дълго, непосредствено преди да се смрачи, единият скочи от борда на „Тахаа“ и заплува уверено през пенливите режещи вълни към „Малахини“.

— Това е ТаиХотаури — позна го Грийф. — Сега ще чуем новини.

Хаваецът се хвана за ватерщага, покатери се на носа и запълзя по палубата. Оставиха го да си поеме дъх и да се приюти що-годе на завет при кабината, след което той започна да разказва — откъслечно, по- скоро с жестове, отколкото с думи.

— Нари… Проклет разбойник!… Искаше да открадне. .. перлите… Убие Парле… Човек убие Парле… Никой не знае кой… Трима хавайци, Нари и аз… пет боба в шапката… Нари каза един боб черен. .. никой не знае… Убие Парле… Нари проклет лъжец… Всички бобове черни… И петте черни… Под навеса за копра тъмно… Всички извадиха черни. .. Духна силен вятър… трябваше спасяваме… Всички на дърветата… Тези бисери носят нещастие, нали казах… носят нещастие.

— Къде е Парле? — викна Грийф.

— На дърво… с трима своите хавайци. Нари и един хаваец на друго дърво… Мое дърво отиде по дяволите: аз доплувах до шхуната.

— А бисерите къде са?

— На дървото, у Парле. Нари може да пипне.

Като крещеше в ухото на всеки поотделно, Грийф им повтори разказаното от ТаиХотаури. Вбесен повече от всички, капитан Уорфийлд заскърца със зъби.

Херман се спусна в трюма и се върна с фенер, но щом вдигнаха фенера над кабината, вятърът го угаси. По-голям успех имаха с фенера на компаса, който бе запален с общи усилия.

— Каква приятна нощ! — викна Грийф в ухото на Мълхол. — И вятърът се усилва.

— Каква скорост има?

— Сто мили в час… а може и двеста. Знам ли? В живота си не съм виждал такъв вятър.

Огромните талази, прехвърлящи атола, усилваха вълнението в лагуната. Ураганът гонеше водите на океана на стотици мили обратно, срещу отлива, тъй че отливът съвсем не се чувствуваше. А щом започна приливът, настъпващите към атола вълни станаха още по-големи. Луната и вятърът се бяха сговорили да изсипят върху Хикихохо целия Тихи океан.

Капитан Уорфийлд се върна от машинното, където редовно надзърташе, и съобщи, че механикът лежи в несвяст.

— Не можем да оставим мотора да спре — добави той безпомощно.

— Добре — каза Грийф, — изкарайте механика на палубата. Аз ще го сменя.

Люкът на машинното беше плътно затворен и там можеше да се влезе само през един тесен проход от каютата. Човек можеше да се задуши от горещината и бензиновите изпарения. Грийф огледа набързо, но с опитно око мотора и всички снаряжения в малкото помещение, после духна газената лампа. И заработи на тъмно — блещукаше само краят на цигарите, които палеше една от друга. Колкото и да беше спокоен, скоро пролича, че нервите му започват да не издържат в тази килия, където беше затворен с едно механизирано чудовище, което се напъваше, пъшкаше и стенеше в крещящата тъмнина. Разголен до кръста, изплескан с грес и машинно масло, целият в драскотини и синини, защото при клатушкането си шхуната го подмяташе насам-натам, с глава замаяна от изпаренията, той работеше часове наред, като ту благославяше, ту проклинаше мотора и всичките му части. Запалването започна да изневерява. Горивото постъпваше неравмомерно и, което е най-лошото, цилиндрите започнаха да се прегряват. После направиха съвещание в каютата; механикът взе да ги увещава и да моли да спрат мотора за половин час, за да изстине, а в това време да оправят охлаждането. Капитан Уорфийлд се обяви решително против изключването на мотора. Механикът се кълнеше, че в такъв случай моторът ще свърши и ще спре завинаги. С възпалени очи, целият изпоцапан и изподраскан, Грийф ги изруга и се разпореди както той си знаеше. Заповяда на Мълхол, Херман и отговорника да останат в каютата и да филтрират бензина по два-три пъти. В пода на машинното пробиха отвор и един от матросите започна да облива цилиндрите с вода от трюма, а Гриф се зае да смазва всички подвижни части.

— Не знаех, че сте такъв специалист по бензина — възхити се капитан Уорфиилд, когато Гриф влезе в каютата да глътне малко по-чист въздух.

