не се е върнал оттам?

— Лъжете се, ваше височество — отвърна жрецът. — Сенките са се показвали много пъти на хората и дори са им разказвали своите тайни.

Човек може да живее в Тива десет години и да не види дъжд; може да живее на земята сто години и да не срещне сянка. Но ако някой би живял стотици години в Тива или хиляди години на земята, той много пъти би видял дъжд и не една сянка!…

— А кой живее хиляди години?… — попита князът.

— Живяло е, живее и ще живее свещеното жреческо съсловие — отговори Ментезуфис. — То се е заселило преди тридесет хиляди години край Нил, то през това време е изследвало небето и земята, то е създало нашата мъдрост и е начертало плановете на всички ниви, бентове, канали, пирамиди и светилища…

— Това е вярно — прекъсна го князът. — Жреческото съсловие е мъдро и могъщо, но къде са сенките?… Кой ги е видял и кой е разговарял с тях?…

— Знай, господарю — продължи Ментезуфис, — че сянка съществува във всеки жив човек. А както има хора, които се отличават с огромна сила или с извънредно силен поглед, така има и хора, които притежават необикновения дар да отделят от себе си още като живи своята собствена сянка…

Нашите тайни книги са изпълнени с най-достоверни разкази по тоя въпрос. Не един пророк е могъл да потъва в сън, подобен на смърт. Тогава сянката му се е отделяла от тялото и за миг се е пренасяла в Тир, Ниневия, Вавилон; оглеждала е това, което е трябвало, подслушвала е съвещания, които са ни интересували, и след като пророкът се събуждал, давал е най-подробен отчет. Не един зъл магьосник, като заспивал, изпращал сянката си в дома на мразен от него човек и там тя обръщала всичко наопаки или унищожавала покъщнината и плашела цялото семейство.

Случвало се е човек, нападнат от сянката на магьосник, да я удари с копие или меч. Тогава в дома на нападнатия се появявали кървави следи, а по тялото на магьосника се показвали същите рани, които са били нанесени на сянката.

Много пъти също така сянката на жив човек се е показвала заедно с него само на няколко крачки от тялото…

— Зная ги аз тези сенки!… — прошепна иронично князът.

— Трябва да добавя — продължи Ментезуфис, — че не само хората, но и животните, растенията, камъните, постройките и различните вещи имат свои сенки. Само че (чудно нещо!) сянката на мъртвия предмет не е мъртва, а жива: тя се движи, мести се от място на място, дори мисли и проявява това с помощта на различни знаци, най-често — с чукане.

Когато човек умре, неговата сянка живее и се явява на хората. В нашите книги са записани хиляди такива случаи. Едни сенки са искали храна, други се разхождали из жилището, работели в градината и ловували в планините със сенките на своите кучета и котки. А трети сенки са плашели хората, унищожавали са имуществата им, изсмуквали кръвта им, дори съблазнявали живите към разпуснат живот… Ала имало и добри сенки: на майки, които се грижат за децата, на паднали войници, които предупреждават къде има неприятелска засада, на жреци, които са ни откривали важни тайни…

Още през времето на осемнадесетата династия сянката на фараона Хеопс (който сега се кае, задето е потискал народа при строежа на пирамидата си) се появявала в нубийските златни мини и понеже се смилила над страданията на работещите там затворници, посочила им нов извор на вода.

— Ти разказваш интересни неща, отче свети — отвърна Рамзес, — позволи ми сега аз да ти кажа нещо. Една нощ в Пи-Баст ми показаха „моята сянка“… Тя приличаше напълно на мене и беше облечена като мен. Но наскоро аз се убедих, че това не е никаква сянка, а жив човек, някой си Ликон, подъл убиец на сина ми…

Своите престъпления той започна от това, че плашеше финикийката Кама. Определих награда за залавянето му… Ала нашата полиция не само не го хвана, но дори му позволи да открадне Кама и да убие невинното дете…

Днес чувам, че Кама е уловена, но за тоя подлец не зная нищо. Навярно живее на свобода здрав, читав и се ползува от откраднатите скъпоценности, а може би дори се готви за ново престъпление!…

— Толкова души преследват тоя негодник, че в края на краищата той трябва да бъде уловен — каза Ментезуфис. — А щом веднъж попадне в ръцете ни, Египет ще му плати за терзанията, които причини на неговия престолонаследник. Повярвайте ми, господарю, вие можете предварително да му простите всички престъпления, защото отмъщението ще съответствува на големината им.

