буря?…

Пентуер се замисли и каза:

— На света има само един мъдрец, който би могъл да воюва със злите духове… Но него го няма тук!…

Тайфунът духаше вече половин час с невъобразима сила. Стана тъмно почти като нощ. Понякога вятърът отслабваше, черните кълба се отдръпваха и на небето се виждаше кървавото слънце, а на земята — зловеща рижа светлина.

Но горещият, душен вихър се засилваше отново. Облаците прах ставаха все по-гъсти, мъртвешката светлина угасваше, а във въздуха се понасяше боботене и грохот, каквито човешкото ухо не познаваше.

До залез слънце оставаше малко време, но силата на бурята и непоносимият зной продължаваха да растат. От време на време над хоризонта се появяваше грамадно кърваво петно, сякаш цялата земя почваше да гори.

Внезапно князът забеляза, че Пентуер не е при него. Напрегна слух и чу гласа му:

— Бероес!… Бероес!… Ако не ти, кой ще ни помогне?… Бероес!… В името на единствения, всемогъщия, който няма начало, нито край, призовавам те…

Откъм северната страна на пустинята се чу гръм. Князът изтръпна; защото за египтянина гръмотевиците бяха почти толкова рядко явление, както появяването на комета.

— Бероес!… Бероес!… — повтаряше със силен глас жрецът.

Престолонаследникът впери поглед по посока на гласа и видя тъмна човешка фигура с вдигнати ръце. От главата, пръстите, дори от облеклото на тая фигура непрекъснато изскачаха светлосини искри.

— Бероес!… Бероес!…

Продължителен гръм се чу по-близо, а сред облаците пясък блесна светкавица и обля пустинята с червена светлина.

Нов гръм и нова светкавица.

Рамзес почувствува, че силата на вихъра отслабва, а горещината намалява. Пясъкът, който се виеше горе на кълба, започна да пада на земята, небето стана пепеливо, после рижо, накрая — млечнобяло. Сетне всичко утихна, а след малко отново избумтя гръмотевица и от север духна студен вятър.

Измъчените от горещината азиатци и либийци се свестиха.

— Бойци на фараона — обади се внезапно един стар либиец, — чувате ли тоя шум в пустинята?…

— Пак ли буря?

— Не, дъжд вали!…

Наистина от небето паднаха няколко студени капки, после зачестиха, докато накрая рукна дъжд като из ведро, съпровождан от светкавици.

Между войниците на Рамзес и пленниците настана луда радост. Без да обръщат внимание на светкавиците и гръмотевиците, измъчените преди минута от зной и жажда хора тичаха като деца под струите на дъжда. Миеха в тъмнината себе си и конете, събираха вода в шапки и кожени торби, а преди всичко пиеха, пиеха!…

— Не е ли това чудо?… — извика княз Рамзес. — Ако не беше тоя благословен дъжд, щяхме да загинем сред пустинята в горещите прегръдки на тайфуна.

— Случва се понякога — отвърна стрият либиец — южният песъчлив вятър да раздразни ветровете, които се разхождат над морето, и да предизвика дъжд.

Тия думи засегнаха неприятно Рамзес; той приписваше изобилния дъжд на молитвите на Пентуер. Затова се обърна към либиеца и попита:

— Ами случва ли се от човешка фигура да бликат искри?

— Винаги бива така, когато вее пустинният вятър — каза либиецът. — Та нали и тоя път видяхме искри, които изскачаха не само от хората, но и от конете.

В гласа на либиеца имаше такава увереност, че князът се приближи до офицера на своята конна група и прошепна:

— Наблюдавайте либийците…

Едва каза това и нещо зашумя в тъмнината, а след миг се чу тропот. Когато светкавица освети пустинята, видяха човек, който бягаше на кон.

— Вържете тия негодници — викна князът — и убийте всеки, който се съпротивява… Горко ти, Техена, ако този мизерник доведе тук братята ти!… Ще загинеш в най-тежки мъчения. Й ти, и твоите хора…

Въпреки дъжда, гръмотевиците и тъмнината войниците на Рамзес вързаха бързо либийците, които не оказаха никаква съпротива.

Може би чакаха заповедта на Техена, но той беше толкова унил, че дори не мислеше за бягство.

Постепенно бурята утихваше и пронизващ студ смени дневната жега в пустинята. Хората и конете пиха вода до насита и напълниха торбите; фурми и сухари имаше достатъчно, затова и настроението беше добро. Гръмотевиците отслабнаха, все по-рядко пламваха тихи светкавици. Облаците по северната част на небето почнаха да се разпръсват, тук-там светнаха звезди.

Пентуер се приближи до Рамзес.

— Да се връщаме в лагера — каза той. — Можем да стигнем там за няколко часа, преди беглецът да доведе неприятеля.

— Как ще намерим пътя в такава тъмнина? — попита князът.

— Имате ли факли? — обърна се жрецът към азиатците.

Факли, тоест дълги въжета, напоени с горящи вещества, имаше, но нямаше огън. Защото дървеният уред, който служеше за запалване, се беше намокрил.

— Трябва да чакаме до сутринта — каза нетърпеливият княз.

Пентуер не отговори. Той извади от торбата си някаква малка съдинка, взе от един войник факла и отиде настрани. След малко се чу тихо съскане и факлата… пламна!

— Голям магьосник е тоя жрец!… — измърмори старият либиец.

— Ти направи вече второ чудо пред очите ми — каза князът на Пентуер. — Можеш ли да ми обясниш как става това?…

Жрецът поклати глава.

— Питай ме всичко, господарю — отвърна той, — и аз ще ти отговарям, доколкото ми стигат знанията. Само никога не искай да ти обяснявам тайните на нашите светилища.

— Дори и ако те провъзглася за свой съветник ли?

— Дори и тогава. Никога няма да бъда предател, а и да поискам да стана такъв, ще ме уплашат наказанията…

— Наказанията?… — повтори князът. — Аха!… Спомням си скрития в подземието на светилището на Хатор човек, върху когото жреците изливаха разтопена смола. Нима те наистина вършеха това?… И тоя човек наистина ли умря в мъки?…

Пентуер мълчеше, сякаш не чуваше въпросите. После извади бавно от чудната си торба малка статуйка на божество с разперени ръце. Тя висеше на връв; жрецът я спусна бавно и зашепна молитва, като следеше внимателно статуйката. След известен брой люлеения и въртения тя увисна спокойно.

При светлината на факлите Рамзес учудено наблюдаваше тия действия.

— Какво правиш? — попита той жреца.

— Мога само това да кажа на ваше височество — отвърна Пентуер, — че с едната си ръка божеството сочи звездата Есхмун37. Нощно време тя води финикийските кораби през моретата.

— Значи, и финикийците имат такъв бог?

— Не, те дори не знаят за него. Богът, който винаги сочи с едната си ръка звездата Есхмун, е известен само на нас и на халдейските жреци. С негова помощ всеки пророк може денем и нощем, в хубаво и в лошо време да намери пътя по море или в пустинята.

По заповед на княза, който вървеше със запалена факла редом с Пентуер, отредът и пленниците тръгнаха подир жреца на североизток. Идолът, окачен на връвчицата, се люлееше, но протегнатата ръка сочеше къде се намира свещената звезда, покровителка на заблудените пътници.

Вървяха пеш с бързи крачки, като водеха зад себе си конете. Беше толкова студено, че дори азиатците