Но остана само две минути. После, щом си отиде, г. Оме каза на лекаря:

— Ето какво се казва разправия! Добре го насолих, нали видяхте!… Та, послушайте ме, заведете госпожата на театър, ако ще би само да вбесите веднъж през живота си един от тия гарвани, дявол да го вземе! Ако имаше кой да ме замести, и аз бих ви придружил. Побързайте! Лагарди ще даде само едно представление; ангажиран е в Англия с големи възнаграждения. Както уверяват, той бил знаменит юначага. Търкалял се в злато, водил със себе си три любовници и готвача си! Всички тия големи артисти прахосват живота си безогледно; потребно им е безпътно съществуване, за да възбуждат донякъде въображението си. Но умират в болница, защото на младини не са помисляли да пестят. Хайде, добър апетит; до утре!

Бовари бързо възприе мисълта за театъра, защото той веднага я сподели с жена си, която отначало отказа, позовавайки се на умората, на неудобствата, на разноските; но както никога Шарл не отстъпи — толкова това развлечение, смяташе той, ще бъде полезно за нея; не виждаше нищо, което да пречи; майка му бе изпратила триста франка, които бяха извън сметките му, текущите дългове не бяха много големи, а падежът на записите на г. Льорьо беше далеч, че не трябваше да се мисли за него. От друга страна, мислейки, че тя отказва от деликатност, Шарл още повече настоя; така че накрая поради тия настоявания тя се реши и на следния ден в осем часа те се качиха в „Лястовицата“.

Аптекарят, който не беше задържан от нищо в Йонвил, но се смяташе принуден да не мърда оттам, въздъхна, като ги видя, че заминават.

— Хайде, приятно пътуване — каза им той, — щастливи смъртни!

Сетне обръщайки се към Ема, която беше в синя копринена рокля с четири къдри, каза:

— Хубава сте като амур! Ще блеснете сред всички в Руан.

Дилижансът спираше в хотел „Червен кръст“ на площад Бовоазен. Това беше една от ония странноприемници, каквито има във всички провинциални градове, с големи конюшни и с малки стаи за пътниците, дето сред двора под окаляните кабриолети на търговските пътници се виждат кокошки, които кълват овес — мили стари домове с дървени балкони, проядени от червеи, които в зимните нощи скърцат от вятъра; непрекъснато пълни с хора, с врява и с неща за ядене, черните маси на които са изцапани от кафета с коняк, дебелите стъкла, пожълтели от мухите, влажните салфетки — със синкави петна от вино; и които, лъхащи винаги на село като чифликчийски ратаи, облечени по градски, имат кафене към улицата, а към полето — зеленчукова градина. Шарл веднага се разтича. Той сбърка ложите на авансцената с галерията, първите места с ложите, поиска да му обяснят, не разбра нищо, ходи от контрольора до директора, върна се в странноприемницата, оттам пак в бюрото и така няколко пъти преброди надлъж града от театъра до булеварда.

Госпожата си купи шапка, ръкавици, букет. Господинът много се боеше да не пропуснат началото; и без да успеят да изядат супата си, те се изправиха пред вратите на театъра, които бяха още затворени.

Тълпата, разделена симетрично от дървените прегради, стоеше до стената. По ъглите на съседните улици огромни обяви повтаряха с букви барок: „Лучия дьо Ламермур“… „Лагарди“… „Опера“… и т.н. Времето беше хубаво; имаше жега; пот течеше по прическите; всички извадени кърпички избърсваха червени чела; и навремени прохладен вятър, който подухваше откъм реката, размърдваше леко краищата на платнените завеси над вратите на кръчмите. Малко по-долу обаче се разхлаждаха от ледено въздушно течение, което миришеше на лой, на кожа и на дървено масло. То беше дъхът на улица Шарет, пълна с големи черни магазини, дето се търкалят бъчви.

От страх да не изглежда смешна, Ема пожела, преди да влязат, да се поразходят из пристанището и Бовари от предпазливост държеше билетите в ръка в джоба на панталоните си, като ги натискаше към корема.

В преддверието тя усети биене на сърцето си. Неволно се усмихна от суетност, като виждаше тълпата, която бързаше вдясно, докато тя се качваше по стълбата за първите места. Съвсем по детски беше й драго да натиска с пръст широките, облечени в плат врати; с пълни гърди вдъхна миризмата на прах по коридорите, а когато седна в ложата, изви снага с непринудеността на херцогиня.