— Аз се къпя в бензин — процеди яростно той. — Пия бензин. . .

За какво друго Гриф използуваше бензина остана неизвестно защото в този миг „Малахини“ заби рязко нос във водата и всички в каютата се лашнаха в предната стена заедно с бензина, който филтрираха. Няколко минути не можеха да се изправят на крака, валяха се насам-натам и се блъскаха от стена в стена. Върху шхуната се стовариха една след друга три огромни вълни и тя скърцаше, стенеше и трепереше под непоносимия товар на водата, заляла палубата и. Гриф пропълзя до мотора, капитан Уорфиилд изчака удобен момент да се изкачи на палубата.

Той се върна чак след половин час.

— Отнесен е велботът — съобщи Уорфиилд. — и каикът. Всичко е отнесено освен палубата и люковете. Ако не беше моторът, щяхме да свършим. Потдържайте го.

Към полунощ главата и дробовете на механика се прочистиха достатъчно от бензиновите пари и той смени Трийф, който се изкачи на палубата, за да прочисти своите дробове. Присъедини се към останалите, които се бяха сгушили зад кабината, и макар че с ръцете се държаха за каквото могат, за по-сигурно се бяха привързали и с въжета. Това беше една пъстра човешка смесица, защото и за хавайците нямаше друго убежище. Някои от тях по покана на капитан Уорфийлд се вмъкнаха в каютата, но бензиновите пари скоро ги прогониха. „Малахини“ ту изчезваше между вълните, ту щръкваше на гребените им, и хората вдишваха не въздух, а някаква смес от въздух, пръски и вода. — Мръсна работа, Мълхол! — викна Грийф на госта си между две вълни. Мълхол, който се давеше и кашляше, успя само да кимне в отговор. Шпигатите не успяваха да пропуснат

огромният товар вода на палубата. Щом водата се излееше

през единия борт, „Малахини“ се

накланяше с другия или пък вирваше нос към небето

и тогава водната лавина заливаше палубата от край до край. Пороят се устремяваше към стълбите, изливаше се и връз кабината, като потапяше и брулеше укрилите се зад нея хора, после изтичаше като водопад през кърмата. Молхол го видя пръв и го посочи на Гриф. Беше Нари Херинг — свит на кълбо, той се крепеше някак си на палубата, осветена от слабата светлина на фенера: беше съвсем гол, само с колан на кръста, в който беше затъкнат нож.

Капитан Уорфиилд се отвърза и се промъкна как да е между останалите. Когато фенерът освети лицето му, то трепереше от гняв. Видяха го, че вика нещо, но вятърът отнасяше думите му. Той не пожела да се наведе над ухото на Херинг, за да може ония да го чуе. Само му посочи борда. И Нари Херинг разбра. Зъбите му блеснаха в дръзка, подигравателна усмивка и той се изправи — една великолепна фигура на мъж.

— Това е убийство! — викна Молхолм на Гриф.

— Нима той не се готвеше да убие стария Парле? — отвърна Гриф.

В този миг водата се бе отекла от юта и „Малахини“ стоеше в нормално положение. Нари тръгна безстрашно към борда, ала вятъра го повали. Тогава той запълзя и изчезна в тъмнината, но всички бяха уверени, че е скочил през борда. „Малахини“ заби отново нос и когато водата се оттече към кърмата, Гриф се добра до Молхолм и викна в ухото му:

— Няма опасност. Той е известен в Тайти като човека-риба. В състояние е да преплува лагуната и да излезе на другия край на атола — ако от атола е останало нещо.

Подир пет минути, когато новата вълна заля шхуната, върху кабината, и от там върху хората зад нея се изсипаха човешки тела. Гриф и другарите му ги хванаха, изчакаха да се оттече водата и тогава ги свалиха долу и разбраха кои са. Неподвижен, със склопени очи, стария Парле лежеше възнак на пода. Другите двама бяха неговите роднини — хавайци. И тримата бяха голи, потънали в кръв. Счупената ръка на единия хаваец висеше безпомощно. От зиналата рана в черепа на другия течеше обилно кръв.

— Нари ли е извършил това? — попита Молхолм.

Грийф поклати глава.

— Не. Блъснали са се в палубата и кабината.

Изведнъж всички се спогледаха омаяни и недоумяващи. Какво ставаше? Не можаха да проумеят