— Каква е пък тази гладка ивица? — попита

Мълхол.

— Щил — отговори Уорфийлд.

— Но той се движи със същата скорост, с която и вятърът — възрази Мълхол.

— Иначе не може и да бъде; ако вятърът го застигне, няма да има никакъв щил. Това е двоен шквал. Веднъж попаднах в такъв край Саван. Ама беше един! Бам! — връхлетя ни, после настъпи пълно затишие и пак ни връхлетя. Внимание! Наближава ни. Погледнете „Роберта“.

Вятърът, срещнал на пътя си най-напред „Роберта“, която стоеше с отпуснати котвени вериги, я подхвърли като сламка. Но веригите мигом се опънаха и шхуната, опряна рязко, застана с нос срещу вятъра. Първият напор на бурята подемаше шхуните една след друга, но веригите веднага се изопваха и ги задържаха. Когато котвата дръпна рязко „Малахини“, Мълхол и неколцина от хавайците не успяха да се задържат на крака.

Изведнъж вятърът изчезна. Летящата ивица на шкила ги бе достигнала. Грийф запали клечка кибрит,. без да й прави завет, и тя спокойно се разгоря в неподвижния въздух. Беше полумрак. Облачното небе, надвиснало ниско от часове, сега като че ли легна

връз самия океан.

Но ето че вторият напор на урагана връхлетя „Роберта“ и тя, а след нея и останалите шхуни опънаха веригите. Побелялото от ярост море кипеше с малки пръскащи се вълни. Палубата на „Малахини“ се тресеше. Здраво опънатите фалове барабаняха по мачтите, а целият такелаж тътнеше неистово, сякаш под ударите на нечия великанска ръка. Невъзможно беше да се диша срещу вятъра. Мълхол, който заедно с другите се бе скрил на завет до кабината, се убеди в това; само за секунда дробовете му се напълниха с толкова много въздух, че щеше да се задуши, ако не бе успял да се обърне и да си поеме дъх.

— Невероятно! — промълви той, но никой не го чу. Херман и няколко матроси пълзяха на четири

крака напред, за да пуснат и третата котва. Грийф спря капитан Уорфийлд и посочи „Роберта“. Тя се движеше към тях, влачейки котвите. Уорфийлд извика в ухото на Грийф:

— И ние се мъкнем така.

Грийф се хвърли към щурвала, завъртя го рязко „Малахини“ се обърна наляво. „Роберта“ мина само на петнадесетина крачки от тях с кърмата напред. Грийф и спътниците му махнаха на Питър и капитан Робинсън, който с няколко матроси се суетеше на носа на „Роберта“.

— Питър е решил да се откаже от котвите — извика Грийф. — Ще опита да излезе от лагуната. Нищо друго не му остава, шхуната мъкне котвите.

— Но нашите държат — викна в отговор капитан Уорфиилд. — Вижте, „Кактус“ ей сега ще връхлети върху „Мизи“. Ще се ударят здравата. До този момент „Мизи“ стоеше на едно място, но „Кактус“ я удари с цялата си тежест и я повлече;

Та двете склещени шхуни се носеха ведно по кипналата белота. Виждаше се как моряците режат опъналите се въжета на двата съда, за да ги отделят един от друг.

Освободена от котвите и вдигнала кливера, „Роберта“ се насочваше към протока в северозападния край на лагуната. От „Малахини“ я видяха как се вмъкна в протока и излезе в открито море. Но „Мизи“ и „Кактус“ не успяха да се откачат и бурята ги хвърли на брега, половин миля от изхода на лагуната.

А вятърът непрекъснато се усилваше. Човек трябваше да напряга всички сили, за да издържи на напора му, а ако се наложеше да пълзи по палубата срещу него, след няколко минути съвсем изнемощяваше. Херман и хавайците упорито вършеха своята

работа — връзваха и укрепваха всичко, което може да се укрепи. Вятърът раздра и смъкна от гърбовете им тънките фланелки. Те се движеха бавно, сякаш телата им тежаха с тонове, все търсеха някаква опора и не я пускаха, преди да са се хванали за друга. Свободните краища на въжетата стояха в хоризонтално положение, вятърът ги разнищваше и малко по малко ги разкъсваше и отнасяше.

