След дълго мълчание Рамзес попита неочаквано:

— Навярно знаеш, свети пророче, че една от моите жени, Сара, е умряла, а синът й е бил убит?…

— Това е станало — отвърна Ментезуфис — същата нощ, когато напуснахме Пи-Баст…

Князът скочи.

— В името на вековечния Амон!… — извика той. — Това се е случило толкова отдавна, а вие нищо не сте ми споменавали?… Дори че съм бил заподозрян в убийството на детето си?…

— Господарю — каза жрецът, — в навечерието на сражение главнокомандуващият няма нито баща, нито дете, никого освен армията си и неприятеля. Как бихме могли да те тревожим с подобни вести в такъв сериозен момент?

— Това е вярно — отвърна князът, след като помисли. — Ако биха ни изненадали днес, не зная дали бих могъл да ръководя войската… И изобщо не зная дали ще намеря някога спокойствие…

Толкова малко… толкова хубаво дете!… Или тая жена, която е пожертвувала живота си за мен, макар че жестоко я бях онеправдал!… Никога не съм предполагал, че се случват подобни нещастия и че човешкото сърце може да ги понесе…

— Времето лекува всичко… Времето и молитвата — прошепна жрецът.

Князът поклати глава и в шатрата отново настъпи такава тишина, че се чуваше как се изсипва пясъкът от клепсидрата.

Престолонаследникът отново се сепна.

— Кажи ми, отче свети — обади се той, — ако това не е голяма тайна, каква разлика има всъщност между изгарянето на умрелия и превръщането му в мумия? Аз наистина съм учил това в училище, но не разбирам тая работа, на която гърците отдават толкова голямо значение.

— Ние му отдаваме много по-голямо, най-голямо значение… — отвърна жрецът. — За това свидетелствуват нашите градове на мъртвите, които заемат голяма част от западната пустиня. Свидетелствуват пирамидите — гробовете на фараоните от древната ни държава и грамадните гробници- паметници, изсечени в скалите за царете от нашето време.

Погребението и гробът, това е важен, извънредно важен въпрос за човека. Защото, докато в телесното облекло ние живеем петдесет-сто години, нашите сенки съществуват десетки хиляди години, чак до пълното си очистване.

Асирийските варвари ни се смеят, че посвещаваме по-голямо внимание на мъртвите, отколкото на живите; но те биха се вайкали за своята небрежност към умрелите, ако им беше известна, както на нас, тайната на смъртта и на гроба…

Князът трепна.

— Ти ме плашиш — рече той. — Нима забрави, че аз имам между мъртвите две същества, които не са погребани според египетския обред?…

— Напротив. Точно сега им правят мумиите. И както Сара, така и твоят син ще имат всичко, което би могло да им послужи за дългия път.

— Наистина ли?… — попита Рамзес, сякаш зарадван.

— Уверявам ви, че е така — отвърна жрецът — и че ще бъде направено всичко необходимо, за да ги намерите щастливи, господарю, когато и на вас ви омръзне земният живот.

Престолонаследникът се развълнува силно от тия думи.

— Значи, ти мислиш, отче свети — попита той, — че аз ще намеря някога сина си и ще мога да кажа на тая жена: „Сара, признавам, че бях прекалено строг към тебе…“?

— Аз съм така сигурен в това, както съм сигурен, че в момента ви виждам пред мен, достойни господарю.

— Говори… говори ми за това!… — извика князът. — Човек не се грижи за гробовете, докато не сложи в тях частица от себе си… А пък мене ме сполетя това нещастие, и то тъкмо когато мислех, че с изключение на фараона няма по-могъщ от мене!

