.
Преди всичко Саргон и другарите му подписаха и скрепиха с клетва договор с Египет за срок от десет години. А през тоя период според предсказанията на халдейските жреци над тяхната света земя щеше да тежи зла орисия.
Второ — изгонването на двадесет хиляди души от войската донасяше на фараоновото съкровище четири хиляди таланта икономии, което беше много важно.
Трето — войната с Либия на западната граница даваше възможност на престолонаследника да удовлетвори геройските си пориви и можеше за дълго време да отвлече вниманието му от азиатските работи и източната граница. Негово достойнство Херхор и върховният съвет много основателно предполагаха, че ще изминат няколко години, докато либийците се изтощят в партизанска война и поискат мир.
Планът беше умно замислен, но авторите му направиха една грешка: не предвидиха, че княз Рамзес имаше заложби за гениален пълководец.
