Много смътни видения се сменяха в главата на Басет, когато си спомняше тези ужасни странствания. Картините изчезваха така бързо, както се появяваха. Той се видя как нахлу в друго село от десетина колиби и със сачми прогони всичките му обитатели в джунглата. В селото остана само един грохнал старец, който нямаше сили да бяга. Той плюеше в белия човек, кълнеше и злобно ръмжеше, когато Басет измъкваше от пръстената пещ ухаещо печено прасенце, повито в листа. Тук, в това село, Басет беше обхванат от безсмислена жестокост. Като свърши с яденето, той взе едно бутче със себе си и на тръгване подпали с лупата покрива на колибата.
Но още по-незаличима следа остави в душата на Басет зловонната влага на джунглата. Самият въздух беше пропит от зло, там винаги цареше сумрак. Слънчевите лъчи с труд пробиваха плътната зеленина на листата, които образуваха нещо като покрив на височина стотина фута от земята. Под този навес живееше чудовищното гнило царство на растенията паразити, родени от тлен и процъфтяващи в мрака на смъртта. И Басет се промъкваше през тези мрачни дебри, преследван от плъзгащите се сенки на людоедите — духовете на злото, които не се решаваха да влязат в бой с него, но твърдо знаеха, че рано или късно ще го изядат. Басет си спомняше, че в минутите на прояснение се чувстваше като ранен бизон, преследван из прерията от глутница койоти, прекалено страхливи, за да го нападнат, но уверени, че краят му е неизбежен и тогава ще се натъпчат на воля. И както рогата и твърдите копита на бизона го защитаваха от койотите, така пушката на Басет държеше на безопасно разстояние размазаните сенки на диваците от Соломоновите острови.
Но настъпи денят, когато Басет стигна до тревиста равнина. Джунглата изведнъж свърши като отрязана с божествен меч. Зловещата черна стена на гората се издигаше на височина стотина фута и непосредствено в подножието й растеше мека нежна трева, която радваше окото и се простираше на много километри. Равнината свършваше с планински зъбер, издигнат още в древни времена от някое земетресение и размит от тропическите дъждове. Басет се опияняваше от вида на тази трева. Той пълзеше, вдишвайки аромата й, потапяше с наслада лице в нея и накрая се разрида.
И в този миг отново се чу чудният мощен звук, ако в думата „мощен“, както по-късно често мислеше Басет, можеха да се вместят безпределността и неговата нежност. Бе нежен като никой друг звук на света, бе титанично могъщ, сякаш го раждаше металното гърло на някакво неизвестно чудовище. Гласът сякаш зовеше Басет през безкрайните простори на саваната, благославяйки многострадалната му измъчена душа.
Басет си спомни как лежеше неподвижно, заровил мокрото си от сълзи лице в тревата и, вече без да плаче, се вслушваше в чудния глас и недоумяваше как е могъл да го чуе от брега на Рингману. Явно някакъв каприз на въздушните течения беше позволил на звука да долети от толкова далече. Това можеше да не се повтори още хиляда, още десет хиляди дни. Но беше станало така, че благоприятните условия се бяха създали точно този ден, когато той слезе от шхуната „Нари“ за няколко часа, за да попълни колекцията си. Басет търсеше знаменитата гигантска тропическа пеперуда с размах на крилете цял фут — те са така кадифени и тъмни, както сумракът на джунглата. Пеперудата обикновено кацаше по върховете на дърветата и можеше да бъде свалена само с изстрел. Затова Сагава носеше след Басет пушка сачмалия.
Два дни и две нощи Басет пълзя по равнината. Не му беше лесно, затова пък преследвачите му останаха в джунглата. Той би умрял от сушата, ако тропическият дъжд, превалял на втория ден, не бе утолил жаждата му.
А след това се появи Балата. В сянката на първите дървета — там, където саваната се сменяше с гъсти планински джунгли, той се строполи с мисълта, че ей сега ще умре. Отначало Балата, като видя неговата безпомощност, диво зави от радост, канейки се да му пръсне черепа с един дебел клон. Но може би тази крайна безпомощност я привлече, може би не го довърши от любопитство. Във всеки случай тя не го удари. Като отвори очи и мислено се приготви за удара, Басет видя, че жената внимателно го разглежда. Особено я поразиха сините му очи и бялата кожа. Тя спокойно приклекна до него, плю върху ръката му и започна да изтрива от нея многодневната лепкава мръсотия на джунглата, от която кожата бе изгубила природната си белота.
