смущаваше Басет.

Забравил за опасността и за собствения си живот, поразен от невероятното и необяснимо явление, той замахна с ножа, за да удари кълбото с все сила, но Балата го задържа. Тя с ужас се вкопчи в краката му, умоляваше го да не прави това. В бясното си желание да го спре, тя си прехапа ръката до костта.

Той едва ли забеляза това, макар машинално да се поддаде на инстинктивното чувство, и се въздържа от удара. Човешкият живот му се стори безкрайно нищожен пред това величествено знамение от недостъпното битие на звездните светове. Той ритна с крак, като куче, малката уродлива дивачка и я накара да се изправи. Тя тръгна след него около кълбото. Малко по-нататък Басет видя страшно зрелище. Той позна изсъхналия на слънцето труп на деветгодишното момиченце, неволно нарушило свещеното табу на вожда. Не случайно диваците бяха нарекли божеството си Червено, виждайки в него собствения си образ и стараейки се да спечелят благоразположението му с кървави жертвоприношения. Между наказаните Басет видя човек, който беше още жив.

Продължи пътя си, стъпвайки по костите, осеяли тази древна гробница на невинни жертви. Не след дълго Басет видя съоръжението, което караше Червеното божество да устремява своя зов през дивите лесове до далечния бряг на Рингману. Неговата примитивност биеше на очи в сравнение с необикновеното кълбо. Това бе масивна греда, дълга около петдесет фута, охранявана от древността с тотемите на свещената традиция. Бе татуирана с множество богове в шлемове, седнали един над друг в отворената паст на крокодил. Гредата бе окачена на въжета, сплетени от лиани и висеше на огромен триножник от резбовани стволове; от гредата висяха въжета, с помощта на които тя можеше да се люлее и да удря искрящата в разноцветни нюанси повърхност на кълбото.

Ето тук старият Нгурн извършваше своето бутафорно богослужение. Басет силно, почти истерично се изсмя при мисълта, че този чуден пратеник на други светове е попаднал при маймуноподобни людоеди, ловци на човешки глави.

Това бе все едно божието слово да попадне в мръсната бездна, простираща се под ада или скрижалите със заповедите на Йехова да се дадат на маймуните в зоологическата градина, а Нагорната проповед да бъде произнесена в лудница.

Седмиците минаваха бавно. Басет спеше в колибата на жреца, на посипания с пепел под, а над него бавно се поклащаха окачените за опушване глави. Басет нощуваше там не случайно — жените нямаха право да влизат в свещената колиба и следователно той беше недостъпен за Балата, която ставаше все по-досадна с издигането на Южния кръст и приближаване мига на сватбата. Дните си прекарваше в плетен хамак под сянката на хлебното дърво, което растеше пред колибата. Този жизнен порядък се нарушаваше от честите пристъпи на изтощителната треска, по време на които Басет лежеше в колибата на Нгурн. Той се опитваше да пребори болестта, защото страстно жадуваше за живот. Трябваше да оздравее, за да избяга, да мине през равнината и джунглите и да стигне крайбрежието. Оттам с помощта на някоя вербовъчна шхуна можеше да се върне в цивилизования свят и да разкаже на хората за посланика на чуждите светове, почиващ в сърцето на мрачния Гвадалканар, при звероподобните диваци, които му се кланяха.

Понякога нощем, легнал под хлебното дърво, в продължение на часове гледаше как звездите постепенно се скриват зад черната стена на джунглата. Той добре се ориентираше в астрономията и, боледувайки, намираше някакво горчиво удоволствие в размишленията си за жителите на отдалечени слънчеви системи, където плахо от тъмните дълбини на материята се ражда животът. За него не съществуваха граници на времето и пространството. Твърдото му убеждение, че енергията е неизчерпаема, а материята — вечна, не можеше да бъде разколебано от никакви теории за радиоактивно разпадане. Звезди винаги е имало и ще има. Разбира се, в този космически кръговрат всичко си приличаше и с малки изключения би трябвало да има горе-долу една и съща субстанция. Всичко се подчиняваше на същите закони, които бяха нерушими през цялата история на човечеството.

Легнал под хлебното дърво си мислеше, че може би безброй множество очи непрестанно и също така напрегнато гледат към небето за да проникнат в загадките на вселената. И се усещаше частица от незримата верига, свързваща човешките същества от различните части на вселената, същества, които като него мислено са устремени към безкрайността.

