Никога госпожа Бовари не беше изглеждала тъй хубава, както по това време; тя имаше оная неопределима красота, която се ражда от радостта, от възторга, от успеха и която не е нищо друго освен хармония на темперамента с обстоятелствата. Нейните въжделения, нейните скърби, опитът от насладата и винаги младите й илюзии постепенно я бяха развивали, както цветята се развиват от тора, дъжда, ветровете и слънцето, и най-сетне тя разцъфтяваше в пълнотата на своята природа. Клепачите й бяха сякаш нарочно изрязани за нейните дълги любовни погледи, в които зеницата се губеше, а дълбокото й дихание издуваше тънките ноздри и очертаваше месестия ъгъл на устните, които при светлина бяха слабо засенени от лек, черен мъх. Би казал човек, че усуканите на тила й коси бяха натъкмени от художник, опитен в покварата: те се завиваха в тежка маса, небрежно и според случайностите на незаконната любов, която ги разплиташе всеки ден. Гласът й имаше сега по-гъвкава мекота, както и снагата й; нещо тънко, което проникваше във вас, се излъчваше дори от гънките на роклята и от извивката на крака й. Шарл както в първите дни след сватбата я намираше прелестна и съвсем неотразима.

Когато се връщаше среднощ, той не смееше да я събуди. Порцелановата нощна лампичка хвърляше трептящ кръг на тавана, а спуснатите завески над малката люлка образуваха нещо като бяла колиба, която изпъкваше в сянката до ръба на леглото. Шарл ги гледаше. Струваше му се, че чува лекото дихание на детето си. Сега дъщеря му ще расте; с всеки сезон ще напредва все по-бързо; той вече я виждаше, връщайки се привечер от училище засмяна, с изцапана от мастило дрешка, понесла кошничката си; после ще я дадат в пансион, това ще струва много: какво да се прави? Тогава той размисляше. Смяташе да наеме някой малък чифлик в околността, който всяка сутрин, отивайки да обикаля болните си, сам ще наглежда. Щеше да пести дохода от него и да го влага в спестовната каса; сетне ще купи отнякъде акции, все едно какви; от друга страна, пациентите ще се увеличат; той разчиташе на това, защото искаше Берта да бъде добре възпитана, да прояви дарби, да научи пиано. Ах, колко хубавичка ще бъде тя по-късно, на петнадесет години, когато, приличайки на майка си, ще носи лете като нея големи сламени шапки! Отдалеч ще ги мислят за сестри. Представяше си я вечер, като работи при тях под светлината на лампата, шиейки пантофи за него; ще се занимава с домакинството; ще изпълни цялата къща с прелестта и веселието си. Най-сетне ще помислят и за задомяването й: ще й намерят някой добър, състоятелен момък; той ще я направи щастлива; това ще продължи вечно.

Ема не спеше, преструваше се на заспала; и когато той заспиваше до нея, тя се пробуждаше в други мечти.

От осем дни четири коня я носят в галоп към някаква нова страна, отдето те с Родолф вече няма да се върнат. Те пътуват, пътуват със сплетени ръце, без да говорят. Често от върха на някоя планина съзират изведнъж великолепен град с църкви, мостове, кораби, лимонови гори и катедрали от бял мрамор, по острите камбанарии на които има гнезда на щъркели. Вървят бавно, поради големите плочи, а по земята има китки цветя, предлагани от жени с червени корсажи. Чува се звън на камбана, мулета цвилят, носи се шепот на китари и ромон на водоскоци, от които излъхва влага, за да освежава купища плодове, наредени на пирамиди в подножията на бледи статуи, които се усмихват под водните струи. И после една вечер пристигат в рибарско село, дето по стръмните скали и край колибите се сушат тъмни мрежи. Тук ще спрат те, за да се заселят; ще живеят в ниска къща с плосък покрив, засенчена от палма вдън залива, до морето. Ще се разхождат с гондола, ще се люлеят в плетена люлка; и тяхното съществуване ще бъде леко и просторно като копринените им дрехи, ще бъде топло и обсипано със звезди като меките нощи, които ще съзерцават. Все пак в безпределността на това бъдеще, което тя призоваваше във въображението си, нищо отделно не се различаваше: дните — всички великолепни — си приличаха като вълни и всичко се люшкаше на кръгозора безкрайно, хармонично, синкаво и обляно от слънце. Но детето в люлката се закашляше или Бовари захъркваше по-силно и Ема заспиваше чак заранта, когато зората побеляваше прозорците и малкият Жюстен отваряше на площада капаците на аптеката.

