Нгурн се съгласи с това и каза:

— Да, ти си прав, така ще бъде най-добре. Ти все едно няма да се оправиш, защо тогава да се хващаш за някакви броени часове, това е неразумно. И за нас, здравите, ти стана бреме. Вярно, ти си умен и на мене ми беше приятно да беседвам с тебе, но минаха вече много луни, а ние вече почти не разговаряме. В същото време ти заемаш място в колибата ми, неприятно хъркаш като умираща свиня, силно и досадно бъбриш на своя език, който аз не разбирам. Ти смущаваш покоя на душата ми, а аз, когато опушвам глави, обичам да размишлявам за вечността, за светлината и мрака. Ти ме обременяваш, ти нарушаваш хода на мислите ми и не ми позволяваш да постигна висшата мъдрост, която трябва да позная преди да угасна. Над теб вече е надвиснал мрак и затова трябва по-скоро да умреш. Обещавам ти, че през дългите дни, докато обработвам главата ти, нито един човек няма да ни попречи. И тогава ще ти открия много тайни, защото съм стар и зная много и ще нанизвам мъдрост след мъдрост, докато обръщам главата ти в дима.

Направиха носилка и понесоха Басет към неговото последно малко приключение, с което трябваше да завърши голямото приключение, наречено живот. Той почти не усещаше тялото си, не чувстваше даже болка, но съзнанието му се проясни, мислите му просветляха. Наблюдавайки угасването на отиващия си свят, в състояние на тих екстаз той се прощаваше с живота. Легнал на носилката, Басет за последен път видя сумрака под свода на джунглата, хлебното дърво край свещената колиба, мрачната планинска клисура и платото, покрито с черен вулканичен пясък.

Носеха го надолу, в обителта на Червеното божество. Гигантското сияещо кълбо сякаш ей сега щеше да пропее. По изтлелите останки, по дървените идоли стъпваха туземните младежи, носещи Басет при Червеното божество, край живите още жертви, които вдъхваха ужас. И ето, те стигнаха до триножника с висящия таран.

Там Басет, с помощта на Нгурн и Балата, с мъка седна на носилката, леко полюлявайки се от слабост, и с ясен всевиждащ поглед се вгледа в Червеното божество.

— О, само веднъж, Нгурн — каза Басет, впивайки очи в искрящата вибрираща повърхност, която преливаше в алени отблясъци, готови тутакси да се преобразят в звук, в нежно шумолене на коприна, в сребрист шепот, в кадифено пеене на вълшебна свирка, в златен звън на струни, в глух тътен на горски гръм.

— Аз чакам — напомни жрецът след дълга пауза, държейки готова томахавката с дължа дръжка.

— О, само веднъж, Нгурн! — повтори Басет. — Нека Червеното божество заговори, за да мога да чуя как звучи то, а после ще склоня глава, ще вдигна ръката си и тогава ти ще нанесеш своя удар. Но, отивайки във вечната нощ, аз искам, Нгурн, да чуя дивния глас на Червения.

— Обещавам ти, че главата ти ще бъде опушена по-добре от всяка друга досега — увери го Нгурн, като даде знак на стоящите до триножника младежи да залюлеят гредата. — Главата ти ще бъде най-великото произведение на моето изкуство.

Басет тихо се усмихна на суетността на стареца. В същия миг раздвижиха масивната греда. Басет се потопи в екстаза на внезапното гръмоподобно освобождение на звука. Какъв тътен! В него се чуваше звънът на всички най-ценни метали, в него сякаш звучеше хор на ангели. Това не бе само най-чудесният от всички звуци — това бе мъдрият глас на други светове.

О, чудо на звездния метал! Басет ясно виждаше как повърхността на гигантското кълбо потрепва, припламва с ярки огънчета и прелива в оттенъци и звуци.

Времето течеше. Накрая нетърпеливото движение на Нгурн върна Басет към действителността. Той беше забравил стареца. В главата му се мярна мисъл, която го накара да се усмихне. Пушката лежеше до него на носилката, достатъчно беше да натисне спусъка и щеше да раздроби главата си.

Но какъв смисъл има тази измама? Нгурн беше людоед, ловец на черепи, звероподобно същество, но бе по своему човечен и етичен, постъпи с Басет честно. Не, реши той, това е подлост — да излъжа стареца в последната минута; главата ми е собственост на Нгурн и той ще я получи.

И тогава Басет вдигна ръка и склони глава; в този миг съвсем забрави за Балата, която беше само жена, при това нелюбима. Без да гледа, почувства как над него се изви добре наточената томахавка. Сянката на неизвестното се спусна върху него. И докато виждаше секирата, докато още бяха живи нервите и мускулите му, стори му се, че поглежда ясното лице на Медузата-Истина. А когато почувства допира на стоманата и мракът го заля, в последния проблясък на съзнанието видя главата си бавно да се полюшва сред гъстия дим в свещената колиба под хлебното дърво.

© 1991 Силвана Спасова, превод от английски