Александра застана пред тоалетката си и погледна часовника над камината. Преди час и половина Джордан бе влязъл в спалнята, която бе до нейната, и тя бе чула как казва на камериера си, че тази вечер ще бъде в „Уайтис“. А преди двайсет и пет минути бе излязъл.

„Уайтис“ бе близо до къщата на Линдуърди и за да не рискува да срещне Джордан, младата херцогиня реши да изчака достатъчно, преди да потегли.

Със сигурност вече трябваше да е пристигнал, реши тя и се обърна към камериерката, която старата херцогиня бе наела за нея.

— Как изглеждам. Мари? — попита весело, макар да знаеше, че никога не е изглеждала по-добре.

— Ще ги зашеметите, ваша светлост — отвърна камериерката.

— Точно от това се притеснявам — усмихна се Александра, хвърляйки поглед към прекрасната шифонена рокля с цвят на нежно-жълт нарцис.

Носеше подходящи ръкавици. На шията и ушите й проблясваха диаманти.

Семплата прическа подчертаваше чертите на лицето й, придаваше й по-изискан вид.

Когато взе малката си, украсена с мъниста чантичка, Александра рече весело:

— Не ме чакай. Мари. Ще прекарам нощта в дома на приятел. — Това не бе точно така, но тя нямаше никакво намерение да позволи на Джордан Таунсенд да я люби пак.

„Уайтис“, най-престижният мъжки частен клуб в Англия, изглеждаше точно така, както когато Джордан го бе посетил за последен път преди повече от година. Но все пак от момента, в който влезе, усети, че тази вечер има нещо различно.

Беше различно, но и същото. Около ниските масички все още бяха подредени кресла, така че господата да се облягат удобно назад, докато губят или печелят състояния на карти. Голямата книга, където се записваха залозите — тя бе толкова свята за комарджиите, колкото Библията за вярващите — все още стоеше на обичайното си място. Само че тази вечер около нея се бе събрала доста по-голяма тълпа и докато минаваше край посетителите, Джордан кимна.

— Хоторн! — възкликна възторжено някой — прекалено възторжено, а мъжете, навели се над книгата, се изправиха и бързо тръгнаха към него.

— Чудесно е, че се върна, Хоук — каза лорд Хърли, разтърсвайки ръката на Джордан.

— Радвам се да те видя — продължи някой друг, докато приятелите и познатите му го притиснаха във въодушевлението си да го поздравят. Даже прекалено въодушевени, помисли си херцогът.

— Пийни нещо, Джордан — мрачно изрече Джон Камдън, взе чаша с мадейра и я пъхна в ръката на приятеля си.

Усмихнат и леко объркан от странното поведение на Камдън, Джордан върна чашата на сервитьора.

— Уиски — каза, извини се и застана пред книгата за залози. — На какви глупости залагат днес младежите? — попита. — Надявам се не и на състезания с прасета.

Шестима души рязко застанаха на пътя му, закривайки книгата, и едновременно започнаха да говорят.

— Какво странно време… Само през какви ужаси сте минали… Разкажете ни… Как е лорд Антъни?… Добре ли е баба ви?

Без Джордан да забелязва, Джон Камдън поклати глава, показвайки по този начин колко безполезна е тази блокада пред книгата за залози, и мъжете, застанали на пътя на херцога, се отдръпнаха смутено.

— Баба ми е добре, Хърли — отвърна той проправяйки си път до книгата. — Тони също. — Започнала разлиства страниците, за да стигне до днешната дата. Имаше всякакви залози. Кога ще е първата снежна буря или колко ще тежи първородното дете на стария Баскомб.

Преди осем месеца, забеляза насмешливо той, младият лорд Торнтън бе заложил хиляда лири, че младият му приятел Ърл Стенли ще остане в леглото си със стомашни болки след два месеца на двайсети декември. На деветнайсети декември Торнтън се бе обзаложил със Стенли за сто лири, че няма да може да изяде две дузини ябълки наведнъж. Стенли бе спечели този облог. Но на следващия ден бе загубил хиляда лири. Джордан се изсмя, хвърли поглед към приятелите си и сухо отбеляза:

— Виждам, че Стенли е все толкова наивен.

Бе традиция по-възрастните и по-мъдри членове да обсъждат залозите на по-младите.

Преди забележката на Джордан би предизвикала приятелите му да отвърнат с весели разкази за други залози или с шеговити припомняния за някои негови издънки. Но днес мъжете му се усмихнаха неспокойно и замълчаха.

Той им хвърли объркан поглед и отново насочи вниманието си към книгата за залози. Всички застинаха, а господата по масите прекъснаха играта си. Само след миг той бе сигурен, че знае причината за странната атмосфера около него — през месеците май и юни страниците на книгата бяха пълни със залози за това за кой от ухажорите си, а те бяха дузини, щеше да се съгласи да се омъжи Александра.

Раздразнен, но не и изненадан, Джордан обърна страницата и видя залози за състезанието на кралицата и за това дали Алекс ще върже панделката си на неговия ръкав.

Повечето от залозите бяха за него… въпреки че няколко души бяха заложили срещу него: Карстеърс, херцогът поклати иронично глава, бе заложил хиляда лири срещу него. Типично!

Следващият залог също бе срещу него — беше доста голям — от две хиляди и седемнайсет лири и два шилинга — Карстеърс бе гарант, но залогът бе от името на…

Гневът обзе Джордан, докато се изправяше и се обръщаше към приятелите си.

— Извинете ме, господа — изрече той, — но току-що си спомних, че тази вечер имам друг ангажимент. — И без дори да ги погледне, излезе.

Шестимата мъже се спогледаха.

— Отива при Карстеърс — мрачно обяви Джон Камдън и всички кимнаха.

Но грешаха.

— Към дома — нареди Джордан на кочияша си. По горната част на Брук Стрийт цареше спокойствие, докато той се чудеше какъв урок да даде на упоритата си и крайно невъзпитана съпруга.

Никога през живота си не се бе изкушавал да удари жена, но сега единственото, което му хрумваше, бе да влезе при жена си и да я натупа. Това бе, реши той, достатъчно наказание за детинското й неподчинение.

А след това, помисли си, щеше да упражни съпружеските си права!

В настроението, в което бе в момента, щеше да го направи. Но както го уведоми Хигинс, когато бързо мина покрай него и се насочи нагоре. Александра не си бе вкъщи.

При новината, че съпругата му открито не се подчиняваше на изричната му заповед и е излязла, кръвта му направо кипна.

— Доведи ми камериерката й — настоя Джордан с глас, който накара Хигинс да отстъпи към стената, преди да се затича да изпълни задачата.