търговците, за да му дадат възможност да изкара нещо? Те нямат друг изход, а пък за Нари това е добре дошло. Аз например никому нищо не дължа, но каква полза? Ако припадна ей тук на брега, ще ме оставят да пукна като куче. Защото никога няма да загубят от това. Виж, с Нари Херинг е друго. Как биха се разтичали, ако той легне болен! И звездите ще му свалят, щом потрябва. Много пари са им вързани в него. Та не могат да го оставят на произвола на съдбата. У дома си ще го приберат и ще се грижат за него като за роден брат. Да ви кажа право, от честността полза няма, колкото и да ни я препоръчват.

— Какво общо има този Нари с нашия разговор? — не издържа англичанинът и като се обърна към Грийф, каза: — Що за басня са тия бисери? Обяснете всичко последователно.

— Ще трябва да помагате — предупреди Грийф останалите и започна да разказва: — Старикът Парле е голям чудак. Доколкото го познавам, струва ми се, че не е с всичкия си. Както и да е, чуйте сега историята. Парле е чистокръвен французин. Лично той ми каза веднъж, че е парижанин. И говорът му е чисто парижки. Дойде по тия места много отдавна. Хвана се с търговия и с какво ли не още. И така попадна на Хикихохо. Залови се да търгува, когато разменната търговия беше в разцвета си. На Хикихохо живееха стотина туземци — от бедни по-бедни. Той се ожени за тяхната кралица — според, туземния обред. И когато тя умря, наследи всичките й владения. После избухна епидемия от морбили, от която оцеляха не повече от десетина туземци. Парле, като крал, ги хранеше, а те работеха за него. Трябва да ви кажа, че преди да умре, кралицата роди момиче. Кръстиха го Арманд. Когато момиченцето стана на три години, Парле го изпрати в един манастир в Папеете, а на седем или осемгодишна възраст го изпрати във Франция. Досещате се какво ще излезе, нали? Парле, капиталист и крал на един от островите на архипелага Пуамоту, не можеше да изпрати единствената си дъщеря другаде освен в най-добрия и най-аристократичния френски манастир — знаете, че в добрата стара Франция не съществуват расови предразсъдъци. Възпитавали са Арманд като принцеса, пък и самата тя се чувствуваше принцеса. При това мислеше, че е чистокръвна бяла, и дори не подозираше, че в произхода й може да има нещо не в ред.

И сега идва трагедията. Старецът открай време си беше малко смахнат и толкова дълго живееше на Хикихохо като неограничен властелин, та накрая си въобрази, че е истински крал, а дъщеря му — истинска принцеса. Когато Арманд навърши осемнадесет години, той реши да я прибере при себе си. Натрупал бе вече купища пари, както се казва. Построи огромна къща на Хикихохо, а в Папеете — великолепно бунгало. Арманд трябваше да пристигне с пощенския параход от Нова Зеландия и старецът тръгна с шхуната си да я посрещне в Папеете. И може би всичко щеше да мине благополучно напук на всички надути кокошки и тъпи говеда в Папеете, ако не бе се разразил ураганът. Струва ми се, че това беше годината, когато водата заля Ману-Хуни и над хиляда души се издавиха. Така ли е?

Всички кимнаха, а капитан Уорфийлд добави:

— Тогава плавах с „Магпай“. Бурята ни изхвърли на сушата — шхуната с целия екипаж и готвача. Натика ни в кокосовите палми на четвърт миля от брега. Това стана при входа на Таохайския залив, а се смята, че това пристанище е защитено от бури.

— И тъй — продължи Грийф — старият Парле попада в същия ураган и пристига в Папеете с цяла шапка перли едва три седмици по-късно. Бурята изхвърлила на брега и неговата шхуна, та трябвало да я изправят и да подлагат плазове, за да я довлекат до водата, която била на половин миля.

В това време Арманд го чакала в Папеете. Никой от местните жители не я навестил. Самата тя, по френски обичай, направила посещение на губернатора и на пристанищния лекар. Те я приели, но техните кокошки се били измъкнали от къщи, а след това не й върнали посещението. Да, тя била отритната, отхвърлена от обществото, макар да не подозирала това; но те по деликатен начин я накарали да разбере. Там имало някакъв весел млад лейтенант от един френски крайцер. Тя завладяла сърцето му, но не и ума му. Можете да си представите какъв удар е било всичко това за момичето, образовано, красиво, възпитано като истинска аристократка, разгалено от всичко онова, което може да се купи с пари в старата Франция. Той сви рамене. — Не е трудно да отгатнете края. В бунгалото на Парле имаше един слуга японец. Той видял със собствените си очи разказваше после, че тя постъпила като истински самурай. Взела кинжала — без бързане, без безумна жажда за смърт, — взела кинжала, допряла внимателно острието му там, където е сърцето, и с две ръце го натиснала бавно и уверено.

