здравето на негово величество баща му са влошаваше все повече. Наближаваше момент, когато господарят на вечността, будещият радост в сърцата владетел на Египет и на всички страни, осветявани от слънцето, щеше да заеме мястото си при своите достопочтени предшественици в тиванските катакомби, които се намираха на другия бряг на Нил, срещу Тива. Богоравният властелин, който раздаваше живот на поданиците си и имаше право да отнема жените от мъжете им съгласно желанието на своето сърце, не беше още твърде стар. Но тридесет и няколкото години царуване го беше толкова изморило, че той сам вече искаше да почине и намери младостта и красотата си в страната на залеза, където всеки фараон без грижи управлява вечно хора, които са толкова щастливи, че никой никога не е поискал да се върне оттам.

Само до преди половин година негово величество изпълняваше всички задължения, свързани с неговата длъжност, върху която се крепеше безопасността и благополучието на целия видим свят.

Сутрин при първи петли жреците будеха владетеля с химн в чест на изгряващото слънце. Фараонът ставаше от леглото и се изкъпваше в позлатена вана с розова вода. След това натриваха божественото му тяло със скъпоценни аромати сред шепота на молитви, които можеха да прогонват злите духове.

Така очистен и покаден от пророците, той отиваше в параклисчето, откъсваше глинения печат от вратата и влизаше сам в светая светих, където върху легло от слонова кост се намираше чудна статуя на бог Озирис. Тая статуя имаше необикновен дар; всяка нощ й се откъсваха ръцете, краката и главата й, отсечени някога от злия бог Сет, но след молитвата на фараона всичките крайници се срастваха отново с тялото.

Когато негово величество се убедеше, че Озирис отново е цял, изваждаше статуята от леглото, изкъпваше я, обличаше я в скъпоценни дрехи и като я настаняваше на малахитовия трон, кадеше я с благовония. Тая церемония беше необикновено важна, защото, ако някоя сутрин божествените крайници на Озирис не зараснеха, това щеше да означава, че Египет, ако не и целият свят, е заплашен от голямо нещастие.

След възкресяването и обличането на божеството негово величество оставяше вратата на параклиса отворена, за да може благодатта, която изтичаше отвътре, да се излива върху цялата страна. В същото време той определяше жреците, които трябва да пазят през деня светилището не толкова от злата воля, колкото от лекомислието на хората. Защото се случваше някой простосмъртен да се приближи твърде много до това толкова свято място, да бъде ударен от невидима ръка и да загуби съзнание, а понякога дори и живота си.

След богослужението, заобиколен от пеещи жреци, господарят тръгваше към голямата трапезария, където имаше кресло и масичка за него и деветнадесет други масички пред деветнадесет статуи, които представляваха деветнадесетте предшествуващи династии. Щом владетелят седнеше, притичваха млади момчета и момичета със сребърни чинии, в които имаше месо и пшенични питки, а също и кани с вино. Жрецът, който се грижеше за царската кухня, опитваше храната от първата чиния и виното от първата кана, които след това поднасяше коленичил на фараона, а другите чинии и кани поставяха пред статуите. След като се нахранеше, фараонът напускаше залата, а храната, определена за прадедите, имаха право да изяждат князете или жреците.

Оттук владетелят се отправяше към друга не по-малка зала, предназначена за аудиенции. Там го приветствуваха, паднали ничком, най-висшите държавни сановници и най-близките членове на семейството му; след това министър Херхор, върховният касиер, върховният съдия и върховният началник на полицията му правеха доклад по държавните дела. Четенето на докладите биваше прекъсвано от религиозна музика и танци, а през това време обсипваха трона с венци и букети. След аудиенциите негово величество отиваше в една странична стая, лягаше там и подрямваше. После принасяше жертва на боговете от вино и благовония и разказваше на жреците сънищата си, според които мъдреците съставяха върховните разпоредби за работите, които трябваше да бъдат разрешавани от фараона.

Понякога, когато не бе сънувал нищо или когато тълкуванията на сънищата му се виждаха неправилни, негово величество се усмихваше добродушно и заповядваше по даден въпрос да се постъпи по този и този начин. Тая заповед беше закон, който никой не можеше да промени освен само в някои подробности при изпълнението му.

