Преди година, спомни си тя, той я бе смятал за жалко неудобство. Усмихна се весело и каза:

— Преди година ме смятахте за изключително наивна. Сега се оплаквате, че вече не съм. На вас не може да ви се угоди.

Огорчи се, когато той не отрече, че я бе смятал за наивна.

— Въпросът за угаждането можем да го обсъдим довечера в леглото, след като се върна от „Уайтис“. А междувременно — продължи той — искам да проумееш няколко неща. Първо, за анулиране на брака и дума не може да става. Второ, повече няма да се дуелираш или да се разхождаш с тези панталони, вече няма да има никакви състезания в парка, нито ще излизаш в обществото с друг мъж освен с мен. Ясен ли съм? Няма да излизаш сред хората с друг мъж освен с мен.

— Ти за какъв се мислиш?! — възмутено извика Александра. Той не се бе променил. Все още искаше да я заключи някъде и да не я показва пред хората. И със сигурност все още искаше да я запрати в Девон.

— Аз знам кой съм, Александра — сопна й се той. — Обаче вече не знам коя си ти. Вече не.

— Сигурна съм в това — отговори му тя, но се сдържа и не му каза, че възнамерявала му се противопостави. — Мислеше си, че си се оженил за отстъпчива и любвеобилна жена, която с най-голямо удоволствие ще удовлетворява и най-малките ти нужди, нали?

— Нещо такова — призна той.

— Е, да, но не получи каквото искаше.

— Ще го получа.

Александра тръсна глава и се завъртя, отказвайки да му направи реверанс.

— Грешите, ваша светлост — каза и се запъти към вратата.

— Името ми — уведоми я — е Джордан.

Тя спря по средата на пътя и изненадано повдигна вежди.

— Наясно съм, ваша светлост.

От тези думи му стана ясно, че тя не желае да го нарича с малкото му име. Александра се обърна и продължи към вратата, усещайки погледа му. Молеше се горещо коленете й да не я предадат.

Едва когато стигна до вратата, той изрече:

— Александра!

Тя не успя да се овладее и подскочи.

— Да? — отвърна.

— Помисли си добре, преди да решиш да не се подчиниш на заповедите ми. Ще съжаляваш, повярвай ми.

Въпреки ледената тръпка, която гласът му предизвика, тя повдигна брадичка и попита:

— Това ли е всичко?

— Да. Като излезеш, кажи на Хигинс да дойде.

Споменаването на иконома напомни на младата жена за положението на нейния слуга и тя рязко се обърна, готова да нанесе последния удар.

— Следващия път, когато решиш да ми върнеш удара заради някаква въображаема обида, която съм ти нанесла, бъди така добър да не намесваш моите прислужници. Тези двама мили възрастни мъже, които си изпратил в кухнята тази сутрин, са най-близкото до баща, което съм имала. Пенроуз ме научи да ловя риба и да плувам. Филбърт ми направи куклена къща, а после ми построи сал и ме научи как да го управлявам. Няма да ти позволя да ги малтретираш или унижаваш…

— Кажи на Хигинс — прекъсна я хладно — да ги сложи да работят, където ти искаш… само не във фоайето.

Когато вратата се затвори зад нея, Джордан седна в креслото си и се намръщи. Бе свършил това, което си бе възложил, тоест да я накара да проумее правилата, които от днес нататък трябваше да спазва, и бе сигурен, че тя щеше да ги спазва. Мисълта да му се противопоставя жена, особено жена, която преди го бе поставяла на пиедестал, бе абсурдна. Още повече, че неконтролируемото желание на тялото му преди няколко минути го бе изумило, лишило го бе от сили и въобще не му бе харесало — нищо, че си даде сметка, че целогодишното въздържание бе част от проблема.

Александра никога нямаше да бъде отстъпчивата жена от мечтите му, осъзна той, но огненият й темперамент щеше да компенсира това. Тя никога нямаше да го отегчи и освен това не бе лъжкиня или страхливка. Преди малко открито му бе представила списък на любовниците му и честно си бе признала за поведението си през последните две години. Освен това го бе разгневила, разсмяла и възбудила. Не, с нея нямаше да скучае.

