За голяма радост на княза пристигна и Патрокъл с гръцките полкове, а с него и жрецът Пентуер, изпратен от Херхор като втори наблюдател при главнокомандуващия.

Присъствието на много жреци в стана (освен Ментезуфис и Пентуер имаше и други) не беше твърде приятно на княза. Той реши обаче да не им обръща внимание и на военните съвещания съвсем не ги питаше за мнението им.

Все пак отношенията някак поулегнаха. Съгласно заповедта на Херхор Ментезуфис не се налагаше на княза, а Пентуер се зае да организира медицинска помощ за ранените.

Военната игра започна.

Преди всичко посредством свои агенти Рамзес пръсна из пограничните села слух, че либийците идат на грамадни орди, че ще рушат и убиват. Изплашеното население почна да бяга на изток и се натъкна на египетските полкове. Князът взе мъжете да носят товари подир армията, а жените и децата препрати във вътрешността на страната.

После престолонаследникът изпрати съгледвачи срещу приближаващите се либийци, за да разузнаят колко са и каква е дисциплината им. Разузнавачите се върнаха бързо и донесоха точни сведения за местопребиваването на неприятеля, но данните им за броя му бяха много преувеличени. Също така погрешно, макар и самоуверено, те твърдяха, че начело на либийските орди върви лично Мусаваса, придружаван от сина си Техена.

Престолонаследникът пламна от радост при мисълта, че в първото си още сражение ще има такъв опитен противник като Мусаваса.

Поради тия сведения Рамзес надцени опасността от сблъскването и удвои предпазливостта си. А за да има всички преимущества на своя страна, прибягна и към хитрост. Изпрати при либийците доверени хора, като им поръча да се представят за бегълци, да влязат в неприятелския лагер и да откъснат от Мусаваса неговата най-голяма сила — изгонените либийски войници.

— Кажете им — поръча Рамзес на агентите си, — кажете им, че имам топор за дръзките, но милосърдие за покорните. Ако в предстоящата битка захвърлят оръжието и изоставят Мусаваса, ще ги приема отново във войската на негово величество и ще наредя да им се плати цялото възнаграждение, без да се смята, че са напускали службата.

Патрокъл и другите генерали признаха това средство за много умно; жреците мълчаха, а Ментезуфис изпрати вест до Херхор и за по-малко от едно денонощие получи отговор.

Местността, където се намираха Содовите езера, представляваше долина, дълга няколко десетки километра, затворена между две планински вериги, които се простираха от югоизток към северозапад. Най- голямата й широчина не надминаваше десет километра, но имаше места съвсем тесни, почти клисури.

По цялата дължина на долината се бяха проточили едно след друго десетина блатисти езера с горчиво- солена вода. Тук растяха жалки храсти и треви, които вехнеха, засипвани от пясъка, и никое животно дори не ги докосваше с уста. От двете страни стърчаха варовикови възвишения или грамадни пясъчни „преспи“, в които човек можеше да потъне.

Целият пейзаж в жълти и бели багри правеше впечатление на страшно мъртвило, потискащо още повече поради зноя и тишината. Никаква птица не се обаждаше тук, а ако понякога се чуеше някакво шумолене, то сигурно биваше от търкулване на камък по склона.

Приблизително в средата на долината на две места се издигаха сгради на няколко километра едни от други; тия откъм изток представляваха малко укрепление, а западните — стъкларски работилници, снабдявани с гориво от либийски търговци. Поради военната тревога укреплението и стькларниците бяха напуснати. Корпусът на Техена имаше за задача да заеме тези два пункта, които осигуряваха на армията на Мусаваса пътя за Египет.

Либийците напредваха бавно от град Гляукус на юг и вечерта на четиринадесети хатор достигнаха входа на долината, уверени, че ще я минат на два прехода без никакви пречки. Тоя ден, щом слънцето залезе, египетската армия тръгна към пустинята и като мина за дванадесет часа около четиридесет километра през пясъците, на сутринта спря на възвишенията между укреплението и стъкларските работилници и се скри в многобройните теснини.

