„Ех — помисли тя. — Той няма и да се сети.“

Освен камшика с дръжка от позлатено сребро Родолф беше получил печат с девиз „Amor nel cor“29, после ешарп, да му служи за шалче, и най-сетне табакера, досущ еднаква с табакерата на виконта, която преди време Шарл беше намерил на пътя, а Ема бе запазила. Но тия подаръци го унижаваха. Някои от тях той отказа; тя настоя и Родолф накрай се подчини, като я намираше тиранична и много заробваща.

После хрумваха й особени мисли.

— Щом удари полунощ — казваше тя, — да помислиш за мене!

А ако той признаеше, че не е помислил, имаше изобилни укори, които винаги завършваха с вечните думи:

— Обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам! — отговаряше той.

— Много ли?

— То се знае!

— И не си обичал други, нали?

Мислиш ли, че си ме взела девственик? — възкликваше той със смях.

Ема се разплакваше, а той се мъчеше да я утеши, като смекчаваше нейните възмущения с шеги.

— О, това е, защото те обичам! — продължаваше тя. — Обичам те така, че не мога без тебе, знаеш ли! Понякога така искам да те видя, че всички любовни ярости ме разкъсват. Питам се: „Де ли е той? Може би приказва с други жени? Те му се усмихват, той се приближава…“ О, не, нали никоя не ти се харесва? Има по-хубави, но аз по-добре знам да любя! Аз съм твоя слугиня, твоя любовница! Ти си мой крал, мой кумир! Ти си добър! Ти си хубав! Ти си умен! Ти си силен!

Толкова пъти той бе чувал тия думи, че в тях нямаше вече нищо особено за него. Ема беше като всички любовници; и чарът на новотата, свличайки се полека-лека като дреха, оставаше да се види оголено вечното еднообразие на страстта, която има винаги същите форми и същия език. Тоя толкова практичен човек не съзираше различието на чувствата под еднаквостта на думите. Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.

Ала с онова превъзходство на преценката, свойствено на човек, който при всякакви връзки винаги гледа да бъде на заден план, Родолф видя, че в тая любов може да намери други наслади. Той сметна, че всякакъв свян е неудобен. Отнесе се безцеремонно. Направи от нея нещо податливо и развратено. То беше някаква идиотска привързаност, изпълнена с възхищение от него, със сладострастие за нея, някакво блаженство, което я затъпяваше; и душата й все повече потъваше в това опиянение и се давеше в него, сгърчена като херцог дьо Кларанс в своята бъчва от гръцко вино.

Само под въздействието на любовните си навици госпожа Бовари измени държанието си. Погледът й стана по-смел, думите — по-свободни; тя има дори неприличието да се разхожда с г. Родолф с цигара в уста, сякаш напук на хората; накрая и ония, които още се съмняваха, престанаха да се съмняват, когато един ден я видяха да слиза от „Лястовицата“, стегната с жилетка като мъж; и госпожа Бовари — старата, която след страшна свада с мъжа си бе дошла пак да се подслони при сина, беше скандализирана не по-малко от жителите на Йонвил. Много други неща не й се харесваха: първо, Шарл съвсем не бе я послушал да забрани романите, после — атмосферата на къщата не й се нравеше; тя си позволи да прави забележка и се скараха, особено един път по повод на Фелисите.

Минавайки привечер из коридора, старата госпожа Бовари я заварила с един мъж, мъж с тъмна брада на около четиридесет години, който, като чул стъпките й, бързо се измъкнал от кухнята.

Ема почна да се смее; но женицата кипна и заяви, че ако не иска да се гаври с нравствеността, трябва да следи за поведението на слугите.

— От кой свят сте вие? — каза снахата с такъв дързък поглед, че старата госпожа я попита дали не защитава своя кауза.

— Излезте! — рече младата жена, като скочи.

— Ема!… Мамо!… — викаше Шарл, за да ги помири.

Ала в гнева си и двете бяха избягали. Ема тропаше с нозе, повтаряйки:

— О, какви обноски! Каква селячка!

Той се затече при майка си, тя беше извън себе си и бърбореше:

— Безочлива! Ветрена! Може би и по-лошо!

И искаше веднага да си замине, ако снаха й не се извини. Шарл отново отиде при жена си и я заклеваше да се съгласи; той коленичи пред нея; най-сетне тя отговори:

— Добре! Отивам!

Наистина тя подаде ръка на свекърва си с достойнство на маркиза, като каза:

— Извинете ме, госпожо.

После, като се качи в стаята си, Ема се хвърли ничком върху леглото и плака като дете със забита във възглавницата глава.

Бяха уговорили с Родолф, че в случай на извънредно събитие тя ще забоде на дървения капак на прозореца късче бяла хартия, та ако той случайно е в Йонвил, да отскочи в уличката зад къщата. Ема постави знака; беше чакала три четвърти час, когато изведнъж съзря Родолф на ъгъла до халите. Искаше й се да отвори прозореца, да го извика; но той бе изчезнал. Тя отново потъна в отчаяние.

Ала скоро й се стори, че Родолф върви по тротоара. Несъмнено беше той; тя слезе по стълбата, прекоси двора. Той беше там, отвън. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Пази се — рече той.

— Ах, да знаеш! — поде тя.

И почна да разправя всичко, набързо, разпокъсано, като преувеличаваше фактите, като измисляше много други, отклонявайки се непрекъснато, така че той не разбирате нищо.

— Хайде, скъпа моя, съвземи се, утеши се, имай търпение!

— Четири години вече търпя и страдам!… Любов като нашата трябва да се признае открито, направо пред небето! Те знаят само да ме измъчват! Не мога повече! Спаси ме!

Тя се притискаше към Родолф. Пълните й със сълзи очи блестяха като пламъци под вода; гърдите й бързо, със задъхване се повдигаха, никога той не бе я обичал тъй силно, дотолкова, че забрави всичко, и каза:

— Какво да правим? Какво искаш?

— Вземи ме оттука! — извика тя. — Отвлечи ме… О, умолявам те!

И потърси бързо устните му, сякаш за да получи неочакваното съгласие, което излиташе от тях в целувката.

— Но… — поде Родолф.

— Какво има?

— Ами дъщеря ти?

Тя помисли няколко мига, сетне отговори:

— Ще я вземем с нас. Няма що.

„Каква жена!“ — каза си той, гледайки я как си отива. Тя изчезна в градината. Викаха я.

През следните дни старата Бовари много се учуди от промяната на снаха си. Наистина Ема беше по- послушна и дори прояви почитта си, като я помоли да й даде рецептата за мариноване на краставички.

Дали това бе, за да ги измами по-изкусно и него, и нея? Или искаше чрез някакъв сладостен стоицизъм да усети по-дълбоко горчивината на всички неща, които скоро щеше да напусне? Напротив, тя не обръщаше внимание на тия неща; живееше като унесена в предвкусване на близкото си щастие. Това беше несвършващият разговор с Родолф. Тя се облягаше на рамото му, шепнеше:

— Ах, когато бъдем в пощенската кола… Представяш ли си? Възможно ли е? Мисля, че в минутата, когато колата тръгне, ще ни се струва, като че ли се издигаме с балон, като че ли поемаме към облаците. Знаеш ли, аз броя дните! А ти?