атаката.

Престолонаследникът се спусна бързо от възвишението и се метна на коня си; от доловете излязоха последните египетски резерви, строиха се и зачакаха заповед. След пехотата се появиха няколкостотин конници азиатци на дребни, но издръжливи коне.

Князът полетя подир тръгналите в атака войници и на сто крачки оттук намери друга могила, не особено висока, но от нея можеше да се обхване с поглед цялото бойно поле. Свитата, азиатските конници и резервната колона побързаха след него.

Рамзес нетърпеливо погледна по посока на лявото крило, откъдето трябваше да се появи Ментезуфис, но той още не се виждаше. Либийците не мърдаха от местата си, положението ставаше все по- сериозно.

Корпусът на Рамзес беше най-мощният, но пък срещу него беше изправена почти цялата либийска сила. Количествено двете страни бяха еднакви и князът не се съмняваше в победата, но се безпокоеше, че загубите ще бъдат извънредно големи, защото противникът беше много храбър.

Впрочем всяко сражение е свързано с много изненади. Главнокомандуващият няма вече влияние върху ония войски, които са започнали атака. Те повече не му принадлежат; сега князът разполагаше само с резервния полк и с шепата конници. Следователно, ако някоя от египетските колони бъде разбита или ако ненадейно неприятелят получи нови подкрепления…

Престолонаследникът потърка чело: в тоя миг почувствува цялата си отговорност като главнокомандуващ. Той приличаше на играч, който е заложил всичко, хвърлил е заровете и сега се пита какво ли ще се падне.

Египтяните бяха вече на няколко десетки крачки от либийските колони. Команда… тръби… барабаните забиха по-бързо и войската се затече бегом: „Раз-два-три!… Раз-два-три!…“ Но и откъм неприятеля се чу тръба, двете редици копия се наклониха, загърмяха барабани… Бегом!… Вдигнаха се нови кълба прах, които после се сляха в огромен облак. Рев на човешки гласове, тракане на копия, звън на коси, понякога пронизителен стон, който веднага потъваше във всеобщата врява.

По цялата фронтова линия вече не се виждаха нито хората, нито оръжието им, дори колоните — само жълт прах, проснал се като грамаден смок. По-гъстият облак прах показваше мястото, където колоните се бяха сблъскали, по-редкият — където имаше празнина.

След няколко минути адски шум престолонаследникът забеляза, че облакът прах на лявото крило почна да се отдръпва назад.

— Засили левия фланг! — изкомандува той. Половината резерви се понесоха към посоченото направление и се скриха в жълтия облак. Но лявото крило вече се изправи, а в същото време дясното почна да се придвижва бавно напред. Центърът обаче, който имаше най-голямо значение, не мърдаше от мястото си.

— Засили центъра! — изкомандува престолонаследникът.

Другата половина резерви тръгнаха напред и изчезнаха в облаците прах. За минута виковете се усилиха, но не се виждаше и най-малко помръдване напред.

— Добре се бият, негодници такива!… — обърна се към престолонаследника същият стар офицер от свитата. — Крайно време е да се намеси Ментезуфис…

Князът повика командира на азиатската конница.

— Погледни надясно — каза му той. — Изглежда, че там има празнина. Промъкни се внимателно, за да не сгазиш наши войници, и атакувай от фланг централната колона на тия кучета…

— Трябва да са вързани на синджир, защото много дълго стоят на едно място — отвърна със смях азиатецът.

Той остави при княза около двадесетина конници, а — другите полетя в тръс, като викаше:

— Да живееш вечно, вожде наш!…

Жегата беше неописуема. Князът втренчи поглед и се ослуша, като се стараеше да се ориентира през прашната завеса. Почака… Почака… Изведнъж викна от радост: средният облак се люшна и леко се придвижи напред.

Отново се спря, пак се придвижи бавно, много бавно, но продължи все напред…

Врявата беше толкова страшна, че човек не можеше да се ориентира какво означава: гняв, триумф или поражение.

Внезапно дясното крило на либийците започна да се огъва бързо и да отстъпва. Зад него се появи нов облак прах. В същото време Пентуер долетя на кон и извика:

— Патрокъл обкръжава либийците в тил!…

Суматохата в дясното крило растеше и се приближаваше към центъра на полесражението. Явно беше, че либийците почват да отстъпват и паниката обхваща дори главната им колона.

Целият щаб на княза трескаво следеше движението на жълтия прах. След няколко минути тревогата се от-рази и на лявото крило. Там либийците почнаха вече да бягат.

— Да не видя утре слънцето, ако това не е победа!… — извика старият офицер.

От най-високия хълм, където жреците следяха хода на сражението, притича вестоносец и съобщи, че на лявото крило се виждат редиците на Ментезуфис и либийците са обкръжени от три страни.

— Те щяха да бягат вече като зайци — каза задъханият пратеник, — ако пясъците не им пречеха.

— Победа!… Да живееш вечно, вожде!… — викна Пентуер.

Едва минаваше два часът.

Азиатските конници се разпяха с кресливи гласове и пускаха към небето стрели в чест на престолонаследника. Щабните офицери слязоха от конете си, хвърлиха се в краката на княза, хванаха го за ръцете и го свалиха от седлото му, вдигнаха го нагоре, като викаха:

— Ето могъщия пълководец! Той срази враговете на Египет! Амон стои до дясната и до лявата му ръка — кой ще му се опре?…

В това време либийците непрекъснато отстъпваха и се заизкачваха по южните пясъчни хълмове, преследвани от египтяните. Сега всяка минута от облаците прах изскачаха конници и препускаха при Рамзес.

— Ментезуфис ги заобиколи в тил!… — викаше един.

— Две стотни се предадоха!… — викаше друг.

— Патрокъл ги заобиколи в тил!…

— Пленени са три либийски знамена: овен, лъв и ястреб…

Около щаба ставаше все по-многолюдно; прииждаха хора, окървавени и прашни.

— Да живееш вечно!… Да живееш вечно, вожде!…

Князът беше толкова развълнуван, че ту се смееше, ту плачеше, като говореше на свитата си:

— Боговете се смилиха… Мислех, че вече сме победени… Жалка е съдбата на военачалника, който трябва да отговаря за всичко, без да е извадил меч, без дори да вижда какво става…

— Да живееш вечно, победоносни вожде!… — викаха наоколо.

— Хубава победа!… — засмя се князът. — Не зная дори как я спечелихме…

— Печели битките, а после се чуди!… — викна някой от свитата.

— Казвам ви, че не зная дори как изглежда битката… — оправдаваше се князът.

— Успокой се, вожде — отвърна Пентуер. — Ти така умно разположи войската, че неприятелят трябваше да бъде разбит. А по какъв начин?… Това вече не е твое задължение, то е работа на полковете ти.

— Аз дори не извадих меча си!… Един либиец не видях!… — окайваше се князът.

По южните възвишения боят още кипеше, но в долината прахът почна да се разсейва, тук-там като през мъгла се виждаха групички египетски войници с копия, вдигнати вече нагоре.

Престолонаследникът обърна коня си натам и се отправи към изоставеното бойно поле, където сражението между централните колони току-що беше свършило. Полесражението представляваше площ, широка няколкостотин стъпки, осеяна с дълбоки трапове, покрита с телата на ранени и убити. От страната, откъдето идваше князът, на всеки няколко крачки лежаха смесено в дълга редица египтяни и либийци, а по-нататък — почти само либийци.

На някои места лежаха труп до труп, някъде на едно място бяха струпани по три-четири трупа. Пясъкът беше изпръскан с тъмни петна кръв; раните бяха страшни: на един боец бяха отсечени двете ръце, на