— Бих предпочел сам да го държа в ръцете си — отвърна князът. — Винаги е опасно да имаш такава „сянка“ приживе!…40

Не особено доволен от завършека на своята беседа, свети Ментезуфис се сбогува с княза. След него в шатрата влезе Тутмозис и съобщи, че гърците вече издигат клада за своя командир и че петнадесетина либийски жени се съгласили да плачат през време на погребалната церемония.

— Ние ще присъствуваме на церемонията — отвърна престолонаследникът. — А знаеш ли, че синът ми е убит?… Толкова малко дете!… Когато го носех, то се смееше и протягаше към мен ръчички! Просто непонятно е колко подлост може да се вмести в човешкото сърце! Ако тоя негодник Ликон се беше нахвърлил върху мен, щях да го разбера, дори бих му простил… Но да убива дете…

— А за саможертвата на Сара казаха ли ти, господарю? — попита Тутмозис.

— Да. Струва ми се, че тя беше най-вярната от жените ми и че аз постъпих зле с нея… Но как е възможно — извика князът и удари с юмрук по масата — досега да не уловят тоя Ликон?… Финикийците ми се бяха заклели… Обещах награда на началника на полицията… Тук сигурно се крие нещо!

Тутмозис се приближи до княза и прошепна:

— При мен дойде пратеник на Хирам, който се опасява от гнева на жреците, та се крие и се готви да напусне Египет… Хирам узнал от полицейския началник в Пи-Баст, че… Ликон е заловен… Но тихо — добави уплашеният Тутмозис.

За миг гняв обзе княза, но тутакси се овладя.

— Заловен?… — повтори той. — Но защо е тая тайнственост?…

— Защото полицейският началник е трябвало да го предаде на свети Мефрес, който му заповядал това от името на върховния съвет…

— Аха!… — повтори престолонаследникът. — Значи, достопочтеният Мефрес и върховният съвет се нуждаят от човек, който да прилича толкова много на мене!… Аха!… На детето ми и на Сара ще устроят великолепно погребение… Балсамират телата им… Но убиеца крият на сигурно място… Да, да!… И свети Ментезуфис е голям мъдрец. Днес ми разказа всичките тайни на задгробния живот, обясни ми целия погребален ритуал, като че ли съм жрец най-малко от трета степен. Но дори не спомена, че Ликон е заловен и че Мефрес е скрил тоя убиец!… Изглежда, светите мъже се грижат повече за дребните тайни на престолонаследника, отколкото за великите тайни на бъдещия живот… Да, да!…

— Струва ми се, господарю, че няма защо да се чудим — намеси се Тутмозис. — Ти знаеш — жреците вече подозират, че не ги обичаш и са предпазливи… Толкова повече…

— Какво толкова повече?…

— Че негово величество е много болен. Много…

— Аха!… Баща ми е болен, а в това време аз трябва начело на войската да пазя да не избягат пясъците от пустинята… Добре, че ми припомни!… Да, негово величество трябва да е много болен, защото жреците са особено внимателни към мен… Всичко ми показват и за всичко ми говорят с изключение на това, че Мефрес е скрил Ликон…

— Тутмозис — каза неочаквано князът, — смяташ ли и днес, че мога да разчитам на войската?…

— На смърт ще отидем, само заповядай…

— А за благородниците гарантираш ли?…

— Както и за войската.

— Добре — отвърна престолонаследникът. — Сега можем да отдадем последна почит на Патрокъл.

През тези няколко месеца, когато княз Рамзес изпълняваше длъжността наместник в Долен Египет,