През следобедните часове негово величество излизаше на двора, носен в лектика, за да се покаже на вярната си гвардия, а после се изкачваше на терасата, откъдето се обръщаше към четирите страни на света и ги благославяше. Тогава на пилоните издигаха знамена и стражата силно тръбеше. И всеки египтянин или варварин, който чуеше тия звуци в града или на полето, падаше ничком, та и върху неговата глава да се излее частица от върховната благодат.

В такъв момент не беше позволено да се удари нито човек, нито животно: тоягата, вдигната върху някого, падаше сама, а ако престъпникът, осъден на смърт, докажеше, че присъдата му е била четена в момента, когато се е появявал господарят на небето и земята, намаляваха му наказанието… Защото пред фараона шествува могъщество, а зад него — милосърдие.

След като ощастливеше по тоя начин народа си, владетелят на всички реки под слънцето слизаше в градините между палмите и сикоморите и тук оставаше най-дълго; приемаше израза на почит от своите жени и наблюдаваше как играят децата. А когато някое от тях привлечеше вниманието му с красотата или със сръчността си, той го повикваше при себе си и го запитваше:

— Кое си ти, момченцето ми?

— Аз съм княз Бинотрис, син на негово величество — отговаряше момчето.

— А как се казва майка ти?

— Майка ми е господарката Амецес, жена на негово величество.

— Ти какво умееш да правиш?

— Зная да броя до десет и да напиша: „Да живее вечно нашият баща и бог, негово величество фараон Рамзес!…“

Господарят на вечността се усмихваше добродушно и с нежната си, почти прозрачна ръка докосваше къдравата глава на будното момче. Тогава детето наистина ставаше княз, въпреки че негово величество продължаваше да се усмихва загадъчно.

Но когото докоснеше божествената ръка, той не можеше вече да изпитва горчивини в живота и трябваше да бъде издигнат над другите.

На обед владетелят отиваше в друга трапезария и там споделяше обеда си с боговете на всички номеси на Египет, чиито статуи бяха поставени покрай стените. А това, което не изяждаха боговете, оставаше за жреците и най-високопоставените личности в двора.

Надвечер негово величество приемаше царица Никторис, майка на престолонаследника, гледаше религиозни танци и слушаше концерт, после отново отиваше да се изкъпе и така очистен, влизаше в параклиса на Озирис, за да съблече божеството и да го сложи да спи. След като извършеше това, той затваряше и запечатваше вратата на параклиса и тръгваше за спалнята си, съпроводен от жреческа процесия.

До изгрев слънце жреците отправяха тихо молитви в съседната стая към душата на фараона, която през време на съня се намира между боговете. Те се обръщаха към нея с молба да уреди благополучно всекидневните работи на държавата и да пази границите на Египет и царските гробници, та нито един крадец да не посмее да проникне в тях и наруши вечния покой на славните повелители. Но молитвите на изморените през деня жреци не винаги достигаха целта си: затрудненията на държавата растяха, а свещените гробове биваха ограбвани, като от тях се изнасяха не само скъпоценните вещи, но дори и мумиите на фараоните.

Причината за това бяха различните заселили се в страната чужденци и варвари, от които народът се бе научил да не почита египетските богове и пресветите места.

Сънят на повелителя на повелителите биваше прекъсван в полунощ. В тоя час астролозите събуждаха негово величество и му съобщаваха в каква фаза се намира луната, кои планети светят над хоризонта, кое съзвездие минава през меридиана и дали по небето не се е случило нещо особено? Защото понякога се появяваха облаци, падаха по-често от обикновено звезди или над земята прелитаха огнени топки.

Фараонът изслушваше астролозите, а ако се бе случило някакво необикновено явление, успокояваше ги, че светът се намира в безопасност, и нареждаше всички наблюдения да бъдат записани на плочки, които всеки месец се изпращаха на жреците в светилището на Сфинкса — най-големите мъдреци, каквито имаше Египет. По тия плочки те правеха разни заключения, но най-важните от тях не съобщаваха никому освен може би на колегите си — халдейските жреци във Вавилон.