С песни и глъчка либийският смок постепенно изпълзя в най-широката част на долината срещу стъкларските работилници и езерата. Тук редът се обърка още повече. Тия, които се движеха начело, спряха, защото им казаха, че на това място ще има почивка; в това време задните колони ускориха крачка, за да стигнат по-скоро и да си починат. Някои изтичваха от редиците, оставяха си оръжието и се хвърляха в езерото или черпеха с длани от вмирисаната вода; други сядаха на земята и вадеха фурми от торбите си или пиеха вода с оцет от глинени бутилки.

Високо над лагера се виеха няколко орли лешояди.

При тая гледка неописуема мъка и страх овладяха Рамзес. Пред очите му се замяркаха черни точици, зави му се свят и за миг му се струваше, че е готов да отстъпи трона, но да не е тук и да не види това, което щеше да стане. Той се смъкна от скалата и загледа пред себе си с обезумял поглед.

Тутакси до него се приближи Пентуер и го дръпна силно за рамото.

— Опомни се, вожде — продума жрецът. — Патрокъл очаква заповедите ти…

— Патрокъл? — повтори князът и се огледа.

Пред него стоеше Пентуер, блед, но спокоен. Няколко крачки по-далеч Тутмозис, също бледен, държеше в разтрепераните си ръце свирка. Иззад възвишението надничаха войници, по чиито лица се четеше силно вълнение.

— Рамзес — повтори Пентуер, — войската чака.

Князът погледна жреца с някаква отчаяна решителност и прошепна със сподавен глас:

— Започвайте!…

Пентуер вдигна нагоре лъскавия си талисман и начерта с него във въздуха няколко знака. Тутмозис свирна тихо, из другите теснини отляво и отдясно повториха тоя знак и… египетските прашници почнаха да се катерят по възвишенията.

Беше към дванадесет часа по обед. Постепенно Рамзес се съвзе от първото си впечатление и се заоглежда по-внимателно наоколо. Той видя щаба си, отреда копиеносци и топороносци, командувани от стари офицери, най-сетне прашниците, които се изкачваха бавно по скалата… И беше уверен, че никой от тия хора не само не желаеше да загине, но дори не му се искаше да воюва и да се движи в тоя страшен пек.

Внезапно от върха на едно възвишение се разнесе гръмлив глас, по-мощен от рева на лъв:

— Войници на негово величество фараона, разбийте тия либийски кучета!… Боговете са с вас!…

На тоя свръхестествен глас отговори не по-малко мощният провлечен възглас на египетската армия и невъобразимата глъчка на либийците…

Князът вече нямаше защо да се крие. Той застана на възвишението, откъдето неприятелят се виждаше много добре. Сега пред Рамзес се проточи дългата верига египетски прашници, които сякаш изникнаха изпод земята; а на няколкостотин крачки от тях бе потъналият в облаци прах либийски лагер. Чуха се тръби, свирки и проклятията на варварските военачалници, които призоваваха към ред. Насядалите скочиха на крака, ония, които пиеха вода, грабнаха оръжие и се завтекоха към своите; хаотичната тълпа почна да се разгъва в редици; и всичко това ставаше сред крясъци и врява.

В това време египетските прашници вече хвърляха по няколко камъка в минута — спокойно, правилно, като при учение. Десетниците сочеха на отредите си неприятелските групи, които трябваше да бъдат обстрелвани, а войниците за няколко минути ги засипваха с град от оловни топки и камъни. Князът виждаше, че след всеки такъв порой от удари групичка либийци се разпръсваше, а твърде често някой оставаше убит.

Въпреки това либийските редици се строиха и отстъпиха зад линията, до която достигаха камъните. Сега напред излязоха техните прашници и със същата бързина и спокойствие почнаха да отговарят на египтяните. Понякога в тяхната верига избухваха смехове и радостни възклицания — тогава падаше някой египетски прашник.

Скоро над главите на княза и свитата му засвистяха камъни. Един камък, хвърлен сръчно, удари адютанта по рамото и счупи костта, втори събори шлема на друг адютант, трети падна в краката на княза, разби се в скалата и посипа лицето на главнокомандуващия с горещи като кипящо масло късчета.