Той взе писалката от бюрото си, завъртя я, а на устните му се появи усмивка. Боже, тя бе прекрасна с тези изпълнени с плам синьо-зелени очи и с алабастровите си страни, порозовели от гняв.

Докато се държеше както подобава, той бе готов да й позволи да се наслаждава на привилегиите, които й се полагаха като херцогиня на Хоторн. Стига да се държеше прилично…

Хигинс се появи на прага, следван от Джон Камдън.

— Както виждам — каза Джон усмихнато, — бележиш голям напредък в отношенията със съпругата си?

— Тя ще се държи прилично — отговори Джордан самоуверено.

— В такъв случай сигурно тази вечер ще си в настроение да се присъединиш към нас в „Уайтис“?

— Разбира се — съгласи се херцогът и двамата започнаха да обсъждат общия си бизнес с една миньорска компания.

От кабинета на Джордан Александра се насочи направо към фоайето, където каза на иконома, че Пенроуз и Филбърт вече не трябва да работят само в кухните, после помоли Хигинс да изпрати и двамата в дневната и се отправи по коридора.

Обикновено дневната със слънчево-жълтите си мебели и с изгледа си към градината я успокояваше, но сега, щом влезе и затвори вратата след себе си, престана да се усмихва. Останала без сили, Алекс бавно се приближи до прозореца. Чувстваше се така, сякаш бе водила битка с гиганти и бе загубила.

Срам и ужас я обзеха и тя закри лицето си с ръце, осъзнавайки горчивата истина — физически не можеше да устои на Джордан. Можеше да понесе гнева, но не и усмивката, не и целувките му. Сладките му и властни ласки бяха опустошили тялото, душата и сърцето й. Въпреки опита, който бе придобила през последните няколко месеца, въпреки всичко, което бе научила за съпруга си, Джордан Таунсенд все още можеше да запали пожара на желанието у нея, както бе направил и когато тя бе младо и неопитно седемнайсетгодишно момиче.

След всичкото това време усмивката му все още можеше да я разтопи, а целувките му — да я накарат да пламне от страст и да се предаде изцяло на властта му. Александра въздъхна унило и опря чело в гладкото стъкло на прозореца. От момента, в който бяха напуснали църквата вчера, бе напълно убедена, че не изпитва нищо към него. А само една негова усмивка, едно докосване, една целувка я бяха сломили.

— Мили Боже! — възкликна тя на глас, каква беше магията, с която този мъж влияеше така на жените и на нея. Тя нямаше илюзии, че той би могъл да изпитва някакви чувства към нея…

Какво в този мъж я караше да почувства, че е постигнала нещо чудно, когато го разсмиваше или го караше да се усмихва. И защо все още наивно вярваше, че ако се старае, някой ден ще го накара да изпитва нещо към нея, че ще го укроти, че ще стопи студения цинизъм в погледа му? Без съмнение той влияеше по същия начин на всички жени. Сигурно точно затова дори изискани и опитни кокетки правеха невъзможното, за да го впечатлят. Те обаче не бяха изложени на същата опасност като нея, защото не бяха негови съпруги. И тази нощ за жена си херцогът имаше нещо повече наум от целувките.

„Въпросът за угаждането можем да го обсъдим довечера в леглото.“

Довечера в леглото… в леглото… В съзнанието й предателски изникнаха мъчителни спомени за нощта в хана и Алекс тръсна глава. Не можеше и нямаше да му позволи да я вкара в леглото си тази вечер или която и да е друга вечер. Как смееше да се връща отново в живота й и да иска да влиза в спалнята й, без дори да се опита да я ухажва, както вече знаеше, че е прието да прави един джентълмен. Джордан никога не си бе давал труд да я ухажва, помисли си младата жена ядно.

Доколкото зависеше от нея, тази вечер той можеше да отнесе любовното си настроение в едно от