Тя поръча да повикат Льорьо и му каза:

— Ще ми трябва манто, голямо манто с широка яка, подплатено.

— Ще пътувате ли? — попита той.

— Не, но… Няма значение, разчитам на вас, нали? И по-скоро!

Той се поклони.

— Ще ми трябва още — поде тя — куфар… не много голям… удобен.

— Да, да, разбирам: около деветдесет и два на петдесет сантиметра, както ги правят сега.

— И пътна торба за спане.

„Без друго — помисли Льорьо — тук има някоя шумна история.“

— И ето — каза госпожа Бовари, като измъкна от колана си часовника, — вземете го, ще прихванете колкото струва.

Но търговецът викна, че това не бива; те се познават; нима той се съмнява в нея? Каква детинщина! Тя настояваше той да вземе поне верижката и когато Льорьо я беше пъхнал в джоба си и вече излизаше, тя отново го извика:

— Ще оставите всички неща у вас. Колкото за мантото — тя като че размисляше, — всъщност и него не го донасяйте; ще ми дадете само адреса на шивача и ще му кажете да го държи на мое разположение.

Трябваше да избягат идния месец. Тя щеше да замине от Йонвил, като че отива за покупки в Руан. Родолф щеше да запази места, да вземе паспорти и дори да пише в Париж, за да имат на разположение цялата пощенска кола до Марсилия, дето ще купят каляска, и оттам без спиране ще поемат пътя за Генуа. Тя щеше да се погрижи да изпрати на Льорьо багажа си, а той да го натовари направо на „Лястовицата“ и никой нямаше да се усъмни; и след всичко това ни веднъж не стана дума за детето й. Родолф избягваше да споменава за него, тя може би не се сещаше.

Той поиска да има още две седмици време, за да привърши някои разпореждания; сетне след осем дни поиска други петнадесет; след това каза, че е болен; после пътува някъде; месец август изтече и след всички тия закъснения решиха, че това ще стане неотменимо на четвърти септември, понеделник.

Най-сетне събота, денят преди навечерието, настъпи.

Родолф дойде вечерта по-рано от обикновено.

— Готово ли е всичко? — попита го тя.

— Да.

Тогава те обиколиха една леха и отидоха да седнат на терасата върху издадената част на стената.

— Ти си тъжен — каза Ема.

— Не, защо?

Ала все пак той я гледаше особено, някак нежно.

— Да не е, защото заминаваш? — поде тя. — Защото напускаш любимите си неща, досегашния живот? Ах, разбирам… Но аз, аз нямам нищо в тоя свят! Ти си за мене всичко. Така аз ще стана за тебе всичко, ще бъда твое семейство, родина; ще се грижа за тебе, ще те обичам.

— Колко прелестна си ти! — каза той, като я прегърна.

— Наистина ли? — каза тя с чувствен смях. — Обичаш ли ме? Закълни се.

— Дали те обичам! Дали те обичам! Та аз те обожавам, любов моя!

Съвсем кръгла и цялата алена, луната се показа над самата земя, вдън ливадите. Тя бързо възлизаше между клоните на тополите, които я скриваха тук-там като черна продупчена завеса. Сетне се появи ослепително бяла в празното небе, осветено от нея; и тогаз, забавяйки хода си, хвърли върху реката голямо петно, което беше като безброй звезди, и тоя сребърен блясък сякаш се гърчеше до дъното подобно безглава змия, покрита с искрящи люспи. Това приличаше на някой огромен полилей, отдето течаха по цялата му дължина капки разтопени диаманти. Топлата нощ се разстилаше наоколо им; покривала от мрак изпълваха листата. Полузатворила очи, Ема гълташе, въздишайки дълбоко, свежия вятър, който лъхаше. Потънали в обсебилите ги мечтания, не си говореха. Нежността на предишните дни се възвръщаше в сърцата им изобилна и мълчалива като реката, която течеше с такава нега, че донасяше дъх на серенга30 и мяташе в спомените им по-огромни и по-печални сенки, отколкото сенките на неподвижните върби, удължени върху тревата. Навремени някое нощно зверче, таралеж или невестулка, тръгнало на лов, размърдваше листата или се чуваше как някоя зряла праскова капваше сама от дървото.

— Ах, каква хубава нощ! — каза Родолф.

— Ще имаме още много такива нощи! — поде Ема.