Кормчията хаваец завъртя щурвала, „Малахини“ се обърна с нос към вятъра и се изправи. Предните платна увиснаха; разнесе се отривистото плющене на краищата на въжетата по платната и скърцането на бързо въртящи се скрипци; вятърът отново изду платната, шхуната се наклони и взе друг курс. Макар че беше още ранно утро и духаше силен вятър, петимата бели на юта бяха облечени много леко. Дейвид Грийф и неговият гост, англичанинът Мълхол, бяха още по пижами и с китайски пантофи, обути на бос крак. Капитанът и помощникът му — по тънки долни фланелки и с платнени панталони, а отговорникът за стоката все още държеше в ръце фланелката си и никак не му се щеше да я облече. По челото му бе избила пот и той жадно подлагаше гърди на вятъра, който не носеше никаква прохлада.

— Душно, и вятърът не помага — оплака се той.

— А какво става там на запад? Това искам да знам — додаде Грийф.

— Няма да трае дълго — обади се помощниккапитанът, холандец на име Херман. — Вятърът цяла нощ се мени — пет минути духа от една страна, десет минути от друга, един час от трета.

— Готви се нещо, готви се нещо — произнесе мрачно капитан Уорфийлд, разчеса с пръсти гъстата си брада на две и вдигна глава към вятъра с напразна надежда да се разхлади. — Цели две седмици вече времето е шантаво. От три седмици обичайният пасат не е духал. Всичко се е объркало. Вчера при залез барометърът взе да се колебае и сега още се колебае, но познавачите казват, че това нищо не значи. Каквото и да казват, на мене това не ми харесва. Действува ми на нервите, знаете. Барометърът играеше така и когато „Ланкастър“’ отиде по дяволите. Тогава бях още новак и хлапак, но помня много добре

всичко. Корабът беше нов-новеничък, четиримачтов, със стоманена обшивка и това бе първото му плаване. Старият капитан не можа да понесе този удар. От четиридесет години служеше в компанията. Залиня и след година умря.

Въпреки вятъра и ранния час хората се задушаваха от жега. Вятърът само ги караше да очакват прохладата, но не я донасяше. Да не беше така наситен с влага, човек би рекъл, че духа от Сахара. Нямаше мъгла, нито следа от мъгла и все пак далечината изглеждаше замъглена. По небето не се виждаха отделни облаци, но то беше покрито с такава плътна завеса, че слънцето не можеше да проникне През нея.

— Готови за обръщане! — изкомандува спокойно, но строго капитан Уорфийлд.

Тъмнокожите матроси хавайци, само по набедреници, се отправиха с плавни бързи движения към предните платна и скрипците на рангоутите.

— Рул на подветрения борд!

Кормчията завъртя мигновено щурвала и „МалаХИни“ със стремително и красиво движение смени посоката.

— Господи! Чудесна е! — възхити се Мълхол. — Не знаех, че моряците търговци използуват яхти в Южните морета.

— Отначало е била построена в Глостър като рибарски съд — поясни Грийф, — но глостърските съдове не отстъпват на никоя яхта и по корпус, и по такелаж, и по бърз ход.

— Но входът на лагуната е пред нас, защо не влезнете? — забеляза критично англичанинът.

— Опитайте, капитане — предложи Грийф. — Покажете му какво значи да влезеш в лагуна при силен отлив.

— Косо към вятъра! — изкомандува капитанът.

— Косо към вятъра — повтори хаваецът и завъртя леко щурвала.

„Малахини“ се насочи право към тесния вход на лагуната на голям, дълъг атол с тясна овална форма. Той изглеждаше образуван от три атола, които някога са се разпаднали и сраснали в един. Пясъчният пръстен беше изпъстрен с кокосови палми, но там, където атолът беше много нисък, палми не растяха и през тия пролуки лагуната проблясваше като леко набраздено огледало. Тя се простираше на много квадратни мили и при отлив водите й се втурваха към единствения тесен проток. Той беше толкова тесен, а напорът на водите при отлив толкова силен, че не приличаше на обикновен вход на лагуна, а на буйна, бърза река. Водата бучеше, кипеше на въртопи и се мяташе навън, образувайки остри, зъбати, белопенести вълни. Те връхлитаха сега откъм носа на „Малахини“ и с всеки свой удар като с железен клин я отблъскваха към единия бряг на протока. Тя бе навлязла вече доста навътре в протока, но в този миг се оказа така притисната към кораловия бряг, че се наложи да завие. Шхуната се обърна с борд към течението и то стремително я понесе към открито море.

