— Наистина ли? — рече Леон.
— Да.
— Но аз трябва да ви видя пак — каза той, — имах да ви казвам…
— Какво?
— Нещо… важно, сериозно. Ах, не, вие няма да заминете, това е невъзможно! Да знаехте… Чуйте… Но не ме ли разбрахте? Не отгатнахте ли?…
— Но вие говорите добре — каза Ема.
— Ах, вие се шегувате! Стига, стига! Смилете се, нека ви видя пак… Веднъж… Само веднъж…
— Е добре!…
Тя се спря; сетне като че промени решението си:
— Но не тука!
— Дето вие искате.
— Искате ли…
Тя сякаш размисляше и после отсече:
— Утре в единадесет часа в катедралата.
— Ще бъда там! — възкликна той, хващайки ръцете й, които тя издърпа.
И понеже двамата бяха изправени, той зад нея, а Ема с наведена глава, той се наклони към врата й и дълго я целуна по тила.
— Но вие сте луд! Вие сте луд! — каза тя с прекъснат звънтящ смях, докато целувките се умножаваха.
Тогава, като изви глава над рамото й, той сякаш потърси съгласие в нейните очи. Те се спряха върху му, пълни с ледено величие.
Леон отстъпи три крачки назад, за да излезе, спря се на прага. После промълви с треперещ глас:
— До утре.
Тя отвърна с кимване на глава и като птиче изчезна в съседната стая.
Вечерта Ема написа безкрайно писмо на помощника, с което се отказваше от срещата; сега всичко било свършено и заради собственото си щастие те не трябвало да се виждат. Но когато затвори писмото, тя се видя много объркана, тъй като не знаеше адреса на Леон.
„Аз сама ще му го дам — каза си тя. — Той ще дойде.“
На другата заран Леон при отворен прозорец и тананикайки, сам лъсна обувките си, като слага на няколко пъти лак. Обу бели панталони, тънки чорапи, зелен фрак, изля на кърпичката си всичките парфюми, които имаше; сетне, след като ходи да се накъдри, разбърка косата си, за да й придаде повече естествена елегантност.
„Още е много рано!“ — помисли той, гледайки стенния часовник с кукувица у бръснаря, който показваше осем.
Прочете един стар вестник за моди, излезе, изпуши една пура, обиколи три улици, помисли, че е време, и бавно се упъти към площада пред катедралата.
Беше хубава лятна сутрин. Сребърните предмети лъщяха в дюкяните на златарите и светлината, идеща полегато откъм катедралата, рязко се отразяваше по ръбовете на сивите камъни; ято птички се въртеше в синьото небе около малките камбанарии с изрези на детелина; площадът, тътнещ от викове, лъхаше на цветя, които бяха наредени по паважа: рози, жасмини, карамфили, нарциси и туберози, пръснати неравномерно между влажна зеленина, котешка билка и огнивче за храна на птички; чешмата сред площада бълболеше, а под големи чадъри, между пъпеши, струпани на пирамиди, гологлави продавачки обвиваха в хартия китки теменуги.
Момъкът взе една китка. Първи път той купуваше цветя за жена и гърдите му, вдъхвайки мириса, се изпънаха от гордост, като че тая възторжена почит, която той отреждаше за нея, се отнасяше до него.
Все пак той се боеше да не го видят; влезе в църквата решително.
На прага в средата на левия портал, под танцуващата „Мариана“, стоеше пазачът с перо на глава, с шпага на бедрото, с тояга в ръка, по-величествен от кардинал и блестящ като дарохранителница.
Той пристъпи към Леон и с оная лицемерно-добродушна усмивка, която имат духовниците, когато приказват с деца, каза:
— Господинът несъмнено не е оттука? Не желае ли господинът да види интересните неща в църквата?
— Не — каза Леон.
И обиколи първо страничните предели. Сетне отиде да погледне на площада. Ема не идеше. Качи се до мястото за хора.
Корабът се оглеждаше в пълните със светена вода каменни съдове заедно с основите на острите дъги и с части от изписаните стъкла. Но отсветът на боите, чупейки се по ръба на мрамора, продължаваше върху плочите на пода като пъстър килим. Блясъкът отвън влизаше в църквата на три грамадни лъча през трите отворени портала. От време на време в дъното минаваше клисар и коленичеше някак на една страна, както правят бързащите набожни. Кристалните полилеи висяха неподвижни. Пред олтара гореше сребърно кандило; а от страничните параклиси, тъмните места на църквата, идеше сегиз-тогиз като че лъх на въздишки, примесен със звука на падаща решетка, който повтаряше ехото си под високите сводове.
Леон вървеше сериозен край стените. Никога животът не му се бе виждал тъй приятен. Тя ей сега щеше да дойде, прелестна, развълнувана, дебнеща погледите, които я следяха, със своята рокля с волани, със златния си лорнет, с тесните си обувки, с всичката елегантност, от която той не бе още вкусил, и с неизразимата съблазън на добродетелта, която отстъпва. Църквата беше като огромен будоар около нея. Сводовете се навеждаха, за да доловят в мрака изповедта на нейната любов. Рисуваните стъкла ставаха по-великолепни, за да озарят лицето й, и кадилниците щяха да горят, за да се появи тя като ангел сред дим на благоухания.
Но тя не идеше. Той седна на един стол и очите му се спряха на един син стъклопис, дето се виждаха моряци, носещи кошници. Той дълго го гледа внимателно и преброи люспите на рибите и копчетата по дрехите, докато мисълта му блуждаеше, търсейки Ема.
Встрани пазачът се възмущаваше вътрешно срещу тоя човек, който си позволяваше сам да се възхищава от катедралата. Струваше му се, че той се държи по чудовищен начин, като че го ограбва някак, и че върши едва ли не светотатство.
Но някакво копринено шумолене по плочите, полите на шапка, черна наметка… Тя! Леон стана и отърча насреща й.
Ема беше бледа. Вървеше бързо.
— Четете! — каза тя, като му подаде някаква хартия. — О, не!
И внезапно дръпна ръката си, влезе в параклиса на светата Дева, дето коленичи на един стол и почна да се моли.
Момъкът се раздразни от тая лицемерна приумица; сетне все пак усети известно очарование, като я видя така потънала в молитва сред любовната среща като някоя андалуска маркиза; по-късно почна да му дотяга, защото тя не свършваше.
Ема се молеше или по-право, силеше се да се моли, надявайки се, че небето ще я осени с някакво внезапно решение; и за да привлече божествената помощ, тя изпълваше очите си с великолепието на дарохранителницата, вдишваше мириса на белите цветя, цъфнали в големи вази, и се вслушваше в тишината на църквата, която само увеличаваше смута в сърцето й.
Тя стана и щяха да излязат, когато пазачът бързо се приближи, като каза:
— Госпожата несъмнено не е оттук? Не желае ли госпожата да види интересните неща в църквата?
— Е, не! — извика помощникът.
— Защо не? — каза тя.
Защото със своята разклатена добродетел тя се вкопчваше в Богородица, в статуи, в гробове, във всички случайности.
Тогава, за да кара
— Ето окръжността на хубавата камбана на Амбоаз. Тежала е четиридесет хиляди ливри. Няма друга