Кой е този непознат висш разум, изпратил от дълбините на вселената сияещия пурпурен вестител с неговия небесен глас? Сигурно отдавна вървеше по пътя на научните търсения, път, на който по космическия календар хората от земята бяха стъпили съвсем неотдавна. Нали за да изпрати през черната бездна на вселената своя вестител, този разум е трябвало да достигне висотите, към които човекът, лутайки се пипнешком в мрака на незнанието, така бавно напредваше с цената на потта и кръвта си. Какви са тези висши същества? Достигнали ли са великото братство? Или са признали, че законът на любовта води до слабост и упадък? Или животът е борба? Беше ли безпощадният закон на естествения подбор разпространен из цялата вселена? И кое е най-важно от всичко? Не беше ли мъдростта им и сега затворена в металното сърце на червеното кълбо в очакване на часа, когато първият земен жител ще съумее да я разгадае? Но едно беше несъмнено за Басет: пеещият посланик не беше капка червена роса, случайно отронена от лъвската грива на някое далечно слънце. Червеното божество беше изпратено умишлено, в пеенето му звучеше мъдрият език на звездите.

Колко стихии бяха укротили синовете на космоса, колко тайни бяха разгадали? Без съмнение това огромно кълбо трябваше да съдържа в себе си не само историята на най-великите открития, далеч изпреварили човешката фантазия, които, ако бъдат овладени, ще издигнат неговия обществен и личен живот до недостижимите висоти на чистотата и могъществото. Червеното божество беше велик дар за сляпото, ненаситно и стремящо се към небето човечество. И на него, Басет, се падна великата чест първи да получи посланието на Звездните братя.

Нито един бял, нито един туземец, който не принадлежеше към племето на Нгурн, досега не бе посмял да погледне Червеното божество. Чакаше го смърт. Такъв бе древният закон, който разказа жрецът на Басет. Само син на тяхното племе можеше да лицезре Червения и да остане жив. Но сега положението се беше изменило. Престъпната тайна на Басет знаеше само Балата, която не би го издала от страх, че ще бъде умъртвена в името на Червеното божество. Сега пред Басет стоеше само една цел — да се пребори с изтощителната треска и да се върне в цивилизования свят. Той щеше да организира експедиция и да изтръгне от сърцето на Червеното божество посланието на други светове, дори ако се наложи да унищожи всички туземци на острова.

Но пристъпите на болестта започнаха да се повтарят все по-често. Сега през голяма част от времето беше в безсъзнание. И накрая Басет, въпреки свойствения на неговата силна натура оптимизъм, разбра, че никога няма да преодолее джунглите и да стигне до морето. Южният кръст се издигаше все по-високо, докато животът му бавно си отиваше. Даже Балата разбра, че няма да доживее до сватбата. Нгурн собственоръчно събираше треви за препарирането на главата му и гордо обясняваше колко изкусно ще я обработи. Що се отнася до Басет, това не го възмущаваше. Животът го напускаше така бавно и упорито, че ученият вече не се плашеше от небитието. Той продължаваше да съществува. Периодите на безсъзнание се редуваха с промеждутъци на полубезсъзнателно състояние, смътно и нереално, и той лениво се питаше дали е видял Червеното божество, или необикновеното кълбо му се е привидяло в трескаво бълнуване.

Но ето, настъпи денят, когато сумрачната мъгла се разсея и Басет почувства, че умът му е ясен като камбанен звън, а тялото му е така слабо, че не може да помръдне нито ръка, нито крак. Физическата му обвивка стана безтегловна и в кратката минута на прояснение почувства, че смъртта е редом с него. Разбра, че краят е неизбежен. Но сега Басет не се съмняваше, че действително е видял със собствените си очи Червеното божество, посланика на други светове. И съзнаваше, че ще умре, без да успее да разкаже на света за пеещия вестител, който тук, в сърцето на Гвадалканар, може би бе чакал хилядолетия за да научат хората за него.

Басет взе решение: извика под сянката на хлебното дърво Нгурн и обсъди със стария магьосник условията за осъществяване на последния дял от живота си.

— Зная закона, Нгурн — заключи той, — само син на вашето племе може да лицезре Червеното божество и да остане жив; известно ми е, че на чуждите това е забранено, но нали все пак аз ще умра. Нека младежите от твоето племе ме отнесат до Червения, аз само веднъж ще го погледна, ще чуя как пее и после ще умра от твоята ръка, Нгурн. Тогава всички ще бъдат доволни — ще се изпълни последното ми желание, ти ще получиш главата ми, която чакаш с такова нетърпение, и законът няма да бъде нарушен.