Ако тази нощ някой би казал на либийците, че в долината на Содовите езера са израсли палми и пшеница, те щяха да се учудят по-малко, отколкото при вестта, че египетската армия вече им е препречила пътя.

След кратка почивка, през време на която жреците успяха да открият доста добра вода за пиене и изкопаха няколко кладенчета, египетската войска почна да заема северните хълмове покрай долината.

Планът на престолонаследника беше прост. Либийците трябваше да се отрежат от отечеството им и да бъдат изтласкани на юг, в пустинята, където горещината и гладът щяха да унищожат разпръснатите части.

За тая цел Рамзес разположи армията откъм северната страна на долината и раздели войската на три корпуса. Дясното крило, което беше най-издадено към Либия, се командуваше от Патрокъл и имаше задача да отреже пътя на нападателите за отстъпление към техния град Гляукус. Лявото крило се намираше най- близко до Египет и се командуваше от Ментезуфис; то трябваше да прегради пътя на либийците напред. А командуването на централния корпус пое престолонаследникът, при когото остана Пентуер.

Към седем часа сутринта на петнадесети хатор няколко десетки либийски конници преминаха долината в силен тръс. Те починаха за малко при стъкларските работилници, огледаха местността и като не видяха нищо подозрително, върнаха се при своите.

Към десет часа преди обед, когато страшният зной сякаш смучеше пот и кръв от хората, Пентуер каза на престолонаследника:

— Либийците вече влязоха в долината и минават покрай войските на Патрокъл. След един час ще бъдат тук.

— Откъде знаеш това? — попита го учуден князът.

— Жреците знаят всичко!… — отвърна усмихнато Пентуер.

После той се изкачи внимателно на една скала, извади от торбата си някакъв силно лъскав предмет и като се обърна към мястото, където се намираха войските на Ментезуфис, почна да прави с ръка някакви знаци.

— И Ментезуфис е вече уведомен — добави той. Князът не можеше да се начуди и добави:

— Очите ми са по-силни от твоите, а и слухът ми навярно не е по-лош. Въпреки това нито виждам, нито чувам нещо. Как тогава ти забелязваш неприятеля и се разбираш с Ментезуфис?

Пентуер накара княза да погледне към едно далечно възвишение, на върха на което се забелязваха трънки. Рамзес се вгледа в тая точка и внезапно закри очи, защото в храстите нещо блесна силно.

— Какъв е тоя непоносим блясък?… — извика той. — Човек може да ослепее…

— Жрецът, който придружава достопочтения Патрокъл, дава знаци — отвърна Пентуер. — Както виждаш, достойни господарю, и ние можем да бъдем полезни във война…

Жрецът млъкна. Отдалече, от долината, долетя шум, отначало тих, но постепенно — все по-ясен. Щом го чуха, залегналите по склона египетски войници наскачаха, почнаха да преглеждат оръжието си, да шепнат… Но кратката команда на офицерите ги усмири и над северните скали отново зацари мъртва тишина.

В това време шумът в долината се засилваше и премина в тътнеж, при който сред глъчката на хиляди хора можеше да се различат песни, скърцане на коли, цвилене на коне и подвикване на командирите. Сърцето на Рамзес заби буйно; той вече не можеше да сдържа любопитството си и се покатери на една издадена скала, откъдето се виждаше значителна част от долината.

Долу либийският корпус се движеше бавно, заобиколен от облаци жълтеникав прах. Той приличаше на дълъг няколко километра смок, изпъстрен със сини, бели и червени петна.

Начело яздеха двадесетина конници, един от тях с наметнат бял плащ седеше на коня като па пейка — спуснал двата си крака от лявата страна. Зад ездачите вървеше група прашници със сиви ризи, после някакъв сановник в лектика, над когото носеха голям чадър. Следваше отред копиеносци със сини и червени блузи, после голяма група почти голи хора, въоръжени с боздугани, след тях други пак с прашки и копия, отново само с прашки, а зад тях червен отред с коси и топори. Войниците вървяха приблизително по четирима в редица, но въпреки виковете на офицерите редът постоянно се разваляше и четворките се трупаха на групи.