Парле пристига със своите перли едва след това. Разправят, че имал една перла на стойност шестдесет хиляди франка. Питър Гий я видял и както ми каза, сам предложил за нея толкова. Старецът съвсем се смахнал. Държали го два дена в колониалния клуб в усмирителна риза…

— Чичото на жена му, един стар туземец, го освободил от ризата и го пуснал — прибави отговорникът.

— И тогава старият Парле се развилнял — продължи Грийф. — Ранил с три куршума подлеца лейтенант…

— Така че той лежа три месеца в лазарета — вмъкна капитан Уорфийлд.

— Лиснал чаша вино в лицето на губернатора; бил се на дуел с пристанищния лекар; пребил от бой слугите му туземци; нахълтал в болницата, строшил две ребра и ключицата на един санитар и дим да го няма. Хукнал към шхуната си с револвер във всяка ръка и крещял: „Дайте насам началника на полицията с всичките му жандарми! Нека ме арестуват, ако смеят.“ Й отплавал за Хикихохо. Разправят, че оттогава не е напускал острова.

Отговорникът кимна:

— Това беше преди петнадесет години, оттогава не е мръднал оттам.

— И не е престанал да трупа бисери — каза капитанът. — Луд, съвсем побъркан. Тръпки ме побиват, като се сетя за него. И същински магьосник.

— Какво, кашо? — попита Мълхол.

— Господар на стихиите — така поне вярват туземците. Попитайте ТаиХотаури. Хей, ТаиХотаури, я кажи какво прави старият Парле със стихиите.

— Каквото прави дяволът — отвърна хаваецът. — Нали знам. Каже ли да има буря, ще има буря. Каже ли да няма вятър, няма вятър.

— Да, истински стар магьосник — рече Мълхол.

— Тия бисери носят нещастие — изтърси внезапно ТаиХотаури и мрачно поклати глава. — Парле казва, ще продава. Идват много шхуни. Тогава Парле прави голям ураган и край. Ще видите. Всички туземци казват така.

— Но сега е тъкмо времето на ураганите — усмихна се кисело капитан Уорфийлд. — Туземците не са далеч от истината. Ето, и сега нещо се готви; аз бих предпочел „Малахини“ да е на хиляди мили оттук.

— Той си е смахнат, разбира се — заключи Грийф. — Неведнъж съм се мъчил да го разбера. Но

главата му е съвсем объркана. Осемнадесет години

Арманд беше всичко за него. И досега той понякога вярва, че е жива, но още не се е върнала от Франция. Това донякъде обяснява защо не иска да се раздели с бисерите си. А как ненавижда белите! Никога не забравя, че те са причина за смъртта й, макар почти винаги да забравя, че тя е мъртва…

— Ето на! Къде е вашият вятър?

Платната увиснаха безсилно над главите им и капитан Уорфийлд изруга през зъби. Горещината и без това беше непоносима, а сега, при липсата на вятър,

стана невъзможна. По лицата на всички шуртеше вота, ту един, ту друг поемаше тежко дъх и търсеше жално повече въздух.

— Ето го пак вятъра — изменил е посоката с осем румба. Обърни гикшкотите! Живо!

Матросите се спуснаха да изпълнят заповедта на капитана и цели пет минути шхуната плава право към входа на лагуната, преодолявайки силното течение. Но вятърът отново стихна, сетне духна от предишната посока и пак трябваше да обърнат платната.

Ето и „Нухива“ — каза Грийф. — Пуснали са мотора. Вижте как се нос!и

— Готово ли е всичко? — попита капитанът механика, португалец метис, който се подаде от малкия люк пред самата капитанска кабина, бършейки потното си лице с топка омазнени кълчища.

— Готово — отговори механикът.

— Тогава пускай!

Механикът изчезна в бърлогата си и миг след това се разнесе хъркането и пращенето на заглушителя; но шхуната не можа да запази преднина. Докато тя изминеше два фута, малкият тендер успяваше да направи три и бързо я застигна и изпревари. На палубата му се виждаха само туземци. Човекът, който го