— Мястото ми е у дома.

— Глупости! — скастри я старицата и Алекс се усмихна, защото явно възрастната жена се връщаше към живота. — В деня, в който се омъжи за Хоук, дадох обещание на внука си, че ще те превърна в истинска дама, за да поемеш задълженията си в обществото и семейството. Въпреки че внукът ми вече не е сред нас, аз съм достатъчно лоялна и ще изпълня желанието му — рече тя, натъртвайки на думата „лоялна“.

Александра се поколеба, разкъсвана от желанието да изпълни дълга си, да бъде вярна на съпружеската си клетва и от копнежа да продължи собствения си живот сред близките си. От друга страна обаче, не бе сигурна, че ще успее да преживее мъката сама и че ще може да живее така, както когато дядо й и баща й бяха починали.

— Много сте мила да ми предлагате да живея с вас, мадам, но се боя, че не мога. Майка ми е далеч и аз нося отговорност за близките си.

— Какви отговорности?

— Пенроуз и Филбърт. Сега няма кой да се грижи за тях. Възнамерявах да помоля съпруга си да намери място за тях в дома си, по…

— Кои са Пенроуз и Филбърт?

— Пенроуз е икономът ни, а Филбърт — лакеят.

— Цял живот съм вярвала, че слугите са, за да се грижат за господарите, а не обратното. Както и да е — уважавам чувството ти за отговорност. Можеш да доведеш слугите си в имението Хоторн. Работната ръка никога не е излишна.

— Но те са старци! — прекъсна я Александра. — Те не могат да работят усилено, но са прекалено горди да си го признаят, освен това се налага да им се внушава, че са много полезни.

— Аз също вярвам като добра християнка, че е мой дълг да позволя на възрастните си слуги да работят, докогато искат и докато им е възможно. — Възрастната жена бе твърдо решена да превърне снаха си в дама и да изпълни обещанието към покойния си внук. Това не бе само обещание, бе цел. Никога обаче нямаше да си признае, че това смело момиче с буйни къдрици бе пленило сърцето й и че не искаше да се раздели с него.

— Не мисля, че… — започна Алекс.

Старицата се досети, че тя ще откаже отново, и категорично заяви:

— Александра сега си Таунсенд и мястото ти е при нас. Още повече — трябва да уважаваш желанията на покойния си съпруг и да се превърнеш в пример за останалите дами в обществото, носейки с гордост името Таунсенд.

Алекс най-сетне с гордост осъзна, че вече не е Лорънс, а херцогиня Хоторн. Не бе загубила всичко със съпруга си, бе спечелила името му! Явно Джордан бе мечтал тя да стане изискана и да заеме мястото си във висшето общество. Трябваше да почете волята му.

— Ще постъпя, както е пожелал съпругът ми.

— Чудесно.

Когато Александра отиде да си приготви багажа, Антъни се облегна в креслото и изумено се втренчи в баба си.

— Кажи ми — задави се внукът й от смях — откога си решила да наемаш стари слуги?

— Когато осъзнах, че само това ще накара снаха ми да остане. Няма да позволя на това дете да се затвори далеч от света и да носи траур до края на живота си. Та тя е едва на осемнайсет години.

Хоторн, фамилното имение на дванайсет поколения на семейство Таунсенд, се състоеше от петдесет хиляди акра гори, паркове, красиви хълмове и плодородни ниви. Тежки железни порти със семейния герб отделяха имението от пътя. Униформен лакей бързо изскочи от каменна къщичка и отвори портата, за да може луксозната карета да влезе.

Седнала до старицата, Александра надзърна през прозореца, докато кочияшът завиваше по красива алея, виеща се сред тучни зелени поляни.

Въпреки че сега имението принадлежеше на Антъни, Алекс го прие като дом на Джордан. Съпругът й бе роден и израсъл тук. Тук тя щеше да има възможност да го опознае, да научи всичко за него.

— Имението е най-прекрасното място, което някога съм виждала — възкликна.

Антъни се засмя на реакцията й.

— Чакай да видиш къщата.

Алекс подозираше, че домът на съпруга й е огромен, но въпреки това, когато каретата зави покрай едно възвишение, не се сдържа и ахна. На около километър пред тях се простираше имението. Къщата бе триетажна с много прозорци, сгушена в полите на няколко зелени хълма, заобиколена от градини и бистри сини потоци. В двора се бе ширнало голямо езеро, в което плуваха снежнобели лебеди.

— Невероятно е! — прошепна Алекс.

Поне шестима слуги се бяха подредили на стълбите пред входа. Потискайки чувството, че се държи невъзпитано, Александра последва старицата и подмина прислугата, сякаш не я забеляза.

Вратата бе широко отворена. Придържаше я мъж, когото Алекс веднага определи като главен иконом на домакинството. Възрастната херцогиня го представи като Хигинс, сетне застана до снаха си и я въведе в дома.

Красиво мраморно стълбище се извиваше към втория етаж, минаваше през просторна тераса и се насочваше към третия етаж. Старицата въведе Александра в елегантен апартамент, в който доминираше мек розов цвят.

— Би ли искала да си починеш? Вчера бе тежък ден и за двете ни — рече възрастната жена.

Алекс почти не си спомняше погребалната служба на съпруга си. Знаеше само, че мъката я бе сломила напълно и че стотици мрачни хора се бяха взирали подозрително в нея, докато стоеше мълчаливо край старата херцогиня в огромната църква. Майката на Антъни и по-малкият му брат бяха стоели до нея през цялото време, потънали в скръб. Александра ги харесваше и се радваше, че имението им е недалеч от Хоторн.

— Вместо да почивам, мога ли да отида да видя стаята му, мадам? Бях омъжена за Джордан, но така и не успях да го опозная. Детството му е минало в този дом, юношеството, целият му живот… Искам да науча колкото се може повече за него. Това е една от причините, поради които се съгласих да се преместя тук с вас.

Възрастната жена се разнежи и понечи да погали снаха си по лицето, но бързо се осъзна и рязко рече:

— Ще кажа на Гибънс, главния лакей, да дойде при теб.

След минута се появи Гибънс — здрав, възрастен мъж, който придружи Алекс до покоите на господаря — невероятен апартамент на втория етаж.

Тя веднага долови лекия, едва осезаем аромат на одеколона, който Джордан използваше. Скръбта отново я връхлетя. Въпреки това искаше да бъде тук. Така четиридневният й брак с този невероятен мъж нямаше да й се струва като сън.

Огледа с любов стаята. Таванът бе украсен е гипсови орнаменти, а килимите бяха меки и дебели в син и златист цвят. Две огромни камини се оглеждаха една в друга от двата края на просторната спалня. Леглото бе огромно, покрито с морскосиня сатенена кувертюра със златисти бродерии.

— Бих искала да разгледам — прошепна Алекс на лакея, сякаш се боеше да не накърни светостта на мястото.

Нежно докосна бюрото от палисандрово дърво и се надигна на пръсти, опитвайки се да се огледа в огромното огледало над него. Огледалото на Джордан. Беше огромно. Дори на пръсти успя да зърне само челото и очите си. „Колко беше висок!“ — помисли си тъжно.

От спалнята се влизаше в гардеробна, кабинет с високи до тавана библиотеки и още едно помещение, което я накара да ахне. То представляваше полукръгла стая със стени от череп мрамор със златисти жилки. В средата на стаята имаше нещо като дупка на пода.

— Какво, в името на Бога, е това място?

— Баня, господарке — отвърна лакеят и се поклони.