Следващите три дни двете прекараха в тихо бдение в синия салон. Говореха неестествено тихо — бяха като непознати, които нямат нищо общо, с изключение на неописуемия ужас, който ги свързваше.

На третия ден Алекс попита херцогинята дали е изпратила да повикат Антъни, лорд Таунсенд.

— Пратих му вест да се присъедини към нас, но той беше… — Рамзи прекъсна думите й. — Какво има Рамзи?

— Пристигна сър Джордж Бардбърн, ваша светлост.

Александра нетърпеливо скочи на крака, събаряйки бродерията, която херцогинята й бе подала. Но когато белокосият мъж пристъпи в стаята, един миг й бе достатъчен, за да се разтрепери от ужас. До нея възрастната жена очевидно си бе помислила същото, защото кръвта се отдръпна от лицето й. Вдовицата бавно се изправи, облягайки се тежко на бастуна, който използваше, откакто бяха пристигнали.

— Носиш ни новини, Джордж. Какви са?

— Следователите са установили, че мъж, отговарящ на описанието на Хоторн, е бил забелязан в кръчма на пристана в единайсет часа приблизително в нощта, когато херцогът е изчезнал. Срещу голям подкуп собственикът на кръчмата си спомнил също, че мъжът бил необичайно висок — към два метра — и бил облечен като джентълмен. Господинът купил няколко пури и си тръгнал. Кръчмата се намира точно срещу мястото, където бил закотвен „Попътни ветрове“ и сме сигурни, че мъжът е бил Хоторн.

Брадбърн направи пауза и нещастно попита:

— Дами, бихте ли седнали, за да чуете останалото?

Алекс сграбчи облегалката на креслото и поклати глава.

— Продължете — дрезгаво нареди херцогинята.

Двама моряци на борда на „Сокол“, закотвен близо до „Попътни ветрове“, видели висок, добре облечен джентълмен да напуска кръчмата, следван от двама мъже, които изглеждали от простолюдието. Двамата моряци от „Сокол“ вече били пийнали и не се загледали внимателно, но единият от тях смята, че е видял едни от бандитите да удря но главата високия джентълмен. Другият моряк не видял това, но забелязал как един от главорезите премята през рамо ранения, за когото морякът предположил, че е припаднал от препиване, и го отнася надолу по пристана.

— И не са сторили нищо, за да му помогнат? — проплака Александра.

— Нито един от тях не е бил в състояние да окаже помощ, нито са си помислили да се намесят в подобно нещо, което за съжаление не е рядко явление по доковете.

— Има още, нали? — подкани го старицата. Сър Джордж дълбоко си пое дъх и бавно издиша.

— Знаем, че комисиите за вербуване на моряци били активни онази нощ, и след допълнително разследване установихме, че една от тях е закупила мъж, чието описание съвпада с това на Хоторн. Смятайки, че е пиян, те са платили на бандитите и са го качили на борда на бойния кораб „Ланкастър“.

— Слава богу! — извика Александра радостно. Без да се замисли, тя сграбчи леденостудената ръка на херцогинята и я стисна силно. Следващите думи на Бардбърн обаче я запратиха в дълбините на ада.

— Преди четири дни — каза мрачно той — „Ланкастър“ влязъл в битка с френския кораб „Версай“. Друг от нашите кораби „Карлайл“, сериозно повреден след сблъсък с американците, се връщал към пристанището под прикритието на мъглата. Капитанът на „Карлайл“ наблюдавал битката през далекогледа си, тъй като не можел да помогне. Когато битката приключила, „Версай“ едва се държал над водата…

— А „Ланкастър“? — извика Александра. Сър Джордж прочисти гърлото си:

— Мой печален дълг е да ви уведомя, че „Ланкастър“ бил потопен, а целият екипаж загинал — включително и негова светлост, херцогът на Хоторн.

Светът се завъртя пред очите на Александра. Тя притисна ръка към устните си, за да не извика. Погледна към възрастната жена. Старицата се олюля, разрида се и Алекс я прегърна, люлеейки я леко, сякаш бе малко дете. Сетне дълго нашепва успокоителни думи, докато сълзите се стичаха по лицето й.

Гласът на сър Джордж долетя сякаш от километри разстояние. Той им съобщи, че е довел лекар със себе си. Алекс почти не разбра как някой нежно, но решително я отдели от херцогинята. После смътно си спомняше, че Рамзи я хвана за ръката и я отведе в спалнята й.