— Кой ми каза ли? — отвърна той, учуден от резкия й тон. — Жирар, когото срещнах преди малко до вратата на „Френското кафене“. Той е тръгнал или ще тръгне да пътува.

Тя изхълца.

— Какво толкова те учудва? Той отсъства от време на време, за да се поразвлече, и ей богу, аз го разбирам. Когато си състоятелен и ерген!… А нашият приятел здравата се забавлява! Той е лекомислен човек. Господин Ланглоа ми разправи…

Той млъкна от приличие, тъй като слугинята влезе.

Тя сложи отново в кошницата кайсиите, които бяха пръснати по етажерката; Шарл, без да забележи червенината на жена си, каза да му дадат кайсиите, взе една и я захапа.

— О, чудесни! — рече той. — На, опитай.

И подаде кошницата, която тя леко отблъсна.

— Помириши само, какъв аромат! — каза той, като няколко пъти я поднесе до носа й.

— Задушавам се! — извика тя, като скочи изведнъж.

Но с усилие на волята си надви спазмата; после добави:

— Нищо! Нищо! Това е от нерви! Седни, яж!

Защото се боеше, че ще почнат да я разпитват, да се грижат за нея, че няма да я оставят сама.

Шарл я послуша, седна и изплюваше в ръка костилките на кайсиите, като ги слагаше после в чинията си.

Изведнъж едно синьо тилбюри мина с бърз тръс през площада. Ема извика и падна вцепенена възнак на земята.

Наистина след дълги размисли Родолф бе решил да замине за Руан. Но понеже от Юшет за Бюши има само един път, който минава през Йонвил, той трябваше да прекоси градчето и Ема го бе познала под светлината на фенерите, които пронизваха дрезгавината като мълния.

От шума, който се бе дигнал в къщата, дотърча аптекарят. Масата с всички чинии беше преобърната; сос, месо, ножове, солница, шишенце с дървено масло бяха пръснати из стаята; Шарл викаше за помощ; Берта уплашена крещеше; а Фелисите разкопчаваше с разтреперани ръце госпожата, чието тяло цяло се гърчеше.

— Ще отскоча — каза аптекарят — до лабораторията да взема малко ароматичен оцет.

Когато тя отвори очи, след като бе вдъхнала от стъкленцето, той каза:

— Аз бях уверен в това; той би събудил и мъртвец.

— Обади ни се! — думаше Шарл. — Обади ни се! Съвземи се! Аз съм твоят Шарл, който те обича! Познаваш ли ме? Виж, ето твоята малка дъщеря, целуни я!

Детето пристъпваше с протегнати ръце към майка си, за да увисне на шията й. Ала като извърна глава, Ема каза с пресечен глас:

— Не, не… Никого!

И отново изгуби съзнание. Занесоха я на леглото й.

Тя лежеше простряна, с отворена уста, със спуснати клепачи, с изопнати ръце, неподвижна и бяла като восъчна статуя. От очите й излизаха две струи сълзи, които бавно течаха по възглавниците.

Шарл се бе изправил вдън алкова, а аптекарят до него пазеше онова мълчание на размисъл, което е прието при сериозните случаи в живота.

— Успокойте се — каза той, като го побутна с лакът, — мисля, че пристъпът мина.

— Да, сега малко си отдъхва — отговори Шарл, който гледаше, че тя спи. — Клетата! Клетата! Ето че пак се разболя!

Тогаз Оме попита как се е случило нещастието. Шарл отговори, че е припаднала внезапно, когато ядяла кайсии.

— Необикновено! — поде аптекарят. — Но възможно е кайсиите да са предизвикали припадъка! Има натури, много чувствителни към известни миризми! Това би било добър случай за проучване както от патологично, така и от физиологично гледище. Свещениците, които винаги примесват благоухания към своите церемонии, знаят важността на това. Те притъпяват по тоя начин разума и предизвикват екстази, нещо впрочем не трудно за лицата от слабия пол, които са по-крехки от другите. Споменават се случаи на припадъци от миризмата на горен рог, на пресен хляб…

— Внимавайте да не я събудите! — рече тихо Бовари.