Либийците се смееха високо и подвикваха нещо, вероятно злословеха за главнокомандуващия.

В миг страхът и преди всичко жалостта изчезнаха от душата на Рамзес. Той не виждаше вече пред себе си хора, заплашени от страдания и смърт, а диви зверове, които трябваше да бъдат избити или изловени. Той посегна машинално към меча си, за да поведе копиеносците, които чакаха само заповедта му, но го възпря чувството на презрение. Нима и той ще се цапа с кръвта на тая сган!… За какво са войниците?

В това време сражението продължаваше, а храбрите либийски прашници почнаха да се придвижват напред, като подвикваха и дори пееха. Хвърляните от двете страни камъни бръмчаха като бръмбари или като рой пчели, понякога се удряха във въздуха един о друг с трясък, а на всеки няколко минути някой боец от едната или другата страна отстъпваше назад, като стенеше, или падаше мъртъв. Но от това бойният дух на другите не спадаше; те воюваха със злобна радост, която постепенно се превръщаше в бесен гняв и самозабрава.

Внезапно на дясното крило засвириха тръби и се понесоха многократно повтаряни викове. Там безстрашният Патрокъл, пиян още от сутринта, се бе хвърлил срещу ариергарда на неприятеля.

— Атакувай!… — извика князът.

Тутакси една, втора… десета тръба повтори заповедта и след миг от всички теснини заизлизаха египетски стотни. Пръснатите по хълмовете прашници удвоиха усърдието си, а в това време в долината четириредните колони от египетски копиеносци и топороносци почнаха да се строяват срещу либийците. Спокойно, при пълен ред, те се придвижваха бавно напред.

— Подсилете центъра! — изкомандува престолонаследникът.

Тръбата повтори заповедта.

Зад двете колони, които образуваха първата линия, застанаха две нови. Преди още египтяните да извършат тая маневра, под града от камъни либийците се строиха по техен пример в осем редици срещу главния корпус.

— Придвижи резервите — каза князът. — Я погледни — обърна се той към един от адютантите — дали лявото крило е вече готово.

Адютантът се завтече към прашниците, за да обгърне по-добре с поглед долината, но… внезапно падна; все пак успя да даде знак с ръка. Тогава вместо него изтича друг офицер; той се върна веднага и съобщи, че двете крила на княжеския корпус са в пълна готовност.

Шумът откъм отреда на Патрокъл се засилваше и изведнъж над хълмовете се издигнаха гъсти, черни кълба дим. При княза дотърча офицер, изпратен от Пентуер с донесение, че гръцките полкове са запалили лагера на либийците.

— Разбий центъра! — изкомандува престолонаследникът.

Една след друга няколко тръби засвириха сигнала „в атака“, а когато замлъкнаха, в централната колона се разнесе команда, загърмяха барабани и отекна тропотът на бавно и в такт маршируващата пехота.

— Раз… два!… Раз… два!… Раз… два!…

Сега командата бе повторена на дясното и на лявото крило; отново забиха барабани и страничните колони тръгнаха напред:

— Раз… два!… Раз… два!…

Либийските прашници почнаха да отстъпват, като засипваха с камъни маршируващите египтяни. Но макар че все по-често падаше по някой войник, колоните продължаваха да вървят; крачеха отмерено, при пълен ред:

— Раз… два!… Раз… два!…

Жълтите облаци прах, които бележеха похода на египетските баталиони, ставаха все по-гъсти. Прашниците не можеха вече да хвърлят камъни; стана сравнително тихо, сред тая тишина се носеха стоновете и воплите на ранените бойци.

— Много рядко са марширували толкова добре при учение — извика князът към щаба.

— Днес не се боят от тояга — измърмори един стар офицер.

Разстоянието между прашния облак, който покриваше египтяните, и либийците непрекъснато намаляваше; но варварите стояха, без да мръднат, а зад линията им се издигна гъст стълб прах. Очевидно някакъв резерв подсилваше централната колона, която беше заплашена от най-силните удари на