тези, които извличат печалба от рекламирането на различни по-малко или повече неапетитни отвори на тялото като някакви входове за рая. Запознавайки се с тази експлоатация на хора от хора, Галактиката реши да приключи с нея. Спасителните експедиции ще ни се притекат скоро на помощ. Съответната документация се трупа отдавна на летящите чинии, защото те са изпратени при нас с тази цел. Въпросните експлоататори ще бъдат наказани да практикуват цял живот всичко, което са предлагали на нещастната публика, с принудително използване на целия арсенал от похотливи инструменти, които са произвеждали. Съветът не намери смекчаващи вината обстоятелства. Истина е, че някои свои изобретения човекът е извлякъл от това свое нещастие и оттам са се появили парните машини, рендосвачките, трионите, а също така чекмеджетата и тапите за бутилки. Но редакционните колегии като вашата не могат да посочат нито едно подобно изобретение в своя защита. Вашите публикации викат за мъст до небето. Така че небето ще се яви и ще направи каквото сметне за необходимо. Това е всичко. Сбогом, господине.

Редакторът се опита да каже нещо, за да обърне думите ми в шега, но аз му помогнах да излезе. Бях толкова ядосан, че не можах да мигна до вечерта, като си мислех тъжно за щастливите птици на Енция, които се гонят и се опрашват като пеперуди. След осем часа взех както винаги чантата с провизии и се отправих към по-нататъшните си проучвания, много недоволен от интервюто, което дадох, защото напразно се бях взирал с омраза в блестящите копчета на редакторското облекло и изпепелявах с поглед безупречно вързаната му вратовръзка. С какво удоволствие бих го повлякъл за тази вратовръзка по пода. Бях чувал, че както търговците на наркотици не употребяват наркотици, така и господата от тези редакции четат само „Пчеличката Мая“. Мислех за това, докато пред мене в падащи вече мрак не се мярна голямата кована врата на министерството. Изтръсках със земния прах и земните мисли, защото ме чакаше полет до най- висшите региони на чуждите духовни занимания.

Четенето на теология, теодицея и философия изисква пълно умствено напрежение. Затова отворих прозореца, клекнах три пъти до земята, включих машинката за кафе, глътнах профилактично аспирин и взех първата книга от приготвения вече куп, при което, ей Богу, от гърдите ми се изтръгна неволно тих стон. Малките странности на големите мислители са добре познато нещо. Което си е истина, учебниците по история на философията обикновено мълчат за нелицеприятните и съмнителни изпълнения на гениите. Един блъснал по стълбите стара жена, така че си счупила двата крака, друг направил дете и се отказал от него, но това са лични немирства и изстъпления. Да живееш в бъчва и да пишеш доноси за колегите си може и да са отвратителни, но са дребни работи. На Енция нещата се стекли по-иначе, особено през късното средновековие, когато философията процъфтявала. Появилите се там школи (скоро ще кажа за тях нещо повече) воювали помежду си по начин, който не се среща на никое друго място. Всеки знае, че постоянно казваме „ако не е истина, зло да ме убие“ или „да пукна на място“, „вдън земя да се проваля, ако лъжа“ и т.н. Фирксирската и тиртрацката школа включили тези клетви в системата на еристичната108 аргументация. А го направили, защото генералните тези на философията не могат да се доказват експериментално. Не може да се докаже, че светът престава да съществува, когато няма никого, защото за да докажеш, че не съществува, трябва да отидеш и да видиш, а тогава той си стои и ти се набива в очите. Но учениците на Фирксатик използвали емпиричен аргумент, наречен ултимативен. Ако този, с когото спорели, не искал с нищо да отстъпи и по никакъв начин да бъде убеден, те заплашвали със самоубийство. Щом си готов да умреш за своята теза и то веднага, значи си достатъчно сигурен в нея! А ако някой искал да подсили аргументите си, нареждал да дерат от него ивици кожа или нещо подобно. Този маниер се разпространил и през втората половина на XVII век дискусиите на живот и смърт се водели колективно. При това всички бързали другите да не се самоубият първи, защото в такъв случай решаващият аргумент нямало да стигне до тях. Според един съвременен философ — Тиур Мьохьохьот — това безумие имало две страни. Добрата била, че с философия се занимавали само тези, които били готови да защитават възгледите си до смърт. Лошата се състояла, разбира се, в това, че самоубийственият аргумент нямал съдържателна стойност и представлявал форма на шантаж, а не на убеждаване в правота. Някои школи като палетинската оредели силно от тази практика, а солипсистите предизвиквали всеобщата ярост на останалите. Те не възприемали никакви аргументи, защото след като за тях светът е само мисловна заблуда, никой не извършва самоубийство наистина, а само привидно, така че няма повод за вълнение.

Тази мрачна ненормалност продължила няколко десетки години. На пръв поглед в нея се вижда само една групова лудост, но тя свидетелствува за интензивността, с която още тогава са мислили над природата на света. Това, че ние не сме имали самоубиващи се философи, свидетелства може би за нашата по-голяма трезвост, но не предрешава нищо за проповядваните системи. У нас като че ли най-голямо влияние върху цялото развитие на онтологита е оказал Паскал. С вероятно също толкова могъщ ум, но на съвсем различна позиция, е бил Ксиракс, създателят на онтомизията109, доктрина, която гласи, че Природата е по принцип недоброжелателна. Нейното основно положение е толкова кратко, че ще го препиша изцяло. През четиридесетата година на Новата ера той написал: