Отново този звук, устремен към небесната вис! Засичайки по часовника времето на неговата дълговечност, Басет го сравни с архангелска тръба. Той си помисли, че дори градските стени не биха издържали и биха рухнали под напора на този могъщ, властен призив. Вече за хиляден път Басет се опитваше да определи характера на мощния тътен, който цареше над земята и се разнасяше далече наоколо, достигайки укрепените селища на диваците. Планинската клисура, от която прииждаше, трепереше от гръмкия водопад; все нарастваше и преливайки котловината, изпълваше земята, небето и въздуха. Болното въображение на Басет дочуваше в този звук страшния вопъл на митичен гигант, пълен с отчаяние и гняв. Бездънният глас, призивен и настойчив, се устремяваше нагоре, сякаш се обръщаше към други светове. В него звучеше протест, че никой не може да го чуе и разбере.

Така му се струваше на болния. Той отново се опита да определи природата на странния звук. В него се сливаха и гръм, и меко звучене на златна камбана, и сладостен звън на опъната сребърна струна. Но това не беше нито един от тези звуци, нито пък смесица от тях. Нито речникът на болния, нито опитът му можеха да намерят думи или сравнения, за да предадат полифоничността на звука.

Времето минаваше. Минутите прерастваха в часове, а звукът не секваше; само беше изменил тоналността си, постепенно затихвайки и избледнявайки. Звукът изчезваше също така величествено, както се и появяваше. Премина в неспокойно ломотене, в силен шепот и бавно угасна в огромната гръд, която го бе родила, докато се превърна в зловещ гневен ропот, а после в пленително възторжено нашепване. Все още желаейки да бъде чут, той сякаш се опитваше да предаде някаква космическа тайна, да съобщи нещо безкрайно важно и ценно. Сега това беше само отзвук, в него не се чувстваше нито заплаха, нито обещание — той се стапяше. Да, звукът замря, но в продължение на няколко минути все още продължаваше напрегнато да пулсира в съзнанието на болния.

Когато престана да усеща последното дихание на звука, Басет отново погледна часовника. Беше изминал час, преди този тръбен архангелски глас да се разтвори в небитието.

„Значи това е неговата тъмна кула?“ — мислено попита Басет, спомняйки си Браунинг и гледайки сухите си като на скелет ръце. И се усмихна на изникналия във въображението му образ на Роланд, поднасящ към устните си ловджийския рог със също такива слаби ръце. Месеци или години, питаше се той, изминаха от деня, когато за първи път чу този тайнствен призивен глас на брега на Рингману? Басет не би могъл да отговори на този въпрос даже ако от това зависеше животът му. Болестта продължаваше твърде дълго. Басет съдеше за нея по промеждутъците, през които беше в съзнание. Но той не можеше да каже колко дълги бяха периодите на кошмари и несвяст.

А как ли вървят работите на Бейтмън, капитана на шхуната „Нари“, който се занимаваше с вербуване на чернокожи? Дали най-сетне е умрял от алкохолен делириум пияницата помощник-капитан?

Басет отпъди празните мисли и се опита, без да бърза, да си спомни всички събития, случили се с него от деня, когато на брега на Рингману за първи път чу тайнствения зов от дълбините на джунглата и тръгна насреща му. Сагава се съпротивяваше. Басет отчетливо си спомни странното му маймунско личице, на което беше застинал ужас, гърба му, превит под тежестта на калъфите за колекции, пушката и задължителната за естествоизпитателя мрежа в ръцете му. Сагава изплашено бъбреше на разваления си английски: „Мой се бои, в гората много лош хора седи в храсти.“

Басет тъжно се усмихна, спомняйки си за това. Въпреки страха си момчето от Ню Хановър му остана вярно и без колебание го последва в джунглата да търсят източника на чудния звук. Не, този звук не можеше да бъде издаван от дънера с изгорена сърцевина, който разнасяше из дълбините на джунглата вестта за война, както отначало си помисли Басет. И още веднъж сбърка, като реши, че източникът на звука се намира на не повече от час път и че до обяд непременно ще се върне на шхуната.

— Там голям шум, това лошо, там зъл дух — говореше Сагава.

И се оказа прав. Нима още същия ден не му отрязаха главата? Басет потрепери при този спомен. Сагава вероятно беше изяден от тези „лош хора, които седят в храсти“. Басет си представи момчето такова, каквото го видя за последен път — без оръжие и без товар — проснато на тясната пътечка и обезглавено. Да, това стана за някакви си секунди. А само минута преди това Басет видя как Сагава върви след него, прегърбен под товара си. Скоро и той самият изпадна в отчаяно положение. Басет огледа обезобразените чуканчета на пръстите на лявата си ръка, после предпазливо опипа белега на тила си? Замахването на томахавката беше мълниеносно, но Басет успя да отдръпне глава и да отклони удара с ръка. Той заплати за живота си с обезобразените пръсти и неприятната рана на черепа. С един изстрел Басет повали дивака, който едва не го уби, после разпиля туземците, стълпили се около тялото на Сагава, и с удовлетворение отбеляза, че основният заряд беше попаднал в този, който беше хукнал с главата на убития в ръце. Всичко това стана само за миг. На тясната пътека, изпотъпкана от дивите свине, останаха само той, убитият туземец и тялото на Сагава. От тъмните джунгли, издигащи се от двете страни на пътеката, не се чуваше нито звук, нито някакви признаци на живот. За първи път в живота си Басет убиваше човек и при вида на резултата от изстрела започна да му се повдига.

После се втурнаха да го преследват. Басет тичаше по пътеката, а диваците се оказаха между него и брега. Той не знаеше колко души са, защото не ги виждаше. Можеше да бъде само един, можеха да бъдат и сто. Басет беше сигурен, че някои от тях се прехвърляха по клоните, но той само от време на време виждаше безшумно плъзгащи се сенки. Звук на тетива също не се чуваше, но неизвестно откъде към него често се устремяваше ято от къси стрели; те със свистене се забиваха в стволовете на дърветата и падаха на земята. Остриетата им бяха от кост, пъстрите пера от колибри, които преливаха в многоцветна дъга…

Един път — този спомен и сега, след толкова време, предизвикваше доволния му смях — Басет видя над главата си нечия сянка, която се спотаи, щом той погледна нагоре. Не можа да види нищо, но въпреки това рискува и изстреля заряд едри сачми. С пронизителен писък, като разярена дива котка, сянката рухна през зеленината на клоните и се стовари в нозете му. Като продължаваше да реве от ярост и болка, дивакът впи зъби в твърдата кожа на ботуша на Басет. Но той, без да губи време, с удар в главата го накара да замлъкне навеки. Оттогава Басет така свикна с жестокостта, че споменът за това произшествие го накара да се усмихне.

Каква зловеща нощ последва след това! Няма нищо чудно, че всевъзможните видове тропическа треска се бяха вселили здраво в него, мислеше Басет. Спомни си тази мъчителна нощ, когато болката от раните му се струваше дреболия в сравнение с мъките, причинявани му от пълчищата москити. Нямаше спасение от тях, а не смееше да запали огън. Насекомите наляха толкова отрова в тялото му, че до сутринта очите му подпухнаха. Той се луташе като сляп в някакво тъпо вцепенение и му беше безразлично кога ще му отрежат главата и ще я опекат като на Сагава. За едно денонощие рухна физически и морално. Басет едва не полудя от огромната доза москитна отрова, която се изля в кръвта му. От време на време стреляше в сенките, които го следваха по петите. През деня насекомите продължаваха да го мъчат, а отвратителните мухи на цели ята се врастваха към кървящите му рани; трябваше да ги изтръсква и да ги мачка.

В този ден до Басет отново достигна странният звук, който заглуши барабаните на диваците, но вече се чуваше по-отдалече. И тогава той допусна съдбоносна грешка. Като мислеше, че е направил кръг и източникът на звука се намира между него и брега на Рингману, Басет тръгна назад, предполагайки, че върви към крайбрежието. В действителност той навлизаше все по-дълбоко в дебрите на този неизследван остров. Тази нощ омаломощен заспа между преплетените корени на една смокиня, предавайки се изцяло във властта на комарите.

Следващите дни и нощи се запечатаха в паметта му като някакъв кошмар, но добре запомни една гледка. Внезапно забеляза, че се намира в дивашко селище и видя как старците и децата се втурват към джунглата. Избягаха всички, освен едно същество. Някъде точно над главата си Басет чу скимтене, идващо сякаш от ранено животно, и го обхвана ужас. Той погледна нагоре и видя момиче или по-скоро млада жена, която висеше на дървото под лъчите на жаркото слънце, вързана за едната си ръка. Вероятно висеше така от не един ден. Това личеше по изскочилия от устата й подпухнал език. Все още живо, съществото с ужас го наблюдаваше. Вече не може да й се помогне, помисли си Басет, гледайки подутите, явно счупени на няколко места крака и реши, че ще бъде най-добре да я застреля. Тук спомените изчезваха. Басет не знаеше дали е стрелял в жената, не можеше да си представи по какъв начин е попаднал в това село и как е успял да се измъкне от там.