Мълхолм побутна тези, които бяха около него, и посочи към брега. Навесите на Парле бяха изчезнали,

а къщата му се клатеше като пияна. Вятърът духаше по дължината на атола, така че редицата кокосови палми, разпростряла се на няколко мили предпазваше къщата. Но огромните океански вълни които прехвърляха атола, подкопаваха и рушаха основите й. Тя се бе наклонила вече на една страна и всеки момент щеше да рухне. Тук-таме се виждаха хора, привързани за палмите. Дърветата не се люлееха, не се клатеха. Превити неподвижно от вятъра, те само трепереха зловещо. Под тях по пясъка се стелеше бялата пяна на вълните.

Откъм далечния край на лагуната също прииждаха огромни вълни. Те набираха сила по протежение на десетте мили и ту заливаха шхуните, ту ги вдигаха на гребените си. „Малахини“ започна да зарива нос до самия полубак и от време на време палубата се пълнеше с вода до парапета.

— Сега е време за вашия мотор! — с все сила извика Грийф.

Капитан Уорфийлд се добра пълзешком до механика и даде гръмко и отчетливо нарежданията си.

Моторът заработи с пълни обороти и „Малахини“ — започна да се държи по-добре. И сега зариваше нос във вълните, но не дърпаше така яростно котвената верига. И все пак те не се отпуснаха. Моторът от четиридесет конски сили успя само да отслаби опъна и нищо повече.

Вятърът продължаваше да се усилва. Хвърлила котва до „Малахини“, но малко по-близо до брега с още непоправен мотор и без капитан на борда, ката „Нухива“ беше съвсем зле. Зариваше нос под вълните толкова често и толкова дълбоко, че хората от „Малахини“ губеха надежда да я видят отново.

Към три часа следобед я заляха две вълни една след друга. „Нухива“ вече не се показа. Мълхол погледна въпросително Грийф.

— Издъни люковете — изкрещя в отговор той.

Капитан Уорфийлд посочи „Уинифред“, малка шхуна, която се мяташе и подскачаше от другата страна на „Малахини“; капитанът закрещя нещо в ухото на Грийф, но дой него разбра. достигаха само неясни откъслечни думи — останалото се губеше в рева на урагана,

— Прогнило корито… Котвата го държи…

то самото как се държи още?. . . Старо е като Ноевия ковчег.

След час Херман посочи същата шхуна. Почти цялата й носова част заедно с фок мачтата и битенгите бе изчезнала при резките сътресения от дърпането на котвата. Обърната с борд към вълните, тя попадна между две и предната й част изчезна под водата; така, полупотопена, вятърът я подгони към брега.

Сега бяха останали пет шхуни, от които само „Малахини“ имаше мотор. Страхувайки се да не ги сполети участта на „Нухива“ или „Уинифред“, две от тях последваха примера на „Роберта“: прерязаха котвените си вериги и се понесоха към изхода на лагуната. Първата беше „Дали“, но вятърът отнесе кливера й и тя се разби на брега недалеч от „Мизи“ и „Кактус“. Това не спря „Моана“, която също преряза веригата си и сподели съдбата й.

— Екстра моторче си имаме, а? — извика капитан Уорфийлд на Грийф.

Собственикът на шхуната му стисна ръка.

— Ще си изкара парите! — викна той в отговор. — Вятърът се обръща на юг, сега ще ни е по-леко.

Вятърът духаше с нарастваща сила, но постепенно измени посоката си, докато се обърна на югюго- запад, тъй че трите шхуни застанаха перпендикулярно на брега. Ураганът грабна останките от къщата на Парле, запрати ги в лагуната и ги подгони към оцелелите съдове. Отминавайки „Малахини“, цялата купчина се стовари върху „Папара“, на четвърт миля зад нея. Екипажът се хвърли към бака и след четвърт час отчаяни усилия изхвърли останките от къщата, но „Папара“ загуби фокмачтата и бушприта си.

Вляво от „Малахини“ и малко по-близо до брега стоеше „Тахаа“ — стройна, досущ като яхта, но с несъразмерно тежки рангоути. Котвите й все още я държаха, но капитанът, като видя, че вятърът не отслабва, нареди да отрежат мачтите.

— Заслужавате поздравления за този мотор — каза Грийф на капитан Уорфийлд. — Благодарение на него няма да ни се наложи да режем мачтите.

Капитанът поклати глава със съмнение.

С промяната на вятъра вълнението в лагуната намаля, но сега океанските вълни, прехвърлящи атола, подхвърляха шхуните ту нагоре, ту надолу. На брега почти не останаха палми. Някои бяха покосени, други — изкоренени. Пред очите на хората от „Малахини“ една палма се счупи по средата и горната й част, където се бяха вкопчили трима души, полетя в лагуната. Двама от тях се пуснаха и доплуваха до „Тахаа“. Не след