Всичко в тази жена поразяваше Басет. Той се усмихна на този спомен, защото по отношение на дрехите тя бе наивна като Ева до произшествието със смокиновото листо. Набита и в същото време мършава, с непропорционално развити крайници и мускули, наподобяващи конопени въжета, от ранно детство покрита с мръсотия, измивана само от случайните дъждове, тя представляваше най-непривлекателната разновидност на жена от дивите племена; нали като учен имаше възможност да оцени. Гърдите й свидетелстваха едновременно за младост и за зрялост. И като оставим настрана всичко останало, за принадлежността й към женския пол можеше да се съди по единственото й украшение — свинската опашчица, която се люлееше на лявото й ухо. Тя беше отрязана толкова скоро, че още кървеше: капките падаха по рамото на жената и застиваха като разтопен восък на свещ. А лицето й! Сбръчкана кожа, монголски нос с обърнати ноздри, уста с огромна издадена горна бърна, скосена брадичка и накрая остри зли очи, мигащи като на маймуна в клетка.
Даже водата, която му донесе в един лист, и парчето вмирисано свинско месо не можеха да изкупят в очите на Басет чудовищното й безобразие.
Като хапна малко, Басет затвори очи, за да не я вижда. Но Балата непрекъснато и насила му отваряше очите, за да се полюбува на техния син цвят. И тогава отново се разнесе същият звук. Изглеждаше, като че този път източникът му е по-близо, но Басет знаеше, че още много часове изнурителен път го делят от тайнствения глас. На Балата звукът направи много силно впечатление. Тя се сви и извръщайки лице, започна да стене, зъбите й трескаво затракаха от страх. Гласът звуча цял час, после Басет затвори очи и заспа, а Балата пропъждаше мухите.
Събуди се чак през нощта. Балата беше изчезнала. Басет усети прилив на нови сили — беше така изпохапан от москитите, че вече не чувстваше отровата им — и, затваряйки очи, спа непробудно до сутринта. След време Балата се върна с още няколко жени. Далече от красавиците, те все пак бяха по- малко уродливи. От начина, по който се държеше Балата, стана ясно, че го смята за своя плячка, своя собственост. Тя така се гордееше с находката си, че това би могло да му се стори комично, ако положението, в което беше изпаднал, не беше така отчайващо.
По-късно, след прехода, който му се стори необикновено дълъг и труден, Басет се строполи под хлебното дърво пред входа на свещената колиба, докато Балата енергично отстояваше правото си върху него. Нгурн, с когото Басет трябваше да се запознае като с главен магьосник, жрец и лечител на селото, искаше да получи главата му. Останалите туземци, които ги бяха заобиколили, хилещи се и врещящи като маймуни, не по-облечени и не по-малко безобразни от Балата, жадуваха да получат тялото му, за да го опекат и изядат. Тогава Басет още не разбираше езика им, ако може да се нарекат така грубите звуци, с чиято помощ диваците се обясняваха, но той схвана същността на спора им, особено когато тези маймуноподобни люде започнаха безцеремонно да го опипват, сякаш бе заклан добитък в месарница.
Сигурно щеше да се наложи Балата да отстъпи плячката си, ако не се беше случило следното: един от мъжете, който с интерес разглеждаше заредената пушка на Басет, без да иска, бе вдигнал петлето и бе натиснал спусъка. При изстрела коремът на дивака получи ритник от приклада, а зарядът пръсна главата на един от участниците в препирнята. Балата избяга заедно със съплеменниците си и Басет успя да си прибере оръжието преди да се завърнат, макар че върху съзнанието му вече падаше пелената на настъпващата треска. Когато диваците отново затвориха кръга, независимо че го тресеше, а очите му сълзяха, той впрегна волята си и успя да им вдъхне страх с помощта на някои прости чудеса — часовник, компас, леща и кибрит. В заключение тържествено и внушително застреля едно тичащо прасе и на часа изгуби съзнание.
Басет напрегна мускулите на ръцете си, проверявайки колко сили са му останали и бавно, с мъка се изправи на крака. Беше крайно изтощен, но все пак през всичките дълги месеци на боледуването не се беше чувствал така силен, както днес. Той се страхуваше от рецидиви, повтаряли се вече неведнъж. Без каквито и да било медикаменти, даже без хинин, той още устояваше на натиска на най-страшната тропическа треска. Но докога ще му стигнат сили за борба с нея? Този въпрос го измъчваше през цялото време. Басет като истински учен не можеше да умре преди разгадаване тайната на странния звук.
Подпирайки се на тоягата, той се затътри към свещената колиба, където в мрака царстваха Нгурн и Смъртта. Тази колиба беше за Басет така тъмна и зловеща, както и самите джунгли. Но там седеше словоохотливият старец Нгурн, негов приятел и събеседник, който с удоволствие спореше и разглаголстваше сред пепелището на смъртта. Сред дима и саждите той бавно обръщаше човешките глави, закачени на черните греди. В часовете, когато съзнанието не напускаше Басет, той овладя примитивния по съдържание,
