дузината легла тук в Лондон, на една от дузината си любовници, които според клюките винаги бяха готови да приемат неговите милувки. Без съмнение снощи бе направил точно това. Вероятно бе отишъл при любовницата си. Тази вечер със сигурност щеше да направи същото, преди да се върне в нейното легло.

Мисълта толкова я разгневи, че направо й прилоша. Тя огледа стаята, сякаш търсеше начин да избяга. За собственото си добро трябваше да се махне оттук. От него. Не искаше още веднъж да се изправи пред емоционално унищожение. Търсеше само спокойствие. Мир и спокойствие до края на живота си.

При мисълта да напусне Лондон и новите си приятели я прониза чувство на загуба, но то бе заглушено от копнежа да намери мир и спокойствие другаде. Той си бе вкъщи само от един ден, а ревността вече започваше да я мъчи. Идеята да се върне в Моршам, която й бе хрумнала вчера по време на разговора й с Мелъни, сега й се стори още по-привлекателна.

Но ако искаше да си възвърне стария начин на живот, знаеше, че не бива да чака помощ от съдбата. Съдбата никога не бе на нейна страна. Съдбата я бе насилила да се омъжи за човек, който не я искаше и който на всичкото отгоре бе женкар. Съдбата го бе върнала и сега от нея се очакваше да се предаде на чара на мъж, който все още не я искаше и не само че бе прелъстител, но бе арогантен, безчувствен и тираничен!

Жените, както бе научила с болка, бяха за него като добитъка, и по-точно тези от по-висшето общество, където заради потеклото бяха избирани като кобили от мъже, които се чифтосваха с тях, за да създадат наследник. После кобилите бяха пускани на паша. Тя обаче не беше от висшето общество, напомни си Александра окуражително. Тя се бе грижила за себе си, за майка си, за къщата си и за двама възрастни прислужници доста добре още когато бе едва на четиринайсет години.

Със сигурност сега, когато вече бе жена, можеше да се върне към предишния си начин на живот и да продължи да се справя дори и още по-добре. Щеше да върши това, на което се бе надявал дядо й — щеше да продължи оттам, докъдето бе стигнал той, а именно да учи децата да четат и да пишат. Сега тя бе почтена, омъжена жена и бе сигурна, че селяните няма да я отлъчат от обществото заради мимолетно отклонение от приличието. А дори и да го направеха, Алекс си помисли, че би предпочела да живее като отхвърлена, докато й простят, вместо да е в сегашното си положение — перце, подвластно на поривите на вятъра, съдбата и на един груб и неукротим мъж.

Беше време, реши тя непоколебимо, сама да определя как да живее. Изглеждаше й съвсем просто да се върне назад. Ще си отиде вкъщи и ще бъде господарка на живота си. Но за да постигне това, трябваше да разубеди неразбрания си мъж да се откаже от желанието си да я задържи като съпруга. Освен това се нуждаеше от пари.

Точно това я притесняваше най-много. Парите, с които разполагаше, бе последната тримесечна издръжка, която Тони й бе дал, но те нямаше да стигнат, за да наеме къщурка, да купи дърва за зимата и други продукти, от които тя, Филбърт и Пенроуз щяха да се нуждаят. За тази цел щяха да са й нужни поне десет пъти повече. Можеше да продаде бижутата, които херцогинята и Тони й бяха дали, но те бяха семейно наследство и не й принадлежаха. Единственото ценно нещо, което притежаваше, бе часовникът на дядо й. Щеше да го продаде, реши младата жена с болка. Щеше да й се наложи да го продаде, и то бързо, без да губи ценно време. Защото времето, както бе разбрала, бе съюзник на Джордан и неин враг. Ако Джордан разполагаше с достатъчно време и близост, тя се опасяваше, че той щеше да я накара да се разтопи в прегръдките му.

Почувствала се малко по-добре сега, когато имаше план, Александра отиде до масата, където винаги пиеше чай след фехтовката си с Тони, и седна. Тъкмо си наливаше чай, когато двамата й възрастни приятели застанаха пред нея.

— Божке, госпожице Александра, този път наистина се забъркахте в голяма каша — възкликна Филбърт нетактично, взирайки се с късогледите си очи в лицето й. Като кършеше ръце с безпокойство, той седна срещу нея, както бе правил винаги когато бяха едно „семейство“ в Моршам. Пенроуз се настани срещу него и се приведе напред, напрягайки се да чува, когато Филбърт продължи: — Чух какво ви каза херцогът, когато останахте насаме, и го разказах на Пенроуз. Вашият съпруг е корав човек и това си е чистата истина, иначе нямаше да ви се сопне така. Какво ще правим? — попита той.