— Вие ме попитахте, господарю — започна Ментезуфис, — каква е разликата между изгарянето на умрелия и превръщането му в мумия? Точно такава, каквато е разликата между разкъсването на дрехата и скриването й в сандъка. Ако дрехата е запазена, тя може да бъде използувана много пъти; но когато имаш само една дреха, ще бъде лудост да я гориш…

— Аз не разбирам това — подхвърли князът. — Вие не го преподавате дори във висшето училище…

— Но можем да го кажем на наследника на фараона. Вие, ваше височество, знаете — продължи жрецът, — че човешкото същество се състои от три части; тяло, искра божия и сянка, тоест Ка, която свързва тялото с искрата божия. Когато човек умира, сянката му, както и искрата божия, се отделят от тялото. Ако човек е живял праведно, неговата искра божия веднага би отишла заедно със сянката му пред боговете за вечен живот. Но всеки човек греши, опетнява се на тоя свят и поради това сянката му, Ка, трябва да се очиства понякога в продължение на хиляди години, а се очиства, като блуждае невидима по нашата земя, между хората, и върши добри дела. Ех, разбира се, че сенките на големите престъпници дори в задгробния живот си позволяват грехове и накрая погубват и себе си, и заложената в тях божия искра.

За вас, ваше височество, навярно не е тайна, че тая сянка, Ка, прилича напълно на човека, само че изглежда като изтъкана от много нежна мъгла. Сянката има глава, ръце, туловище, може да се разхожда, да говори, да хвърля или да вдига предмети, да се облича като човек и дори, особено през първите няколкостотин години след смъртта, трябва от време на време да се подкрепя с храна. А по-късно й стигат изображенията на храните…

Но главната си сила сянката черпи от тялото, което остава след нея на земята. Затова, ако хвърлим тялото в гроба, то изгнива бързо и сянката трябва да се храни с прах и гнилоч. Ако изгорим тялото, сянката има само пепел за храна. Но когато направим от тялото мумия, когато, значи, балсамираме тялото за хиляди години, сянката Ка е винаги здрава и силна и периода на очистването си прекарва спокойно, дори приятно…

— Чудни неща!… — прошепна престолонаследникът.

— В продължение на хилядолетни изследвания жреците са узнали много важни подробности за задгробния живот. Те са се убедили, че когато вътрешностите остават в тялото на умрелия, сянката му Ка има страшен апетит и се нуждае от толкова храна, колкото живият човек; а ако й липсва храна, тогава тя се хвърля върху живите и смуче кръвта им. Но когато от мъртвото тяло се извадят вътрешностите, както правим ние, тогава сянката съществува почти без храна: нейното собствено тяло, балсамирано и напълнено със силно ухаещи билки, й стига за милиони години.

Забелязано е също така, че когато гробът на умрелия е празен, сянката копнее за света и се влачи нещастна по земята. Но когато в следсмъртния олтар сложим облеклото, вещите, оръжието, съдинките и инструментите, които умрелият е обичал, когато покрием стените с рисунки, изобразяващи пиршества, ловуване, богослужения, войни и изобщо случки, в които покойният е взел участие, когато освен това добавим и статуйки на членовете на семейството му, на прислугата, конете, кучетата и добитъка — тогава сянката не излиза без нужда на белия свят, защото го намира в своя дом на мъртвите. Най-сетне установено е, че много сенки, дори след като са преминали периода на очистването, не могат да влязат в страната на вечното щастие, понеже не знаят нужните молитви, заклинания и не умеят да разговарят с боговете. Ние избягваме това, като увиваме мумиите в папируси, на които са написани сентенции, и слагаме в ковчезите „Книгата на мъртвите“.

С една дума, нашият погребален обред осигурява на сянката сили, предпазва я от неудобства и копнеж по земята, улеснява я да влезе между боговете и пази живите хора от злините, които биха могли да им нанесат сенките. Нашата голяма грижа за умрелите има тъкмо тая цел: затова им издигаме едва ли не дворци, а в тях — най-уютни жилища.

Князът се замисли и накрая рече:

— Аз разбирам, че вие проявявате голяма милост към безсилните и беззащитни сенки, като се грижите така за тях. Но… кой ще ме убеди, че съществуват сенки…

Това, че съществува безводна пустиня — продължи князът, — зная, защото я виждам, защото съм затъвал в пясъците й и съм изпитвал нейния зной. Зная също, че съществуват страни, в които водата се вкаменява, а парата се превръща в бял пух, защото са ми говорили очевидци, на които мога да се доверя…

Но откъде знаете вие за сенките, които никой не е видял, и за следсмъртния им живот, щом никой човек