И добави, говорейки сякаш на себе си:
— Да, хубаво ще е да се пътува… Но защо все пак сърцето ми е тъжно? Дали страхът пред неизвестното… въздействието на изоставените навици… или по-скоро… Не, това е прилив на щастие! Колко съм слаба, нали? Прости ми!
— Има още време! — възкликна той. — Размисли, може би ще се разкайваш за това.
— Никога! — каза буйно тя.
И продължи, като се приближи до него:
— Та какво нещастие може да ме сполети? Няма пустиня, нито бездна, нито океан, които не бих преминала с тебе. Колкото повече живеем заедно, толкова повече това ще бъде всеки ден като все по- тясна, по-пълна прегръдка! Няма да имаме никаква тревога, никакви грижи, никаква пречка! Ще бъдем сами, отдадени напълно един на друг, вечно… Приказвай ми, отговори ми.
Той отговори с равни прекъсвания:
— Да… Да!
Тя бе пъхнала ръка в косите му и повтаряше с глас на дете въпреки едрите сълзи, които течаха по бузите й:
— Родолф! Родолф!… Ах, Родолф, мили, миличък Родолф!
Удари полунощ.
— Полунощ! — рече тя. — Хайде, значи, утре! Още един ден!
Той стана да си върви; и като че това беше знакът за бягството им. Ема изведнъж стана весела:
— У тебе ли са паспортите?
— Да.
— Нищо ли не си забравил?
— Нищо.
— Уверен ли си?
— Разбира се.
— Нали в хотел „Прованс“ ще ме чакаш!… По обед?
Той кимна с глава.
— Значи, до утре! — каза Ема с една последна милувка.
И го гледа, докато той се отдалечаваше.
Той не се обърна. Тя отърча подире му и като се наведе над водата, между храсталаците по брега, извика:
— До утре!
Той беше вече оттатък реката и бързо крачеше из ливадите.
След няколко минути Родолф се спря; и когато я видя в бялата й рокля как се стопява постепенно в мрака като призрак, сърцето му заудря тъй силно, че той се опря на едно дърво, за да не падне.
— Какъв глупец съм! — каза той и се изруга ужасно. — Както и да е, хубава любовница беше!
И веднага красотата на Ема с всичките наслади на тая любов отново изникна пред него. Изпърво той се разнежи, после се възбунтува срещу нея.
— Защото най-сетне — възклицаваше той, като жестикулираше — не мога да се осъдя сам на изгнание, да се обременя с едно дете.
Той си повтаряше тия неща, за да стане още по-твърд.
— А от друга страна, неприятности, разходи… А, не, не, хиляди пъти не! Това би било прекалено глупаво!
XIII
Едва стигнал в къщи, Родолф веднага седна пред писалищната си маса под еленовата глава, закачена като трофей на стената. Но когато взе писалката между пръстите си, не знаеше какво да пише и като се подпря на двата си лакътя, почна да мисли, Ема му се струваше отдалечена в някакво отдавнашно минало, сякаш решението, което бе взел, беше сложило изведнъж някакво безпределно разстояние между тях.
За да си спомни осезателно нещо от нея, той извади от скрина до леглото си стара кутия от реймски бисквити, дето обикновено заключваше писмата си от жени, и оттам лъхна мирис на влажен прах и на увехнали рози. Най-напред видя една джобна кърпичка напръскана с бледи капки. Беше нейна кърпичка от един ден, когато бяха на разходка и от носа й бе текло кръв; той вече не си спомняше това. Имаше до нея една миниатюра, която се търкаляше из ъглите, подарена му от Ема; нейното облекло му се стори превзето, а погледът й —
Така, бродейки между спомените си, той изследваше почерка и стила на писмата, различни, както различен бе правописът им. Те бяха нежни или весели, шеговити, печални; някои искаха любов, други искаха пари. От някоя дума той си припомняше лица, жестове, звук на глас; но понякога не си спомняше нищо.
Наистина тия жени, придошли наведнъж в мисълта му, си пречеха една на друга и се смаляваха там като под общо любовно равнище, което ги правеше еднакви. И като взе куп писма, той се забавлява няколко минути, пускайки ги като водопад от дясната в лявата си ръка.
Най-сетне отегчен, сънлив, Родолф занесе кутията в скрина и си каза:
— „Какъв куп глупости!…“
С което накъсо изразяваше мнението си; защото насладите — като ученици в училищен двор — толкова бяха изтъпкали сърцето му, че никаква зеленина не поникваше там и онова, което минаваше през него, по- безразсъдно от децата, не оставяше дори, както правеха те, името си, издълбано на стената.
„Хайде! — каза си той. — Да започнем!“
И написа:
„Смелост, Ема, смелост! Аз не искам да правя нещастен вашия живот…“
„В края на краищата това е вярно — помисли Родолф, — аз върша това за нейно добро: аз съм честен.“
„Обмислихте ли зряло решението си? Разбрахте ли в каква пропаст ви увличах, клета моя? Не, нали, вие вървяхте, доверчива и безразсъдна, вярваща в щастието, в бъдещето… О, какви нещастници сме ние! Безумни!“
Родолф спря, за да намери някакво сериозно извинение.
„Да й кажа, че съм загубил цялото си състояние?… А, не! А от друга страна, това с нищо не би попречило. По-късно пак ще се почне. Може ли да накараш подобни жени да се вразумят?“
Той помисли, сетне добави:
„Аз няма да ви забравя, вярвайте ми, и непрестанно ще ви бъда предан; ала рано или късно някои ден тая пламенност (такава е участта на всичко човешко) несъмнено ще затихне! Ще ни обсеби умора и кой знае дали аз не ще изпитам дълбоката болка да гледам вашите угризения и сам да се мъча от тях, понеже аз съм ги причинил. Само мисълта за вашите скърби ме гнети. Ема! Забравете ме! Защо трябваше да ви срещна? Защо бяхте толкова хубава? Виновен ли съм? О, господи, не, не, виновна е само съдбата!“
„Тая дума винаги има въздействие“ — каза си той.
