макар че би могъл като лекар да не ги плаща, все пак малко се срамуваше от тоя дълг. После разноските за домакинството сега, когато се разпореждаше готвачката, станаха страшни; сметките валяха като дъжд в къщи; доставчиците мърмореха; особено го измъчваше г. Льорьо. Наистина в най-тежкото време от болестта на Ема той, използвайки обстоятелствата, за да увеличи цените във фактурите, бързо донесе мантото, торбата за спане, два куфара вместо един, сума още други неща. Напразно Шарл казваше, че няма нужда от тях; търговецът отговори нахално, че всички тия неща са му поръчани и че няма да си ги вземе обратно; от друга страна, то значело да се раздразни госпожата през нейното възстановяване; нека господинът помисли; с една дума, той беше решил по-скоро да го преследва със съд, отколкото да се откаже от правата си и да вземе нещата. След това Шарл заповяда да ги занесат в магазина му; Фелисите забрави; имаше други грижи; не се сетиха вече за това; г. Льорьо отново настоя и ту със заплашвания, ту с хленч успя да накара най-сетне Бовари да му подпише един запис с падеж след шест месеца. Но едва беше подписал тоя запис, хрумна му смелата мисъл да вземе от г. Льорьо хиляда франка. И той смутено попита дали не е възможно да ги получи веднага, като добави, че срокът ще бъде една година и с каквато иска лихва. Льорьо се затече до дюкянчето си, донесе оттам парите и продиктува друг запис, с който Бовари заявяваше, че на идния първи септември ще плати на негова заповед сумата хиляда и седемдесет франка, което заедно с уговорените вече сто и седемдесет правеше точно хиляда двеста и петдесет. Тъй че, давайки заем срещу шест на сто, увеличено с четвърт комисионна, и доставките, които му носеха най-малко една трета, след дванадесет месеца това щеше да му даде сто и тридесет франка печалба; а той се надяваше, че работата няма да спре тук, че записите няма да се изплатят, че щяха да бъдат подновени и че неговите парички, като се хранят от лекаря като в санаториум, ще се върнат при него значително по-напълнели и наедрели така, че кесията му ще се пука.
От друга страна, вървеше му във всичко. Той беше взел на търг доставката на сидър за ньошателската болница; г. Гийомен му обещаваше акции от торфените мини в Грюменил и той смяташе да уреди нова служба на дилижанси между Аргьой и Руан, която без съмнение скоро щеше да съсипе каруцата на „Златен лъв“ и която, като бъдеше по-бърза, с по-ниски цени и носейки повече багаж, щеше да постави в ръцете му цялата търговия на Йонвил.
Шарл много пъти се питаше как ще може следната година да изплати толкова пари; и търсеше, измисляше способи като например да поиска от баща си или да продаде нещо. Ала баща му не би искал и да чуе, а сам той нямаше нищо за продаване. Тогаз той откри такива затруднения, че бързо махаше от съзнанието си предмета на тези неприятни размисли. Укоряваше се, че е забравил Ема, сякаш отдал всичките си мисли на тая жена, щеше да я ограби, ако не мисли постоянно за нея.
Зимата беше сурова. Възстановяването на госпожата дълго. Когато денят биваше хубав, придвижваха я с креслото до прозореца към площада, защото сега градината й беше омразна и капакът към нея оставаше постоянно затворен. Тя пожела да продадат коня; всичко, което бе обичала по-рано, сега й бе неприятно. Всичките й мисли като че се бяха ограничили в грижата за себе си. Тя оставаше в леглото си, за да й поднесат лека храна, звънеше на слугинята, за да попита за билките или да разговаря с нея. А сега снегът върху покрива на халите хвърляше в стаята бял неподвижен отвес; по-късно валеше дъжд. И Ема всекидневно очакваше с някаква тревога неизбежното възвръщане на дребни събития, които впрочем нямаха почти никакво значение за нея. Най-важното беше пристигането вечер на „Лястовицата“. Тогава стопанката на странноприемницата викаше, други гласове отговаряха, а фенерът на Иполит, който търсеше куфари по брезентовия покрив, беше като звезда в мрака. По обяд Шарл се връщаше; после излизаше; след това тя вземаше бульон, а към пет часа привечер децата, които се връщаха от училище, тътрейки дървените си обувки по тротоара, удряха, всички едно след друго, с линиите си тракащата въртележка на ниската стряха.
В тия часове господин Бурнизиан дохождаше да я види. Той се осведомяваше за здравето й, донасяше й новини и с ласкави приказки, нелишени от приятност, я насочваше към религията. Само видът на расото му я ободряваше.