Алекс погледна двамата старци, които се бяха грижили за нея през целия й живот, и се усмихна сърдечно. Знаеше, че няма смисъл да ги лъже.

— Искам да се върнем в Моршам — рече, отмятайки косата от челото си.

— Моршам! — прошепна почтително Пенроуз, сякаш казваше „рай“.

— Но за това са ми нужни пари, а са ми останали само парите от последната издръжка.

— Пари! — каза мрачно Филбърт. — На вас никога не са ви достигали парите, госпожице Александра. Дори и когато татко ви бе жив, да бъде проклет…

— Престани — прекъсна го веднага Алекс. — Не е хубаво да се говори така за мъртвите.

— Аз — съобщи Пенроуз със силна неприязън — съжалявам, че спасихте живота на Хоторн. Вместо да застреляте неговия убиец, трябваше да застреляте него.

— А после — изрече Филбърт — трябваше да пронижете сърцето му с кол, така че вампирът да не се връща от мъртвите и да ви преследва!

Тази гневна реч накара Алекс да потрепери и да се засмее. После стана сериозна, пое си дълбоко дъх и с решителен и нетърпящ възражения тон каза на Пенроуз:

— Златният часовник на дядо ми е в шкафче до леглото ми. Искам да го вземеш, да отидеш на Бонд Стрийт и да го продадеш на бижутера, който ти предложи най-много.

Старецът отвори уста да противоречи, но видя упоритото изражение на лицето й, и неохотно кимна.

— Направи го сега, Пенроуз — изрече тя с болка в гласа, — преди да съм размислила.

Когато той излезе, Филбърт се протегна през масата и докосна господарката си.

— С Пенроуз сме скътали малко парици през последните двайсет години. Не е много — седемнайсет паунда и два шилинга.

— Не. В никакъв случай — каза упорито Алекс. — Вашите пари са…

В коридора се чуха стъпките на Хигинс и Филбърт скочи на краката с учудваща лекота.

— Хигинс посинява всеки път, когато ни види да разговаряме приятелски — изрече той, грабна жълтата ленена салфетка на Александра и енергично започна да бърше масата. Тъкмо така го завари Хигинс и закима одобрително, когато влезе в стаята, за да съобщи за сър Родерик Карстеърс, който искаше да разговаря с нейна светлост.

След малко в дневната влезе Роди, настани се удобно и кимна на Филбърт да му налее чай. Сетне заразказва „пикантните подробности“ от посещението си при Хоук миналата вечер. Потресена, Алекс скочи на крака и обвинително извика:

— Ти си му казал всичко за мен! Ти?

— Не ме гледай така, сякаш току-що съм изпълзял от пещерата. Казах му всичко това само за да разбере, че си била най-желаната през този сезон. Затова като научи, което те уверявам, че ще стане, че така си се изложила заради него, когато пристигна в града, той въобще няма да е толкова самодоволен. Снощи Мелъни ме посъветва да постъпя точно така, ала аз и сам бях стигнал до този извод. Освен това постъпих така, защото исках да видя физиономията му. Всъщност това беше първото благородно дело, което съм извършвал в живота си, а това е знак, че съм развил слабост на характера, за което пък си виновна ти.

— Аз ли? — гневно повтори Алекс. — За каква слабост ми говориш?

— Благородство, скъпа моя. Когато ме погледнеш с тези големи, красиви очи, имам усещането, че виждаш нещо по-добро в мен от това, което виждам, когато заставам пред огледалото. Снощи внезапно почувствах нужда да направя нещо добро, затова отидох у Хоук с благородното намерение да спася честта ти. Доста отблъскващо, като се замисля. — Той изглеждаше толкова отвратен от себе си, че младата жена трябваше да прехапе устни, за да скрие усмивката си. — За съжаление удивителната ми постъпка може да е била и напразна. Не съм убеден, че Хоук ми обърна внимание.

— Напротив, не се съмнявай — сухо рече тя. — Тази сутрин лично ми връчи списък с всички тези факти и настоя или да призная, или да отрека.

Очите на Роди грейнаха от задоволство.