— И не само хората — продължи аптекарят — са изложени на тия странности, но и животните. Така вие навярно знаете особеното възбудително действие, което оказва nepeta cataria, наричано от простолюдието котешка билка, на котешката порода; от друга страна, привеждам ви пример, за достоверността на който гарантирам, Бриду (някогашен мой другар, сега живеещ на улица Малпалю) има куче, което пада в конвулсии, щом му се покаже табакера. Често дори той прави тоя опит пред приятели в своята лятна къща в гората Гийом. Би ли могло да се повярва, че един прост стернютатур32 може да произведе такова опустошение в организма на едно четвероного? Това е извънредно любопитно, нали?

— Да — каза Шарл, който не го слушаше.

— Това ни доказва — продължи другият, като се усмихваше с вид на благодушно самодоволство — безбройните нередовности в нервната система. Колкото за госпожата, тя винаги, признавам, ми е изглеждала най-чувствителна натура. Затова никак не бих препоръчал, приятелю мой, нито едно от ония лъжливи лекарства, които под предлог да поразят симптомите, поразяват темперамента. Не, никакви безполезни лекарства! Режим, ето всичко! Успокоителни, омекчителни, облекчителни! Освен това не мислите ли, че би трябвало да се възбуди силно въображението?

— С какво? Как?

— А, това е въпросът! Това наистина е въпросът: „That is the question“33, както напоследък четох във вестника.

Но Ема, пробуждайки се, извика:

— А писмото? Писмото?

Помислиха, че бълнува; след полунощ тя наистина почна да бълнува: беше се появило мозъчно възпаление.

Цели четиридесет и три дни Шарл не се отдели от нея. Той изостави всичките си болни; не си лягаше, постоянно опипваше пулса й, слагаше й синап, студени компреси. Изпращаше Жюстен чак до Ньошател за лед; ледът се стопяваше по пътя; той пак го изпращаше. Повика за консултация д-р Каниве. Накара да дойде от Руан д-р Ларивиер, някогашния му професор, беше отчаян. Най-много го плашеше немощта на Ема, защото тя не говореше, не чуваше нищо и дори като че не страдаше — сякаш тялото и душата й отпочиваха заедно от всичките си вълнения.

Към средата на октомври тя можеше вече да седи в леглото си, подпряна на възглавници. Шарл заплака, като я видя да яде първия резен хляб със сладко. Силите и се възвърнаха; тя ставаше за няколко часа следобед, а един ден, когато се чувстваше по-добре, той се опита да я поразходи, водейки я под ръка из градината. Пясъкът на алеите бе покрит с опадали листа; тя вървеше бавно, тътрейки пантофите си, и облегнала рамо на Шарл, продължаваше да се усмихва. Стигнаха така до края, близо до терасата. Тя се възправи, бавно сложи ръка над очите си, за да гледа; погледна надалеч, съвсем надалеч; но на кръгозора се виждаха само големи огньове от запалена трева, които димяха по хълмовете.

— Ще се умориш, мила — каза Бовари.

И като я бутна леко да влезе в беседката, допълни:

— Седни на пейката, там ще ти бъде добре.

— О, не, не тук, не тук! — рече тя с отпаднал глас.

Зави й се свят и още вечерта болестта й отново се върна — наистина с неопределен ход и с по-сложни проявления. Имаше болки ту в сърцето, ту в гърдите, в мозъка, в ръцете и нозете; явиха се повръщания, за които Шарл помисли, че са първите признаци на рак.

И свръх всичко клетият мъж имаше и парични затруднения!

Най-напред той не знаеше какво да прави, за да заплати на Оме всички лекарства, взети от него; и