Един ден в най-тежкото време на болестта й, когато помисли, че вече агонизира, тя поиска да се причести; и докато в стаята й правеха приготовления за причестяване, докато превръщаха отрупания с лекарства скрин в олтар, а Фелисите разхвърляше по пода далии, Ема почувства, че нещо могъщо минава през нея, освобождава я от всички мъки, от всякаква възприемчивост, от всяко чувство. Облекчената й плът вече не мислеше, друг живот започваше; струваше й се, че цялото й същество, възлизайки към бога, щеше да изчезне в тая обич като запалено благоухание, което се разтапя в дим. Напръскаха покривките на леглото със светена вода; свещеникът извади от светия съсъд бялата нафора; и така, обезсилена от небесната радост, тя протегна устни, за да приеме тялото на Спасителя, което й поднасяха. Завесите на алкова меко се гънеха около нея подобно облаци, а лъчите на двете запалени върху скрина свещи й се сториха като ослепителни сияния. Тогава тя отпусна глава и стори й се, че чува в просторите песента на ангелските арфи и вижда в лазурното небе, седнал на златен трон посред светци, държащи зелени палмови вейки, бог-отец, цял блеснал от величие, който само с един знак изпращаше ангели с огнени крила да слязат на земята, за да я отнесат в прегръдките си там.
Това велелепно явление остана в паметта й като най-хубавото нещо, за което можеше да се мечтае; дотолкова, че сега тя се силеше да си възвърне същото усещане, което все пак продължаваше с по-малка изключителност, със също тъй дълбока сладост. Нейната душа, обезсилена от гордост, отпочиваше най- сетне в християнско смирение; и вкусвайки насладата да бъде слаба, Ема съзерцаваше в себе си унищожението на волята си, което разтваряше широко пътя за нахлуване на благодатта. Имаше, значи, вместо щастието по-големи блаженства, друга любов над всички видове любов, без прекъсвания и край, която ще възраства вечно! През самоизмамите на надеждата си тя съзря да витае над земята някакво състояние на чистота, което се сливаше с небето и където тя възмечта да живее. Тя пожела да стане светица. Купи си броеница, почна да носи амулети, изказа желание да има в стаята си ковчеже за свети неща, украсено с изумруди, за да го целува всяка вечер.
Свещеникът се удивляваше на тия настроения, макар че вярата на Ема, мислеше той, от преголямо усърдие сигурно ще я доведе до ерес или до лудории. Но понеже не бе много осведомен по тия неща, особено щом те преминаваха известна граница, той писа на г. Булар, книжар на негово преосвещенство, да му изпрати
Умът на госпожа Бовари не беше много ясен, за да се занимава сериозно с каквото и да било; а от друга страна, тя почна да чете тия книги много прибързано. И се възбунтува срещу предписанията на вярата; поради ожесточението в преследването на непознати ней хора резкостта на полемичните писания не й се хареса; а невежествените разкази, подправени с религия, й се сториха написани с такова непознаване на света, че неусетно я отдалечиха от истините, за които тя очакваше доказателства. Все пак тя упорстваше и когато книгата падаше от ръцете й, мислеше, че е обзета от най-изтънчената католишка печал, от каквато една ефирна душа можеше да бъде обзета.
Колкото до спомена за Родолф, тя го бе смъкнала съвсем вдън сърцето си; и той оставаше там по- тържествен и по-неподвижен от някоя мумия на цар в подземие.
Някакво излъхване се отделяше от тая голяма балсамирана любов и минавайки през всичко, изпълваше с дъх на нежност непорочната атмосфера, в която тя искаше да живее. Когато коленичеше на своя готически молитвен стол, тя отправяше богу същите сладостни думи, които бе шепнала някога на своя любовник в излиянията на прелюбодейството. То беше, за да добие вяра, ала никаква сладост не слизаше от небето; и тя ставаше съвсем изморена, със смътното чувство на някаква безпределна измама. Това търсене, мислеше тя, е още една заслуга; и в гордостта от своята набожност Ема се уподобяваше на ония знатни някогашни дами, за чиято слава бе мечтала пред портрета на дьо Лавалиер и които, влачейки с такова величие извезаните шлейфове на дългите си рокли, се оттегляха в самота, за да излеят пред нозете на Исуса всичките сълзи на сърце, наранено от живота.
Тогаз тя се отдаде на прекомерна благотворителност. Шиеше дрехи на бедните; изпращаше дърва на
