управляваше, им махна насмешливо с ръка за поздрав и довиждане.

— Това е Нари Херинг — каза Грийф на Мълхол, — този едрият, на щурвала. Най-нахалният и най- безсъвестният негодник в целия архипелаг.

След пет минути хавайците на „Малахини“ нададоха радостен вик и всички погледи се насочиха към „Нухйва“. С мотора на тендера бе станало нещо и те го настигаха. Матросите на „Малахини“ се покатериха по мачтите и взеха да се присмиват на съперниците си; малкият тендер се бе наклонил под напора на вятъра, а отливът го отнасяше назад.

— Това се казва мотор! — възхити се Грийф от мотора на „Малахини“, когато пред тях се разкри лагуната и корабът зави, за да пусне котва.

Макар и явно доволен, капитан Уорфийлд изръмжа в отговор:

— Ще си изкара парите, не бойте се.

„Малахини“ се промъкна в средата на малката флотилия, където най-после намери свободно място да хвърли котва.

— Ето го и Айзък с „Доли“ — рече Грийф и махна ръка за поздрав. — И Питър Ги й с „Роберта“. Може ли без него на такава продажба на бисери! А ето и Франчини с „Кактус“. Всички търговци са се събрали. Старият Парле ще вземе добри пари, бъдете сигурни.

— Онези още не са оправили мотора си — присмя се капитан Уорфийлд.

Той се бе загледал натам, където между палмите около лагуната се виждаха платната на „Нухива“.

Къщата на Парле беше голяма двуетажна постройка от калифорнийски дървен материал, покрита с поцинкована ламарина. Тя дотолкова не отговаряше на тънкия пръстен на атола, че стърчеше на пясъчната ивица като някое страшилище. Щом „Малахини“ хвърли котва, капитанът и останалите тръгнаха да посетят Парле, както изискваше учтивостта. Капитаните и търговците от другите кораби се бяха събрали вече в голямата стая и разглеждаха бисерите, чиято разпродажба щеше да се извърши на следния ден. Тъмнокожи слуги — жители на острова и роднини на Парле — сновяха нагоре-надолу и разнасяха уиски и абсент. Между тази необикновена компания с покашлюване и хихикане се движеше и самият Парле — жалка развалина, в която трудно можеше да се познае някогашният висок и силен мъж. Очите му, потънали в орбитите, бяха трескави, бузите му — дълбоко хлътнали. Косата му беше вече оредяла на места, като мустаците и козята му брадичка.

— Господи! — прошепна тихо Мълхол. — Същински дългоног Наполеон Трети — само че изсушен, спечен и спаружен. Кожа. и кости. Нищо чудно, че държи главата си все на една страна. Как иначе ще пази равновесие?

— Ще има буря — каза старецът на Грийф вместо поздрав. — Вие сигурно съвсем не сте равнодушен към бисерите, щом сте дошли в такъв ден.

— Човек и в ада би отишъл за такива бисери — засмя се искрено Грийф и плъзна поглед по изложбата на масата.

— И други са дошли за тях — просъска старият Парле. — Я вижте този! — Той посочи голям великолепен бисер, почти колкото орех, който беше поставен отделно върху парче велур. — Шейсет хиляди франка ми даваха за него в Таити. А утре хората Ще дадат и повече, стига да не ги отнесе ураганът. Този бисер го намери мой братовчед, по-право братовчед на жена ми. Туземец. При това крадец. Взе, че го скри. А бисерът си беше мой. Неговият братовчед, който се пада роднина и на мен — ние тук сме все рода, — го уби, грабна бисера и избяга в Ноо-Нау с кораб. Тръгнах да го гоня, но вождът на

жителите В Ноо-Нау го бе убил заради този бисер, преди да гО стигна там. Да, да, тук на масата има доста мъртъвци. Ще пиете ли, капитане? Вашето лице ми е непознато. Нов ли сте по тия места?

— Това е капитан Робинсън от „Роберта“ — запозна ги Грийф.

— В това време Мълхол се здрависваше с Питър Гий. Не съм и сънувал, че на света има толкова бисери — рече Мълхол.

— Толкова много накуп и аз не съм виждал — призна Питър Гий.

— Колко ли може да струват? — попита Мълхол.

