прощаване, Ема изпусна остър вик, който се смеси със звука на последните акорди.

— Но защо — попита Бовари — тоя благородник я преследва?

— Съвсем не я преследва — отговори тя, — той е любовникът й.

— Но той се заклева да отмъсти на семейството й, когато другият, който бе дошъл преди малко, казваше: „Обичам Лучия и мисля, че тя ме обича.“ От друга страна, той си отиде под ръка с баща й. Защото нали онзи дребен, грозен човек с перо от петел на шапката е баща й?

Макар Ема да му бе обяснила още от речитативния дует, в който Жилбер разправя на господаря Аштон своите чудовищни хитрости, Шарл, виждайки фалшивия годежен пръстен, който трябва да заблуди Лучия, помисли, че това е любовен спомен, изпратен от Едгар. Всъщност той признаваше, че не може да разбере тая история поради музиката, която много пречела на думите.

— Какво от това? — каза Ема. — Мълчи!

— Но нали знаеш — рече той, наклонявайки се към рамото й, — аз обичам да си давам сметка за всичко.

— Мълчи! Мълчи! — каза тя нетърпеливо.

Лучия пристъпваше, полуподкрепяна от прислужниците си, с венец от портокалови цветове в косите и по-бледа от белия сатен на роклята си. Ема мислеше за деня на своята сватба; и се виждаше там, през житните нивя, по пътечката, когато отиваха към църквата. Но защо като Лучия тя не беше се противила, умолявала? Напротив, тя беше радостна, не забелязвайки пропастта, към която бързо вървеше… Ах, ако в свежестта на красотата си, преди измърсяването в брака и разочарованията в прелюбодеянието, би могла да повери живота си на някое голямо, сигурно сърце, тогаз, смесвайки в едно добродетелта, нежността, насладата и дълга, тя никога не би слязла от висината на подобно блаженство. Но това щастие несъмнено е лъжа, измислена, за да отчае всяко желание. Сега тя познаваше нищожността на страстите, които изкуството преувеличава. И като се мъчеше да отклони мисълта си от това, Ема си каза, че това възпроизвеждане на нейните мъки е само пластическа фантазия, приятна за очите, и дори се засмя вътрешно, с някаква презрителна жал, и то тъкмо когато в дъното на сцената под кадифената завеса на вратата се появи мъж в черно наметало.

Широкополата му испанска шапка падна от едно негово движение; и веднага инструментите и певците подеха секстета. Едгар, пламнал от ярост, надвиваше всички други със своя по-звънлив глас; Аштон му хвърляше с ниски тонове човекоубийствени предизвикателства; Лучия пееше своята остра жалба; Артур извиваше встрани срединни звуци, а високият бас на свещеника бучеше като хармониум, докато гласовете на жените, повтаряйки думите му, нежно се подемаха в хор. Бяха се наредили в една линия и жестикулираха; и гневът, отмъщението, ревността, ужасът, милосърдието и смайването излитаха едновременно от техните полуотворени уста. Оскърбеният влюбен размахваше гола сабя; дантелената му якичка подскачаше според движението на гърдите му и той се разхождаше надясно и наляво с големи крачки, като звънтеше по дъските с позлатените си шпори на меките ботуши, разширени в глезените. Той трябва да има, мислеше тя, неизчерпаема любов, за да я излива над тълпата на такива обилни потоци. Всичките й желания да не го зачита изчезнаха от поезията на ролята, която я завладяваше, и привличана към човека от измамата на действащото лице, тя се опита да си представи неговия живот, тоя шумящ, необикновен, бляскав живот, който все пак би могла да има и тя, ако случаят би пожелал. Те биха се опознали, биха се обикнали! Заедно с него тя би пътувала през всички царства на Европа, от столица в столица, споделяйки умората и славата му, събирайки цветята, които му хвърлят, бродирайки сама костюмите му; после, всяка вечер, в дъното на някоя ложа зад позлатената решетка тя би поглъщала с отворена уста излиянията на тая душа, която би пяла единствено за нея; от сцената, играейки, той би я гледал. И някакво безумие я обзе: той наистина я гледаше! Тя поиска да се хвърли в прегръдките му, за да се прислони в неговата сила като във въплъщение на самата любов, и да му каже, да викне: „Отвлечи ме, отведи ме, да заминем! За тебе, за тебе са всичкият мой пламък и всичките ми мечти!“

Завесата се спусна.

