на най-суровото наказание — две години смърт в бавни мъки, причинявани от лекари (палачите в империята трябвало да има медицински умения) толкова внимателно, че да не предизвикат преждевременна смърт. Те измъчвали и лекували последователно осъдения. Най-силни аргументи срещу доктрината на Ксиракс привел Рахамастеракс, един от създателите на химията през ранното средновековие. Той доказвал, че както в неутралния свят, така и в доброжелателния животът би се размножавал лавинообразно, така че, като запълни безразличния, бързо ще се самозадуши в него, а в добронамерения ще трябва да има някакви специални ограничения, които да задържат самоубийственото размножаване. По този начин неутралният уж свят ще се окаже смъртоносен капан, а добронамереният — затвор, защото все пак ще се ограничи свободата на всички действия. Този довод обаче подсилил косвено атеистичната страна на учението за Трите свята, защото давал рамо на безбожието, показвайки света изкривен по отношение на живота, за който излизало, че е случаен в него и затова е оставен сам на себе си. Така че и Рахамастеракс заплатил за своето дело с живота си, но като по-малко виновен бил милостиво посечен. Последно свое възраждане тезата за Трите свята преживяла в съвремието през периода на бурното развитие на гравитационната физика. Хоусхорукс, който бил енцианският Айнщайн, формулирал проблема просто: за да се отговори защо светът е такъв, какъвто е, трябва първо да се помисли дали е възможен друг, който може да създаде живот (ако не може, в него няма да има никого, а това премахва проблема). Така поставеният въпрос няма да получи никога отговор, защото проектирането на друг свят е равно на проектиране на друга физика. Затова трябва първо да се опознае изцяло физиката на нашия свят, или да бъде обхваната във формули на абсолютната истина, но това е невъзможно. Тук именно се появява отново Тайната на древните философи, защото не знаем защо светът, следователно и физиката, могат да бъдат изследвани безкрайно. След като нито един мисловен модел не може да я обхване напълно, това означава, че разумът и светът не са напълно сближими един с друг. Предприеманите по-късно опити да се докаже, че именно така трябва да бъде във всеки един свят, не дали резултати и последното мнение, към което се придържа енцианската философи гласи: няма доказателство нито за някаква неизменна изкривеност на света и разума, нито за това, че не могат да се проектират такива физики, които да са едновременно различни от реалната и да я превъзхождат в грижата си за живота. Битката да бъде поставена на света окончателна диагноза, която продължила четиридесет и два века, завършила според едни с реми, а според други с поражение.

Въпреки това тя оказала огромно влияние върху направлението, в което се развила цивилизацията във Воляния и по-малките държавички, лежащи на север и намиращи се под нейна зависимост. И спор не може да има, че цялата концепция за етикосферата, която се грижи безпогрешно за обществото, идва от Доктрината за трите свята на Ксиракс и ехото на неговата аргументация звучи дори в диатрибите, с които бил изоставен подетия по-рано проект за автоеволюционно преоформяне на енцианците.

Яростните дискусии около този проект вълнували общественото мнение повече от десет години. Философията не паднала на Енция толкова ниско, както това станало у нас във века на науката. За това свидетелства участието на философите в конфликтите на привържениците на автоеволюцията с нейните противници и преди всичко ролята, която изиграл Ксиксокт за разкриването на така наречения автоеволюционен парадокс. Популярното му название е парадокс на Ксиксокт.