— Сега е време да пуснете в ход вашия нов скъп мотор — каза Грийф с добродушна насмешка.

Всички знаеха, че капитан Уорфийлд има слабост към този мотор. Беше молил и уговарял Грийф, докато най-после Грийф даде съгласието си за покупката.

— Той ще оправдае парите си — отвърна капитанът. — Ще видите. Един мотор е по-надежден от всякаква застраховка; а вие много добре знаете, че никой не се наема да застрахова кораби, които плават в архипелага Пуамоту.

Грийф посочи малкия тендер зад тях, който също се бе насочил към устието на лагуната.

— Обзалагам се за пет франка, че „Нухива“ ще влезе преди нас.

— И още как — съгласи се капитан Уорфийлд. — За размерите си той има много мощен мотор. В сравнение с него нашата шхуна е презокеански параход. а има всичко на всичко четиридесет конски сили. „Нухива“ има десет конски сили, но нали е малък, лети като птица. Може да се плъзга и в адски разпенено море, но такова течение е невъзможно да преодолее. Та скоростта на този поток е най-малко десет възла.

И със скорост от десет възла течението изтласка „Малахини“ в открито море, като я блъскаше и подмяташе насам-натам.

— След половин час отливът ще свърши и тогава ще влезем — каза сърдито капитан Уорфийлд, а следващите му думи показаха какво го дразнеше. — Парле не е имал право да дава на атола своето име. На всички английски карти, пък и на френските той е обозначен като Хикихохо. Атолът е открит от Бугенфвил, който му е оставил местното название. — Не е ли все едно как се казва? — рече отговорникът за стоката, който бе пъхнал вече ръце в ръкавите на фланелката си, но все не му се искаше да я облече. — Важното е, че атолът сега е под носа ни, а там е и старият Парле с бисерите си.

— А кой е видял тези бисери? — попита Херман и изгледа всички поред.

— Та кой не знае за тях? — отвърна отговорникът и се обърна към кормчията. — Разкажи им, ТаиХо- Цтаури.

Поласкан и малко смутен от оказаното му внимание, хаваецът завъртя леко щурвала. . — Брат ми е ловил бисери за Парле тричетири месеца. Той много говореше за бисерите. Хикихохо е добро място, тук ги има много.

— Но старецът никога не е продал и един бисер на търговците — намеси се капитанът.

— А разправят, че когато тръгнал да посрещне херман в Таити, помъкнал пълна шапка с бисери;за нея — додаде отговорникът. — Това е било преди петнадесет години, а оттогава кой знае още колко е натрупал. Събирал и седеф. Сума хора са видели купищата черупки от бисерни миди — стотици тонове. Казват, че лагуната е обрана докрай. Може би за това е обявил този търг. — Ако наистина смята да разпродаде натрупаното, това ще бъде най-голямата продажба на бисери в архипелага през тази година — каза Грийф. — Я слушайте, нищо не разбирам! — не издържа Мълхол, измъчен като всички от влажния зной. — за какво става дума? Кой е този старик? И какви са тия бисери? Защо говорите с недомлъвки?

— Хикихохо е собственост на стария Парле — отвърна отговорникът. — Парле притежава цяло състояние от бисери, събирани години наред. Преди няколко седмици обяви, че ще продаде всичко; разпродажбата ще стане утре. Виждате ли колко мачти стърчат над лагуната?

— Доколкото разбирам, това са осем шхуни — каза Херман.

— Какво търсят осем шхуни в това забравено от бога място? — продължи отговорникът за стоката. — За цяла година тук не можеш събра и един товар копра. Следователно те са дошли за разпродажбата, за която идваме и ние. Със същата цел и „Нухива“ пердаши след нас, макар че не ми е ясно какво може да купи. Негов собственик и капитан е Нари Херинг, син на английски евреин и туземка, но единственият му капитал са нахалството, дълговете и неплатените сметки за уиски. В тия неща е гений. Толкова е задлъжнял, че няма търговец в Напеете, който да не се интересува от неговото благополучие. Какво ли не правят