— Петдесет-шейсет хиляди английски лири — за нас изкупвачите. А в Париж… — той сви рамене.

Мълхол избърса потта, която се стичаше в очите му. Всички в стаята се обливаха в пот и дишаха тежко. Лед нямаше, та уискито и абсентът бяха като топъл чай.

— Да, да — кудкудякаше Парле. — Много мъртъвци лежат на тази маса. Познавам добре всички тия бисери. Виждате ли тези три — чудесно подбрани, нали? Един ловец от Великденския остров ги улови за мен само за една седмица. На другата седмица него го улови акула — откъсна му ръката, после получи отравяме на кръвта и това го довърши. А онзи там, големият с неправилната форма, не е нещо особено, ще съм доволен, ако утре ми дадат за него двайсет франка — а е изваден от двайсет и два разтега дълбочина. Ловецът беше от Раротонта. Счупи всички рекорди. С очите си го видях. Но след два часа умря — я дробовете му се бяха пръснали, я бе получил кесонова болест. А как крещеше, преди да умре! На няколко мили можеше да се чуе. Такъв юначага туземец вече не съм видял. Шестима от моите ловци умряха от кесонова болест. И още много хора ще умрат, още много ще умрат.

— Стига си кряскал, Парле! — не се стърпя един от капитаните. — Буря няма да има.

— Ако бях силен, както някога, веднага щях да вдигна котва и да се омета оттук — отвърна Парле със старческия си фалцет. — Начаса щях да се омета, ако бях силен и млад и още можех да усетя вкуса на виното. Но вие ще останете. До един ще останете. Аз и не бих ви съветвал тъй, ако мислех, че ще ме послушате. Лешояди от мърша бягат ли? Ха

Пийнете още по чашка, мои храбри моряци. Да, да, кой ще се излага на опасности заради няколко зрънца от миди! Я вижте тия красавци! Разпродажбата започва утре, точно в десет. Старият Парле разпродава бисерите си и лешоядите се събират… А стария Парле навремето беше по-силен от всички тях и още мнозина ще погребе!

— Ако и това не е мръсен скот! — прошепна отговорникът на Питър Гий.

— И да има буря, какво от това? — каза капитанът на „Доли“. — Хикихохо никога още не е бил заливан.

— Значи вероятно е да дойде и неговият ред — възрази капитан Уорфийлд. — Нямам вяра в този остров.

— Кой кряка сега? — упрекна го Грийф. — Ще пукна от мъка, ако загубя новия мотор, преди да си е изкарал разноските — отвърна мрачно капитан Уорфийлд.

С неочаквана пъргавина Парле се шмугна през тълпата към барометъра на стената.

— Гледайте тук, мои храбри моряци! — извика Парле ликуващ. .

й Човекът, който беше най-близо до барометъра, се взря в него. На лицето му се изписа изненада.

— Паднал е с десет — кратко рече той, но на всички лица се изписа тревога и всеки сякаш беше готов да се хвърли още сега към вратата.

— Слушайте! — изкомандува Парле. В настъпилата тишина долетя шумът на прибоя — необичайно силен, той се разбиваше в брега с грохот и рев.

— Надига се голямо вълнение каза някой и всички се втурнаха към прозорците. Между палмите се виждаше океанът. Огромни сини вълни настъпваха отмерено към кораловия бряг. Няколко минути всички наблюдаваха необикновената гледка, разговаряйки тихо, и всички забелязаха, че вълните стават все по- големи. Океанът, се вълнуваше при пълно безветрие, беше толкова зловещ, че хората снишаваха неволно глас. Парле ги стресна с неочаквания си грак:

— Все още има време да излезете в открито море, храбри джентълмени, нали имате лодки, можете да си измъкнете шхуните от лагуната на буксир.

        — Не се безпокой, старче — каза Дарлинг, помощник-капитанът на „Кактус“, едър двадесет и пет годишен младеж. — Бурята е встрани, на юг, и ще ни отмине. Няма и да я усетим.

Всички въздъхнаха с облекчение. Разговорите се подновиха, гласовете станаха по-гръмки. Някои от търговците дори се върнаха до масата и отново заразглеждаха бисерите. Парле се разкряка още по- силно.

— Така и трябва — насърчи той хората около масата. — И краят на света да настъпи, вие пак ще