Залата почваше да се пълни, изваждаха лорнетите от калъфите и абонираните посетители, виждайки се отдалеч, се поздравяваха. Те идеха да си отпочинат сред изящните изкуства от безпокойствата на търговията; но без да забравят сделките, приказваха пак за памуци, за спиртове или за индиго. Виждаха се глави на стари хора, безизразни и кротки; с побелелите си коси и лица те приличаха на сребърни медали, потъмнели от оловни пари. Младите красавци се надуваха в първите места, излагайки в изреза на жилетката си розова или ябълковозелена вратовръзка; и госпожа Бовари им се възхищаваше отгоре, гледайки ги как поставят жълтите си ръкавици върху бастунчето със златна топка.

През това време запалиха свещите на оркестъра; полилеят слезе от потона и заедно със сиянието на кристалите си разля внезапна веселост в залата; след това един подир друг влязоха музикантите и отначало се чу дълга шумна смесица от ръмжащи басове, скърцащи цигулки, тръбящи пистони, пиукащи флейти и флажолети. Но от сцената се чуха три удара; цимбалите почнаха продължително, медните инструменти покриха всичко с акорди и завесата се дигна, като откри един пейзаж.

Беше кръстопът в гора с извор вляво, засенчен от дъб. Селяни и благородници с наметки на рамо пееха всички заедно ловна песен; сетне дойде един капитан, който призоваваше ангела на злото, като дигаше към небето двете си ръце; дойде още един; отидоха си и ловците отново запяха.

Ема се бе възвърнала в младежките си четива, в света на Валтер Скот. Струваше й се, че чува през мъглата звука на шотландските гайди, който отеква над изтравничетата. От друга страна, тъй като споменът от романа улесняваше разбирането на либретото, тя следеше развитието фраза по фраза, докато неуловими мисли, които минаваха през ума й, веднага се разсейваха от бурята на музиката. Тя се изоставяше да я люлеят мелодиите и чувстваше, че сама трепти с цялото си същество, като че лъковете на цигулките се плъзгаха по нейните нерви. Очите й не стигаха да съзерцава костюмите, декорите, действащите лица, изрисуваните дървета, които потреперваха от стъпките, и кадифените шапчици, наметките, сабите, всички тия измислени неща, които се движеха в съзвучията като в атмосфера на друг свят. Но излезе една млада жена, която хвърли кесия на зелен оръженосец. Тя остана сама и тогава се чу флейта, която звучеше като ромон на извор или като чуруликане на птиче… Лучия със сериозен вид започна своята каватина в сол мажор; тя се оплакваше от любовта, молеше да й дадат крила. Ема също би искала, бягайки от живота, да отлети в една прегръдка. Изведнъж Едгар Лагарди се яви.

Той беше бледен, с оная прекрасна бледност, която придава на пламенните южни раси величавостта на мраморни статуи. Силната му снага бе стегната в кафява дреха; малък кинжал, украсен с изрязан метал, висеше над лявото му бедро и той въртеше копнеещи очи, като показваше белите си зъби. Разправяха, че някаква полска княгиня се влюбила в него, когато го чула да пее една вечер на площада в Биариц, дето поправял лодки. Разорила се за него. Той я зарязал заради други жени и тая сантиментална слава само помагаше на неговата артистична известност. Хитроумният актьор се погрижваше дори да вмъкне винаги в рекламите си някоя поетична фраза за обаянието на личността и за чувствителността на душата си. Хубав глас, непоколебима самоувереност, повече темперамент, отколкото интелигентност, и повече надутост, отколкото лиризъм — това окончателно утвърждаваше тая чудесна натура на шарлатанин, в която се смесваха черти на коафьор и на тореадор.

Още от първата сцена той предизвика възторг. Той притискаше Лучия в прегръдките си, оставяше я, отново се връщаше, изглеждаше отчаян, имаше гневни избухвания, после — елегични низини на гласа, безкрайно нежни, и нотите излитаха от откритата му шия, преливащи от ридания и целувки. Ема се навеждаше да го види, дращеше с нокти кадифето на ложата. Тя изпълваше сърцето си с тия мелодични жалби, които се носеха проточено под съпровода на контрабасите като викове на корабокрушенци в шума на буря. Тя отново виждаше всичките опиянения и мъки, от които насмалко щеше да умре. Гласът на певицата й се струваше само о̀тек на нейното съзнание, а тая измама, която я запленяваше, беше като че нещо от нейния живот. Ала никой на тая земя не беше я обичал с подобна любов. Той не плачеше като Едгар в последната вечер под лунния блясък, когато си казваха: „До утре! До утре!…“ залата, трещеше от „браво“; почнаха отново цялата стрета35; влюбените приказваха за цветята на техния гроб, за клетви, за изгнания, за съдбовност, за надежди и когато изпяха заключителното