Всеки би искал да има красиво и умно дете. Затова пък никой не иска детето му да бъде умен и красив компютър, дори да е сто пъти по-умен и по-здрав от едно дете. Така че програмата за автоеволюция е хлъзгав склон без прегради, който води към пропаст с безсмислици. В първата си фаза тя е скромна и има за цел да бъдат отстранени гените, които снижават жизнеността, предизвикват недъзи, наследствени недостатъци и т.н. Но така започнатите подобрения не могат да спрат при каквото и да е достигнато състояние, защото и най-здравите боледуват, и най-умните биват поразявани от старчески маразъм. Цената за отстраняването и на тези недостатъци ще бъде постепенното отдалечаване от естествения план за строеж на организма, утвърден еволюционно. Тук в автоеволюционната дейност възниква парадоксът на плешивия. След откъсването на един косъм не се става плешив и не може да се каже колко косъма трябва да се откъснат, за да се оплешивее. Замяната на един ген с друг не превръща детето в същество от различен биологичен вид, но не е възможно да се посочи мястото, след чието достигане новият вид може да се появи. Ако се разглеждат функциите на организма поотделно, усъвършенстването на всяка една от тях ще изглежда нормално: кръв, която подхранва тъканите по-добре от естествената, нерви, които не се изхабяват, по-здрави кости, очи, които не са заплашени от слепота, зъби, които не падат, уши, които не оглушават, и хиляди други черти на телесната безупречност си струва да се притежават и в това няма никакво съмнение. Но едни усъвършенствания несъмнено ще повлекат след себе си други. По-силните мускули изискват по-здрави кости, а по-бързо работещият мозък — по-обемиста памет. Когато следващият етап на усъвършенстването го изиска, ще се увеличи вместимостта на черепа и неговата форма, докато дойде време, когато ще трябва да се смени дори белтъчния строителен материал с по-универсален, защото с това способностите на организма ще скочат нагоре. Небелтъчният организъм не се страхува от жегата, лъченията, прекомерната астрогравитация, безкръвният организъм, в който окисляването става направо с размяна на електрони без примитивното посредничество на кръвообращението, ще бъде много по-малко уязвим и смъртен и с такива преобразувания расата ще прекрачи зад наложените ограничения на планетното русло. Тези поредни стъпки водят накрая до същество, изградено може би по-хармонично, значително по-устойчиво на превратности и травми от човека или енцианеца, до същество много по- всестранно, разумно, бързо, издръжливо, в безсмъртни дори граници благодарение на лесната замяна на изхабените органи и сетива, до същество, което ще се справи с всяка обстановка и с всяка смъртоносна за нас ситуация, което няма да се страхува от рак, глад, инвалидност, старческа немощ, защото изобщо няма да остарява, и наистина това същество ще бъде усъвършенствано в резултат на ремонтните техники, приложени към цялата наследствена маса и към целия организъм — с тази една уговорка, че това същество ще бъде толкова човек, колкото са компютърът или тракторът. Парадоксът е в това, че не може да се посочи мястото, където следващата крачка не трябва да се прави, защото всяка една доближава до идеала за ефективност, но този идеал е същество, което вече няма да има нищо общо с човека.

След като не съществува такова място, такава граница, която не би трябвало да се преминава, защо е този сизифов труд на много поколения наред. След като дадено поколение не променя себе си, а въвежда промени в потомството, не е ли по-просто и по-добре да се осинови веднага един компютър или цял изчислителен център? Нали прехвърлянето на оптимизацията върху следващото поколение е най-обикновен камуфлаж, съглашение за самоубийство на биологичния вид на порции, така че защо всъщност постепенното самоунищожение трябва да бъде нещо по-добро от моменталното? Само този, който е съгласен да осинови изчислителен център на крака (или на въздушна възглавница), може без опасение и уговорки да започне изготвянето на собствено потомство, чиято цел е съвършенството на правнуците. Това, което ни се струва пълен абсурд, каквото е осиновяването на някаква бронирано-кристална система, с която може да се разговаря за проблемите на небето и земята, изглежда по-малко абсурдно, когато преходът от естествено състояние към оптимизирано става в продължение на много поколения с дълга серия от промени, въвеждани постепенно, но абсурдът възниква отново, когато цялата поредица се събере в едно цяло. Нима е необходимо автоеволюцията да бъде лечение за отвикване от комплекта черти, характеризиращи човечеството? Не е ли в края на краищата все едно КОЙ ще бъде потомственият компютър — система, изградена изцяло от техниците, или която отначало минава през жива матка, а след това през някакви утератори110? Който се съгласява с автоеволюцията, се съгласява да бъде ликвидиран собствения му биологичен вид и цивилизацията да бъде наследена от същества, които са ни чужди от всякаква гледна точка, защото ние сме повредими, смъртни, ограничени в мисълта и във времето, така че нека привържениците на перфекцията да се отърват от грижите и да осиновят с един замах цялата мислеща технология на планетата. Защо трябва да бъдем заменени от отделни системни единици, още по ефективен от тях ще бъде един кристален мозък от планетен мащаб, наш потомък, приемник и наследник!

Ксиксокт проповядвал с полемично усърдие, че който се занимава с автоеволюция, е като този, който не убива набелязаната жертва веднага, а бавно, с дозирани порции отрова, за да привикне с образа на агонията. Неговият ироничен девиз „Генни инженери от всички страни осиновявайте компютри!“ дискредитирал сериозно великия проект на енцианците. На всяка контраатака на генните инженери той имал готов хаплив отговор. Искат да запазят външно подобие на усъвършенстваните с нас! — ахкал той. — Какво друго значение може да има това, освен фалшификаторско, защото става въпрос за умение да се