Нгурн нямаше право да докосва скелета, месото или кожата на крокодил. Това беше твърдо определено. На Гнгн също от рождение му беше забранено да пипа жена. Ако някоя го докоснеше, тя само с кръвта си можеше да измие осквернението на вожда. Веднъж Басет видя как по време на игра едно деветгодишно момиче връхлетя върху свещения вожд. Оттогава то изчезна. Балата му каза под секрет, че в продължение на три дни и три нощи момичето е умирало пред Червеното божество. На Балата бяха забранени плодовете на хлебното дърво. Това радваше Басет — какво щеше да прави, ако й беше забранена водата!
За себе си Басет също измисли забрана. Той заяви, че има право да се ожени едва когато съзвездието Южен кръст достигне зенита. Басет разбираше от астрономия и знаеше, че по такъв начин ще получи отсрочка от почти девет месеца. Той смяташе, че за това време или ще умре, или ще успее да избяга към крайбрежието, след като узнае тайната на Червеното божество и източника на странния звук. Отначало мислеше, че божеството е гигантска статуя като колоса на Мемнон, пееща при определена температура под действието на слънчевите лъчи. Но после се отказа от тази хипотеза — веднъж след един военен набег група пленници беше принесена в жертва на Божеството през нощта, по време на дъжд, и Червения дух пееше още по-силно, макар че в дадения случай слънцето не можеше да играе подобна роля.
С Балата или в компанията на други диваци Басет можеше свободно да броди из джунглата, но му беше забранено да ходи в посоката, която обитаваше Червеното божество. Той стана още по-внимателен към Балата, като не забравяше при това да следи дали по-често се къпе в ручея. Като всяка жена Балата беше способна на всякакво предателство в името на любовта. И макар видът й да предизвикваше отвращение, а ласките й да го докарваха до отчаяние, макар страшното й лице да преследваше Басет в нощните му кошмари, все пак, независимо от всичко, той усещаше в нея оная първична сила на пола, която въодушевяваше Балата и правеше собствения й живот по-малко ценен от щастието на любимия, чиято жена се надяваше да бъде. Жулиета или Балата? По какво се отличаваха те една от друга? Нежният и изтънчен продукт на високоразвита цивилизация и неговият звероподобен първообраз, изостанал със сто хиляди години?… Съществена разлика между тях той не виждаше.
Басет беше преди всичко учен и след това хуманист. В дебрите на гвадалканарската джунгла той провеждаше опит по същия начин, както би проверявал някоя химична реакция в лабораторията си. Усърдно се преструваше на влюбен и в същото време все по-упорито настояваше Балата да го заведе при Червеното божество. История, стара като света, мислеше си той, жената винаги трябва да плаща.
Това се случи, когато седяха на брега на ручея и ловяха непознати на Басет черни рибки със златист хайвер (те често навлизаха в сладки води и във всякакъв вид — живи и вмирисани, се смятаха за деликатес). Като чу желанието му, Балата се хвърли ничком в калта, обгърна с ръце краката му и започна да ги целува, хлипайки така, че по кожата му хукнаха мравки. Балата го молеше да я убие, но да не иска невъзможното. Тя му разказа, че страшно наказание очаква всеки, нарушил табуто на Червеното божество — цяла седмица изтезания. Басет я слушаше и се убеждаваше, че още недостатъчно добре знае как един човек може да изтезава друг.
И все пак Басет настояваше: мъжката му воля трябва да бъде изпълнена дори с риск за живота й; той трябва да проникне в тайната на Червеното божество дори ако тя плати за това с бавна, мъчителна смърт.
Балата беше само жена и отстъпи. Тя го поведе в забранената зона на джунглата. Стръмният планински рид, който се простираше от север, се срещаше тук със също такъв рид, идващ от юг, образувайки дълбока черна клисура, през която минаваше потокът, където Балата и Басет ловяха риба. Около миля пътеката вървеше по края на клисурата, после рязко се издигаше нагоре. Те минаха край варовикови наноси, които привлякоха вниманието на геолога Басет. Спирайки от време на време заради слабостта му, те се катереха по обраслите с мъх височини, докато излязоха на голо плато. Басет видя, че то е покрито с тъмен прах от вулканичен произход. Помисли си, че джобен магнит лесно би могъл да привлече няколко от тези черни лъскави зрънца.
Като държеше Балата за ръка и я подканваше да върви напред, Басет най-после се озова пред целта на своето пътешествие. В центъра на платото зееше огромна яма, която без съмнение имаше изкуствен произход. Тутакси си спомни всичко от историите на пътешествията из Южните морета, в главата му забръмчаха отделни дати, откъслечни събития. Тези острови бяха открити от Мендана. Беше ги нарекъл Соломонови, като мислел, че е намерил легендарните рудници на цар Соломон. Много хора се бяха смели на детската доверчивост на стария моряк, а сега самият Басет стоеше на ръба на рова, който му напомняше диамантените мини в Южна Африка.
