макар че от време на време Ема прекъсваше Шарл от страх, както казваше тя, да не отегчи Леон; Леон разправи, че е дошъл в Руан за две години в една голяма кантора да усвои сделките, които тук, в Нормандия, били по-различни от сделките в Париж. После попита за Берта, за семейство Оме, за стрина Льофрансоа; и понеже в присъствие на мъжа те не можеха да си кажат нищо повече, разговорът скоро спря.

Излезли от театъра хора минаваха по тротоара, затананикали или пеейки високо: „О, Лучия, прекрасен ангел!“ Тогава Леон, за да се покаже познавач, заговори за музика. Той бил слушал Тамбурини, Рубини, Персиани, Гризи и сравнен с тях, Лагарди въпреки големия шум, който вдигал, не струвал нищо.

— Все пак — прекъсна го Шарл, който сърбаше на малки глътки своя шербет с ром — твърдят, че в последното действие той бил съвсем възхитителен; съжалявам, че излязох преди края, защото почваше да ми харесва.

— Но — поде помощникът — той ще даде наскоро друго представление.

Ала Шарл каза, че те заминават утре.

— Освен ако — добави той, като се обърна към жена си — искаш да останеш тук сама, котенцето ми?

И като промени тактиката си пред неочакваната възможност, която се откриваше за надеждата му, момъкът почна да възхвалява Лагарди в заключителната част. Той бил нещо чудесно, възвишено! Тогава Шарл настоя:

— Ти ще се върнеш в неделя. Хайде, реши се! Не правиш добре, ако усещаш, че имаш и най-мъничка полза от това.

През това време масите наоколо се изпразваха; един келнер се изправи деликатно наблизо; Шарл, който разбра, извади кесията си; помощникът задържа ръката му и дори не забрави да прибави две сребърни монети, които хвърли да звъннат на мрамора.

— Яд ме е наистина — измърмори Бовари — за парите, които вие…

Другият направи горд, изпълнен със сърдечност жест и като взе шапката си, каза:

— Решено, нали, утре в шест часа?

Шарл пак възкликна, че не може да отсъства повече, но че нищо не пречи на Ема.

— Само че… — промълви тя с особена усмивка — не зная…

— Добре де, ще помислиш, ще видим, нощта носи съвети…

После се обърна към Леон, който ги съпровождаше:

— Сега, като сте пак из нашите краища, надявам се, че ще дохождате от време на време у нас на вечеря.

Помощникът увери, че няма да пропусне да ги посети, тъй като и без това трябвало да отиде в Йонвил по работа на кантората. И се разделиха пред пасажа Сен-Ерблан тъкмо когато единадесет и половина часът иззвъни на катедралата.

Господин Леон, учейки право, честичко посещаваше „Хижата“, дето дори се ползваше с доста големи успехи пред гризетките, които намираха, че има изискан вид. Той беше най- приличният от студентите: носеше коси ни много дълги, ни много къси, не изяждаше парите си за тримесечието на първо число от месеца и беше в добри отношения с професорите си. Поради малодушие и деликатност винаги се бе въздържал от крайности.

Често, когато отиваше да чете в стаята си или седнал привечер под липите на Люксембургската градина, той изпускаше на земята „Сборника от закони“ и споменът за Ема изникваше отново пред него. Ала постепенно това чувство отслабна и други желания се натрупваха отгоре му, макар че той все пак не преставаше да живее и под тях; защото Леон не губеше надежда и носеше в себе си нещо като смътно обещание, което се люшкаше в бъдещето подобно златен плод, повиснал сред фантастична зеленина.

После, виждайки я след тригодишно отсъствие, страстта му се пробуди. „Трябва, мислеше той, да се реша най-сетне и да поискам да я имам.“ От друга страна, от общение с весели компании свенливостта му бе изчезнала и той се бе върнал в провинцията, презирайки всеки, който не тъпчеше асфалта на булеварда с лачени обувки. Пред някоя парижанка в дантели в салона на някой именит лекар, лице с ордени и собствена кола, бедният помощник несъмнено би трепнал като дете; но тука, в Руан, на пристанището, пред жената на тоя дребен лекар, той се чувстваше съвсем свободен, предварително уверен, че ще блесне ослепително. Самоувереността зависи от средата, дето се проявява: човек не приказва по същия начин в мецанина, както на четвъртия етаж, и богатата жена, за да брани добродетелта си, е обвита сякаш като в броня с всичките си банкноти в подплатата на корсета си.

Вечерта, като се раздели с господин и госпожа Бовари, Леон ги проследи отдалеч по улицата; щом видя, че спират пред „Червен кръст“, той се върна обратно и цялата нощ обмисля плана си.

И на другия ден към пет часа следобед той влезе в готварницата на странноприемницата със свито гърло, с побледнели страни и с оная решителност на страхливците, която не се спира пред нищо.

— Господинът не е тук — отговори един слуга.

Това му се стори добро знамение. Той се качи до стаята.

Тя не се смути, като го видя; напротив, извини се, че е забравила да му каже де са слезли.

— О, аз отгатнах — рече Леон.

— Как?

Той твърдеше, че бил насочен към нея случайно, по някакъв инстинкт. Тя почна да се усмихва и веднага, за да поправи глупостта си, Леон разправи, че цялата сутрин е търсил последователно във всички хотели на града.

— Вие, значи, решихте да останете? — добави той.

— Да — каза тя, — и сгреших. Не бива да свикваме с недостъпни удоволствия, когато имаме хиляди задължения…

— О, представям си…

— Не можете, защото не сте жена.

Но мъжете също имали свои скърби и разговорът почна с няколко философски размисли. Ема надълго се разпростря за нищожността на земните чувства и за вечната самотност, в която е погребано сърцето.

За да се издигне пред нея или от наивно подражание, тъжен поради нейната тъга, момъкът каза, че през всичкото време бил много отегчен от занятията си. Процедурата го дразнела, други призвания го влечели, а майка му не преставала да го измъчва с всяко писмо. Защото, говорейки, всеки от тях определяше по-точно причините на болката си, като се възбуждаше малко в това засилващо се доверяване. Но навремени се спираха пред пълното изливане на мисълта си и тогава търсеха да измислят някоя фраза, която все пак би могла да я предаде. Тя не призна страстта си към другия; той не спомена, че я бе забравил.

Може би той вече не си спомняше за вечерите след баловете с маскираните като работнички жени; и тя не си спомняше несъмнено някогашните срещи, когато тичаше сутрин през ливадите към замъка на любовника си. Шумовете на града едва стигаха до тях; и стаята изглеждаше малка, като че нарочно да сближи повече тяхната самотност. Ема, облечена в памучен пеньоар, облягаше кока си в гърба на старото кресло; жълтият тапет на стената беше като златен фон зад нея; и непокритата й глава се отразяваше в огледалото с белия път по средата, а краят на ушите й се подаваше под косите.

— Но извинете — каза тя, — аз ви досаждам с вечните си оплаквания!

— Не, не!

— Да знаехте — поде тя, като изви към потона хубавите си очи, в които играеше сълза — всичко, каквото съм мечтала!

— Ами аз! О, аз много страдах! Често излизах, тръгвах, влачех се по кейовете, зашеметявах се от шума на тълпата, без да успея да прогоня обсебилата ме мисъл, която ме преследваше. На булеварда у един продавач на стари изображения има една италианска гравюра, която представя някаква муза. Тя носи туника и гледа луната, с незабравки в разпуснатите коси. Нещо непрекъснато ме тласкаше нататък; стоял