Мирисът на светилен газ се смесваше с диханието на множеството. Ветрилата, които се движеха, правеха въздуха още по-душен. Ема поиска да излезе; тълпата задръстваше коридорите и тя отново падна в креслото си със сърцебиене, което я задушаваше. Шарл, уплашен тя да не припадне, отърча до бюфета да й донесе бадемово мляко36.

Той едва можа да се върне на мястото си, защото на всяка стъпка блъскаха лактите му поради чашата, която той държеше с две ръце, и дори изля три четвърти от нея върху раменете на една руанска дама с къси ръкави, която, като усети студената течност да тече по гърба й, запищя, като че щяха да я колят. Мъжът й, собственик на предачница, нахока несръчния Бовари, и докато избърсваше с кърпичката си петната по хубавата рокля от вишнева тафта, мърмореше навъсено за обезщетение, за вреди, за заплащане. Най-сетне Шарл стигна до жена си и й каза съвсем задъхан:

— Ей богу, помислих, че ще остана там! Толкова свят!… Толкова свят!… — И добави: — Отгатни кого срещнах горе!… Господин Леон!

— Леон?

— Него самия! Той ще дойде да ти поднесе почитанията си.

И още недоизрекъл думите си, някогашният помощник от Йонвил влезе в ложата.

Той подаде ръка със свободното държане на благородник; а госпожа Бовари, без да мисли, протегна своята, подчинявайки се несъмнено на привличането на някаква по-силна воля. Тя не бе досягала тая ръка от оная пролетна вечер, когато по зелените листа валеше дъжд и те се сбогуваха, изправени до прозореца. Ала припомняйки си приличието при сегашното положение, веднага с усилие прогони това замайване от спомените си и почна бързо да бъбри:

— А!… Добър ден… Как? Вие сте тук?

— Тишина! — викна глас от партера, защото третото действие почваше.

— Значи, вие сте в Руан?

— Да.

— И откога?

— Вън! Вън!

Извръщаха се към тях; те млъкнаха.

Но от тоя миг нататък тя вече не слушаше; и хорът на гостите, сцената на Аштон със слугата му, големият дует в ре мажор, всичко се отмести за нея в някаква далечина, сякаш инструментите бяха станали по-малко звучни, а действащите лица — отишли по-назад; тя си спомняше игрите на карти у аптекаря и разходката до кърмачката, четенията в беседката, разговорите насаме до камината, цялата оная жалка любов, тъй спокойна и тъй дълга, тъй скромна, тъй нежна, която все пак тя беше забравила. Но защо той отново се явяваше? Какво съчетание на случайности го връщаше отново в нейния живот? Той седеше зад нея, опрял рамо на преградата; и от време на време тя потръпваше от топлия дъх на ноздрите му, който слизаше в косата й.

— Забавлява ли ви това? — каза той, като се наведе толкова близо до нея, че мустакът му досегна бузата й.

Тя нехайно отговори:

— О, боже мой, не! Не много!

Тогава той предложи да излязат от театъра и да отидат някъде да ядат сладолед.

— О, още не! Нека останем! — каза Бовари. — Тя е с разплетена коса, сигурно ще стане трагично.

Но сцената на лудостта съвсем не интересуваше Ема и играта на певицата й се видя пресилена.

— Тя вика много силно — рече тя, като се обърна към Шарл, който слушаше.

— Да… може… малко… — отвърна той, колебаейки се между откровеността на удоволствието си и уважението към мненията на жена си.

Сетне, въздишайки, Леон каза:

— Толкова е горещо…

— Непоносимо наистина.

— Не ти ли е добре? — попита Бовари.

— Да, задушавам се, да излезем.

Господин Леон наметна внимателно върху плещите й нейният дълъг дантелен шал и тримата отидоха да седнат на открито до прозорците на едно кафене на пристанището. Отначало стана дума за нейната болест,