След малко почука на вратата на спалнята на старата херцогиня и лекарят й отвори.
— Как е тя? — задъхано попита Алекс.
— Зле е. Вече не е млада. Понесе ужасен шок. Не говори, нито се храни. Просто седи и се взира в една точка — рече лекарят и тъжно поклати глава.
Алекс кимна. Спомни си за майка си след смъртта на съпруга й, след посещението на любовницата и дъщеря му. Майка й също бе останала в леглото. Не беше позволила на никого да я утеши, не бе искала да се храни, не говореше. Когато се възстанови, вече не бе същата. Сякаш всичката мъка и тъга на света бяха легнали на плещите й и не й позволяваха да се изправи отново.
— Плака ли? — попита Алекс. Знаеше, че е вредно човек да сдържа мъката в себе си.
— Разбира се, че не! Дама с нейното положение не би си го позволила. Всички й повтаряме да бъде силна и да гледа на живота от хубавата му страна. В края на краищата тя има още един внук и семейството няма да остане без наследник.
Александра нямаше добро мнение за лекарите, ала в този миг изпита омраза към безчувствения, надут мъж.
— Бих искала да я видя, моля.
— Опитайте се да я утешите. Не говорете за Хоторн.
Александра влезе в затъмнената стая. Сърцето й се сви, когато зърна херцогинята, отпусната на възглавниците. Старицата не приличаше на себе си. Беше като призрак на предишната силна и издръжлива жена. Лицето й бе бледо като тебешир, очите — изцъклени и оградени от огромни тъмни кръгове. Херцогинята не я позна, когато тя се приближи и внимателно седна на крайчеца на леглото.
Уплашена, Александра стисна силно ръката на възрастната жена и умолително зашепна:
— О, мадам, не бива да постъпвате така. Джордан не би желал да ви види такава. — Старата вдовица не реагира. Алекс започнала се отчайва. — Имате ли представа колко много се гордееше със силата и духа ви? Съзнавате ли го? Знам, че това е истината, защото той само за това ми говореше.
Клепачите над светлосините очи така и не мигнаха. Несигурна дали старицата въобще я чува, или просто не желае да я чуе, тя упорито продължи:
— Истина е. След сватбата ни, на тръгване от Роузмийд, той ме попита къде сте. Казах му, че сте в стаята си и че не вярвам да се възстановите след сключването на брака ни. Той се усмихна и каза… нали си спомняте усмивката му… Знаете ли какво ми каза?
Херцогинята не помръдна.
— Каза, че ще е необходимо много повече от един брак, преди баба му да се предаде и да се откаже от живота. Каза, че сам Наполеон щял да се страхува от вас и да ви се извинява, задето е воювал срещу нас. Точно това каза…
Старицата тъжно се взря в снаха си.
Александра помилва лицето на съсипаната жена и още по-пламенно се опита да я убеди, че говори самата истина. Ала тя самата не можеше да сдържа мъката си…
— Истина е. Бе толкова сигурен в лоялността ви към него, че ми довери нещо. Каза ми, че макар да не приемате брака ни, ще погубите всеки, който дръзне да ме критикува, защото нося името Хоторн.
Сините очи се наляха със сълзи, които кротко се отрониха и навлажниха дланта на Алекс. След малко старицата конвулсивно преглътна и впи очи в младата жена:
— Хоторн наистина ли каза онова нещо за Наполеон?
Алекс кимна и се опита да се усмихне, ала следващите думи я разплакаха горчиво.
— Знаеш ли, че го обичах повече от собствените си синове? — проплака херцогинята и прегърна снаха си. — Александра, така и не му казах, че го обичам. А сега е твърде късно.
Цели два дни момичето остана с възрастната жена, която изпитваше нужда непрестанно да говори за Джордан.
На следващата вечер Александра слезе в синия салон и взе да чете книга, за да се опити да забрави мъката си. Внезапно на прага се появи Рамзи и обяви:
— Негова светлост, херцогът на Хоторн…
Алекс извика радостно, скочи на крака и се втурна към входа. Рамзи се отдръпна и пред нея се появи херцогът на Хоторн — Антъни Таунсенд. Тя спря като попарена.
Яростта я задуши. Как смееше друг да се назове с титлата на Джордан след толкова кратко време. Изведнъж осъзна, че Антъни Таунсенд е спечелил от тази трагедия и че сигурно се радваше…
Антъни се закова на място, притеснен от гнева, изписан на лицето й.
— Грешиш, Александра. Бих дал всичко, само и само да го видя да влиза жив и здрав в тази къща. Ако знаех, че Рамзи ще съобщи за мен по този начин, щях да го помоля да не го прави.
Яростта на Алекс веднага я напусна. Тя долови мъката в думите на Антъни и забеляза помръкналия му поглед.
— Моля, простете ми, ваша светлост.
— Тони — поправи я той и й подаде ръка. — Как е баба ми?
— Сега спи, но вече се съвзема.
— Рамзи ми довери, че ти си нейната подкрепа и утеха. Благодаря ти.
— Тя е много смела. Сама умее да се грижи за себе си.
— А ти? Ти как си? Изглеждаш ужасно.
— Никога не съм била голяма красавица, ваша светлост.
— Тони — настоя той отново.
— Тя не желае да остава в Лондон и да приема хилядите съболезнования на хората от обществото. Предпочита малка погребална служба, след която веднага да се оттегли в Роузмийд.
Антъни поклати глава, когато чу за имението на баба си.
— Не мисля, че трябва да се затваря там сама, а аз не мога да остана с нея повече от седмица. Хоторн — имението на Джордан — е огромно. Там има хиляди слуги и обитатели, които ще имат нужда от управител след случилото се. Съсредоточил съм се върху работите на братовчед си. Опитвам се да науча всичко за инвестициите му и за многобройните му имения. Бих предпочел баба ми да дойде с мен в Хоторн и да се настани там.
— Това ще е много по-добре за нея — съгласи се Алекс и го уведоми за собствените си планове да се прибере у дома. — Майка ми замина на пътешествие веднага след сватбата. Обеща да ми пише, така че ще съм ти благодарна, ако препращаш писмата й до дома. Аз също ще й пиша, за да я уведомя, че съпругът ми е… — Опита се да изрече думата, но не успя. Не можеше да повярва, че красивият и жизнен мъж вече го няма.
На следващата сутрин, намръщена, с Рамзи, херцогинята бавно влезе в жълтия салон. Рамзи не се отделяше от нея. Александра стоеше зад бюрото, а Антъни четеше вестник.
Щом зърна бледото момиче с хлътнали страни, което я бе спасило от океана на мъката, изражението на старицата се смекчи. Ала когато видя Хенри, който непрестанно гонеше собствената си опашка и се въртеше в кръг, физиономията й се промени.
— Мирно! — заповяда тя на палето.
Александра се стресна, Антъни подскочи, но Хенри само помаха с опашка и продължи заниманието си. Херцогинята се обърна към иконома:
— Рамзи, погрижи се това странно същество да отиде на дълга и изтощителна разходка.
— Да, ваша светлост. Веднага.
Възрастната жена се обърна към Александра:
— Антъни ме уведоми, че искаш да си отидеш у дома.
— Да, искам да тръгна утре след погребението.
— Няма да направиш нищо такова. Ще дойдеш с мен и Антъни в Хоторн.
Александра се боеше, че ще трябва да се върне у дома към предишния си живот, сякаш Джордан никога не е съществувал, ала никога не бе мислила да се премести в Хоторн.
— Защо?
— Защото ти си херцогинята на Хоторн сега. Мястото ти е при семейството на съпруга ти.