Но това, което видя долу, по-скоро напомняше перла, в която се преливаха всички цветове на дъгата. Това беше перла-гигант. Перлите от цялата земя, събрани на едно място, пак не биха достигнали големината й, а цветът й не приличаше нито на цвета на бисера, нито на каквото и да било друго. Когато видя неповторимия цвят на Червеното божество, Басет разбра, че пред него е именно то. Това бе кълбо с идеална форма, около двеста фута в диаметър; горната му част се подаваше на около сто фута над ямата. Сякаш повърхността на кълбото бе покрита с някакъв лак. Изумителната полировка можеше да бъде направена и от човек, но, разбира се, не и от ръцете на диваците. Лакът беше с изключително красив ярко-вишнев оттенък и изглеждаше, че са положени няколко слоя. Кълбото искреше на слънцето и преливаше в многоцветно сияние.
Напразно Балата молеше Басет да не слиза долу. Търкаляше се в калта, умолявайки го да остане, но когато той все пак се заспуска по пътечката, лъкатушеща по стените на гигантския овраг, Балата се помъкна след него превита и хленчеща. Червеното божество бе извадено от земята като голяма ценност — в това нямаше никакво съмнение. Диваците, които живееха в дванадесетте околни села, бяха твърде малко, а оръдията им се отличаваха с крайна примитивност, затова Басет реши, че само благодарение на труда на много поколения е могъл да бъде изкопан този гигантски ров.
Дъното на обширната яма беше осеяно с изсъхнали скелети, между които се търкаляха дървени и каменни изображения на идоли, обезобразени и изпочупени. Някои от тях бяха изрязани от яки дървесни стволове, дълги 40–50 фута и украсени с непристойни тотемични рисунки. Той забеляза отсъствието на акули и костенурки, които така често се появяваха в култовите предмети на живеещите по крайбрежието туземци. Порази го повтарящото се изображение на шлем. Какво можеха да знаят за шлемовете тези диваци от дебрите на Гвадалканар? Може би воините на Мендана са носели шлемове и са проникнали тук преди няколко века? А ако не, откъде тогава е дошъл този мотив?
Промъквайки се из купищата осакатени идоли и кости, съпровождан от хленчещата Балата, Басет доближи плътно Червеното божество и леко го докосна с крайчеца на пръстите. Не, това не можеше да бъде лак. Лакираната повърхност би била гладка, а тази беше набраздена от гънки и вдлъбнатини, навсякъде се виждаха следи от опити за топене. Кълбото можеше да бъде само метално, но Басет знаеше, че на Земята няма нито един метал или сплав, наподобяващи този. Цветът бе естествен и явно му принадлежеше.
Басет погали повърхността на кълбото и изведнъж гигантската сфера трепна, оживя и запя. Това беше невероятно! Тя ечеше от такова почти недоловимо докосване! Кълбото сякаш отговаряше на ласката му с ритмични вибрации, които преминаваха в шепот, шумолене и мънкане. Звуците поразяваха с разнообразието си: в тях се чуваше тънко, едва доловимо в нюансите си свирене и упоително сладостният глас на вълшебна тръба. Басет реши, че така би звучала камбаната на боговете, летящи към Земята от просторите на Космоса.
Той хвърли въпросителен поглед към Балата, но тя, като чу пеенето на Червеното божество, със стон падна ничком сред костите. Ученият започна внимателно да разглежда странното същество. То е кухо и е направено от неизвестен за нас материал, реши Басет. Да, още в древни времена някой справедливо го е нарекъл Роден от Звезда. Само звездите биха могли да го изпратят на Земята. В него бяха въплътени знанията и умението на други светове. Неговата идеална форма не можеше да бъде резултат на случайност. Безспорно кълбото беше творение на висок ум, проникнал в тайните на метала. Басет изумено го гледаше, а в ума му се мяркаха стотици хипотези, обясняващи появата на този странник, който се беше осмелил да прекоси звездното небе и сега стоеше пред него, измъкнат от земята благодарение на упорития труд на людоедите.
Може би цветът му беше резултат от нагряването на някакъв известен метал? Басет заби острието на джобното си ножче в повърхността на гиганта, опитвайки се да установи природата на материала. Кълбото с протестиращ тътен отговори на това докосване. То зазвъня с прозрачен златист звън. Звукът се спускаше и издигаше, той се разширяваше и беше готов да прерасне в онзи всепоглъщащ гръм, който така често
